Халиде Едип
Синекли бакал (30)

IV

Беше един от дните, в които южнякът завладява Истанбул. Свечеряваше се. Светлинната пътека над улицата бе добила люляков цвят. Светлината проникваше до най-затънтените кътчета на дюкяна и там се смесваше с мрака. В този час съществуваха само оранжевите силуети на предметите.

Той зави като фурия ъгъла на Синекли бакал и нахълта в „Истанбулска бакалия“. Последните клиенти правеха вечерните си покупки. Вътре имаше една стара жена и две момиченца.

Перегрини искаше сам да съобщи на Рабиа за доходната работа, която й намери. Тя пак бе облечена в широкото си йелдирме, главата й бе покрита с кърпа, движеше се нагоре-надолу и обслужваше клиентите! Перегрини чака, докато момичето си свърши работата. Когато и последният клиент излезе, той й протегна ръка.

— Ръцете ми са мръсни — тя започна да бърше ръцете си.

Перегрини се усмихваше с всичките бръчки на лицето си. На Рабиа се хареса тази приятелска усмивка. Но и двамата не можеха да различават добре лицата си. Вечерната заря постепенно угасваше и изведнъж настъпи мрак.

— Пак ли се върнахте към бакалията? Къде са Ракъм и лелята?

— Няма ги. Имам да ви се карам. Що за непостоянство? Пак ни забравихте. Колко време вече не се вестявате?

Тя говореше и едновременно прибираше дюкяна. Знаеше мястото на всеки предмет. На Перегрини му се стори, че въпреки упреците момичето се радва на нещо. Той просто виждаше радостните искрици в очите й. С Рабиа се бе случило нещо. Беше променена. И то не само в сравнение с последния път, когато я видя отчаяна. Беше различна дори и от предишната Рабиа, от миналите години. Перегрини бе свикнал да отбелязва вътрешната промяна в хората с тяхното жизнено темпо. Днешната Рабиа бе много подвижна. Дори в предишните времена тя бе по-бавна. Тогавашната той наричаше Анданте. Днес трябваше да я нарече Престо. По-рано се чувстваше прекалено прибързан в сравнение с нея. А днес трябваше да увеличи темпото, за да се нагоди към нея.

Момичето подаде глава от вратата и огледа улицата.

— Чичо Ракъм отиде да донесе стока. Изглежда, че се е отбил на рибния пазар. Откакто замина Тефик не е слагал капка ракия в устата си. Дано не го донесат на ръце… Ах, този чичо Ракъм, ах!

Смехът й беше също бърз, неуловим.

— Пие ли много Ракъм?

— Когато бяха с Тефик, пиеше. Но сега дори не пуши. Я дръжте да свалим кепенците, че да затворим дюкяна. Вече нищо не се вижда. Да отидем в кухнята и да изпием по едно кафе.

Какво караше Рабиа да бъде толкова весела, жизнена? Беше ли допринесъл и той нещо за това?

В кухнята Рабиа се качи на сламеното столче. Перегрини драсна клечка кибрит и така запалиха лампата. В жълтеникавата светлина те можеха да се виждат добре.

Рабиа беше много отслабнала. Приличаше на сянка. При всяко нейно движение личеше колко е измършавяло тялото под старото, протрито йелдирме — лактите, коленете, всичко се бе изострило. Но мършавото, костеливо тяло притежаваше някакво свое, скрито очарование и прелест. Може би това чувство внушаваха огромните очи върху продълговатото младо лице с опъната кожа.

— Намерих за вас една доста добра работа, Рабиа ханъм.

— Така ли?

Зелените точици в златистите очи пламнаха като запалени отвътре.

— Аз преподавам уроци на Нежат ефенди. Той иска да създаде в двореца си оркестър а ла турка от трима души. Самият той не обича турската музика, но жена му обича. Затова прие. Препоръчах вас. Дойдох, за да определим дните. Вехби деде пък е неин учител. Тази блестяща идея обаче ме осени преди него.

Въпреки бръчките и белите коси по слепоочията, Перегрини приличаше на малките момченца, които Рабиа подръпваше от време на време за ухото. Момичето се разсмя с предишния си смях, който раждаше такива мили бръчици над носа й. Плесна с ръце, но в следващата секунда погледът й потъмня.

— Аз не обичам дворците. Дори самото им име ме плаши.

„Сигурно заради баща си не ги обича. Според нея те са виновни за неговото заточение“ — помисли Перегрини и добави:

— Ще отидете и ще се убедите, че няма нищо страшно!

— Тази седмица е много щастлива!

Сега Рабиа мислеше за другото, много по-примамливо предложение.

— Хафъз Пейами ефенди, който всяка година четял мевлют в конака на втория шамбелан, починал. Вехби деде препоръчал мен. Ще чета първия си мевлют. Стана ми мъчно за нещастния човечец, но…

Перегрини вече не я слушаше. Вълнението му секна. Значи, веселото настроение на момичето не се дължеше на него. Защо си въобрази толкова много, когато идваше насам?

— Чудесно. Нежат ефенди и вторият шамбелан са съседи каза той с тих глас. — И двете вили се намират в квартал Бебек. Аз преподавам и на племенника му.

Рабиа разсъждаваше на глас:

— Четвъртък вечерта ще чета мевлют. Нощта ще прекарам там. Петък сутринта мога да отида да се запозная с жената на Нежат ефенди.

Тя свали от рафта подноса за кафе. Главата й бе извърната към госта, устните й се усмихваха, но съвсем не така, както преди три седмици.

— Аз малко се страхувам от този мевлют. Досега бяхме майстори само в молитвите…

— Не се страхувайте. В този град няма друг човек с вашия глас и начин на изпълнение.

Оценката на пианиста бе съвсем искрена. Бледните страни на момичето поруменяха като макове, разцъфнали сред златистите житни класове.

— А знаете ли, че вие сте едно много хубаво момиче?

Гледай го ти дявола! Откъде в него такава дързост? Руменината по бузите на Рабиа се превърна в тъмночервени петна, които заляха цялото й лице. Почервеня дори острата й брадичка. Клепките й се отпуснаха, но очите под тях блестяха. Тя никак не се засрами. Напротив, много се зарадва, че лицето й може да буди възхищение. Перегрини не се стърпя. Наведе се и целуна пръстите, които му подаваха чашката с кафе. Стори му се, че младата ръка с дълги пръсти трепна. Триста пъти съжали. Ами ако момичето го сметне за невъзпитан гамен! На всяка цена трябваше да заглади това впечатление!

— Напоследък вие много ми напомняте майка ми. Когато идвам у вас, имам чувството, че се връщам в собствения си дом…

Думите му бяха донякъде истина. Рабиа заговори за друго.

— Аз все още не съм ви казала най-хубавото през тази седмица. Вчера получих дълго писмо от Дамаск.

— Така ли? Прочетете го веднага!

— Изпратих го по леля Пенбе в конака. Има новини и от Хилми бей. Донесе го един приятел на Вехби деде. Тефик живеел заедно с Хилми бей. Щял да наеме дюкян на пазара и там да разиграва Карагьоз. Всичко това изисква нови средства. Иска и един комплект кожени фигури, има нужда от пари за наем на дюкяна. Урокът в двореца дойде тъкмо навреме.

Сега очите на Рабиа го гледаха с благодарност, като добър възрастен приятел. Перегрини се изправи, от дюкяна се дочу гласът на Ракъм:

— Рабиа, къде си?

Тя също стана. Преди да успее да отговори и джуджето влезе с пълна торба в кухнята. Беше доволен. В жълтата светлина напомняше джуджетата от цирковете. Набръчканите му бузи бяха зачервени, кръглите му очи блестяха, чалмата му бе килната назад.

— О, тук сте, значи. Аз пък купих скумрия. Сам ще я изпържа. Хайде, останете да хапнем заедно…

Радваше се на срещата си с Перегрини. За него Перегрини бе човек, който винаги развеселяваше околните. Ето момичето бе в добро настроение, очите му светеха като звезди. Кой знае какви неща бе разказвал пак гяуринът!

Перегрини не остана. Ракъм се съблече, запретна ръкави. Нямаше защо да чакат Пенбе. Ханъмефенди сигурно щеше да я задържи. Циганката бе мушнала писмото в пазвата си и гордо се бе запътила към конака. Имаше надежда. Щом Рабиа изпрати писмото в конака, значи, беше малко поомекнала. Може би щеше да отиде на сватбата. Да живее петелът, които занесе на „Лохоса ходжа“. Работата не беше само в кораловите обеци, щеше да получи и червена тафтена рокля. Напоследък Рабиа вече не се мръщеше, щастието отново се усмихваше на притежателите на „Истанбулска бакалия“.

Ракъм опържи рибата, сложи трапезата и двамата вечеряха. Той непрекъснато бъбреше, но момичето много, много не го слушаше. Мислеше за нещо свое. Трапезата бе раздигната пак от Ракъм. Рабиа не предложи да му помогне в измиването на съдовете. Седеше лениво на столчето си и наблюдаваше джуджето.

— Колко ли плащат на четците на мевлюти? — запита тя, когато пиеха кафето.

— Ако хафъзът е известен, може да вземе около пет лири.

— На мен няма да платят толкова, нали?

— Може да ти платят и повече. Кой има глас като твоя?

— Вярно…

Каза го съвсем искрено. Нали и такъв известен майстор като Перегрини мислеше същото…

— Смятам, че за петстотин гроша може да се купи един кожен комплект за Карагьоз, нали?

— Разбира се.

— Аз се качвам горе, искам да прегледам още веднъж мевлюта…

Ракъм се закатери по стълбите, превит на две под тежестта на мангала; приличаше на маймунка, облечена в човешки дрехи. Запали лампата в стаята. Сложи чина близо до мангала, запали свещите върху чина и почака, докато Рабиа покри глава с кърпата за намаз и седна.

— Да бях седнал и аз ей тук, да послушам — помоли се джуджето, докато тя прелистваше жълтите страници на мевлюта. — Звук няма да издам, няма да те безпокоя и да те обърквам.

— Ама аз не искам тютюнев дим, чичо!

— Добре, добре.

Покатери се пак като маймунка на дългия страничен миндер, покрит с бяла батиста, подви крак и седна върху червеното басмено шилте в ъгъла на миндера. Впери поглед в Рабиа и зачака.

Както бе признал на времето и на Перегрини, религиозните церемонии го отегчаваха, дори плашеха. Мевлютът обаче правеше изключение. Този шедьовър на народния език, песента на рождението го опияняваше много повече, много по-силно от всякаква ракия. Той много лесно се отказа от цигарата си след вечеря, само и само да го чуе от устата на Рабиа. И Ракъм като Перегрини бе убеден, че няма по-свещена гледка от Рабиа, наметната с бяло покривало и седнала между пламъка на две свещи. Нямаше човек по-чувствителен към красотата от Ракъм. Но и никой не умееше да скрива така добре вълнението и чувствителността си зад маската на шегата и иронията.

Рабиа веднага забрави неговото присъствие. Тя бе заета с мисълта за новата мелодия и новия начин на изпълнение. Трябваше да звучи победно, радостно, въодушевено. Съществуваше ли във вселената по-голяма победа и радост от раждането? Частта, посветена на смъртта, щеше да прочете в традиционен стил тъжно, бавно, провлечено. С нея нямаше какво да се занимава.

Вперила очи в жълтите страници с персийски печат, около час тя шепнеше, подхващаше ту една мелодия, ту друга. Гласът й сякаш чукаше от врата на врата и търсеше. Ракъм го оприличи на слепешка тояга, с която чукат по камъните, за да намерят пътя.

Едва когато Рабиа реши, че е намерила онова, което й трябва, спря. Изтри влажното си чело с крайчеца на покривалото.

— Защо ме гледаш толкова странно, чичо?

— Защото не съм виждал по-красиво лице от твоето, Рабиа!

— И Перегрини ми каза същото…

— Я го гледай ти синковеца! Какво разбира той от красота? Техните жени приличат на върлини.

— Така ли?

Тя бе присвила подигравателно очи. Лудетина!

— Слушай ме, Рабиа, ти непременно трябва да се омъжиш. Трябва да отгледаш деца, на които да оставиш лицето и гласа си.

— Така е, но има ли някой, който да ме иска? Ако не мъж, то поне деца бих искала да имам. И то как бих искала!

Гласът й пресипна от вълнение. Думите, които Амине хатун^[1] произнасяше при родилните болки, не се отнасяха само до пророка. Поне така мислеше Рабиа. Такава бе повелята на живота. Законът на майчинството. Това засягаше най-чувствителната струна на сърцето й и я разтърсваше до дъно. Наведе се. Пробяга с очи първите редове и вдигна глава. Гласът й се издигна, разнесе се победно, с копнеж и стенание, сякаш самата тя бе създала всяка дума. Ракъм почувствува как по гърба му полазват тръпки, сякаш бе докоснат от невидима сила. И все пак не пропусна да измърмори:

— Като че ли не знам какво говорят жените при раждане. Съвсем не говорят толкова радостно и весело. Когато раждаше жената на кърпача Фехми ефенди виковете и достигаха чак до чешмата…

Рабиа не отговори. Затвори книгата. Кърпата падна върху раменете й. Кестенявите й като коприна коси бяха сресани на път. Напоследък бе започнала да прибира косите си. Две стегнати дебели плитки обгръщаха главата и като ореол. Сега вече знаеше как да предаде желаното чувство на радост, гордост и победа. Лицето и бе пребледняло, изопнато, устата й бе пресъхнала, целият и огън бе събран в зеления блясък на очите.

Ти, вечен подслон на бунтовен народ,

ти, утеха на безнадеждните.

— Млъкни, Рабиа, изгаряш душата ми!

От раздалечените му очи се търкаляха сълзи и той шумно бършеше ту носа, ту очите си с огромната си кърпа за енфие.

— Добре, добре, вече няма да чета. Да говорим за друго. Ама за какво?

— Да говорим за твоето омъжване и за твоите бъдещи деца. Защо не хареса Галип бей, Рабиа?

— Остави го тоя скучен тип. Ако станех негова жена, щях да се разболея от прозевки.

— Всички съпрузи са такива.

— Ако съпрузите са като Перегрини, човек никога няма да скучае…

— Остави тоя гяурин…

Упрекна момичето, но личеше, че гневът му е изкуствен. Ако Рабиа наистина изпитваше опасно влечение към Перегрини, никога не би говорила толкова естествено и открито. Дори да беше така, тази вечер Ракъм не би обърнал внимание, защото душата му преливаше от радост. Нямаше на света друг човек освен него, с когото момичето да можеше да се държи толкова непринудено. Той беше нейното доверено лице.

Пенбе се върна от конака и намери Рабиа в леглото.

— Ханъмефенди те целува много, много пъти по очите. Да знаеш само как плака, когато чете писмото…

— А пашата чете ли го?

— Нямаше го. Билял беше там. Когато и да отида, Билял винаги кисне, при ханъмефенди. Много се имат. Сватбата ще стане през април. Започнали са подготовката. Ако продължаваш да не ходиш в конак, Билял ще заеме твоето място в сърцето на ханъмефенди. Това да го знаеш, Рабиа!

— Нека го заеме!

— Не ревнуваш ли?

— Ха, ха, не ме карай да се смея!

Но Рабиа наистина изпита ревност. Тази вечер жадната й душа беше ненаситна. Приличаше на същество с хиляди ръце. Всяка ръка искаше да прегръща някого, да притежава всички влюбени на тоя свят. Такова бе настроението й тази вечер.