Халиде Едип
Синекли бакал (45)

XIX

Къщата на имама бе изцяло ремонтирана. Керемидите бяха сменени, стените измазани, вратите, прозорците и таваните пребоядисани. Сградата, от която жителите на Синекли бакал се страхуваха като от полицейски участък, изведнъж се превърна в една много приветлива къща. Вратата към двора бе отворена от сутрин до вечер, вътре сновяха дърводелци, строителни работници. Шумът от трионите и чуковете се носеше по цялата Синекли бакал. Такъв основен ремонт бе новост за квартала. Вярно, че всеки мъж поправяше покрива си веднъж в годината, всяка жена купуваше малко вар и измазваше поне кухнята си. Но от двадесет години насам къщите отвън си бяха все същите. Стрехите бяха изкривени, а покривите непременно протичаха още при първия сняг.

Поне един път на ден притежателите на „Истанбулска бакалия“ се отбиваха в къщата. Строежите и ремонтите доказват вярата на човека в собственото му бъдеще, въодушевяват го. Това въодушевление се бе предало дори и на махленските деца. Сега те по цял ден строяха къщи. Жените обикаляха около сградата с чували или кошници в ръце, събираха стари дъски, взимаха по мъничко вар в стари газени тенекии, за да варосат курника или кухнята си. Колкото повече напредваше ремонтът, толкова повече в къщата се чувствуваше младият и радостен дух на новите жители. Духът на имама, свързан със задгробния свят, с ада и мъката, постепенно изчезваше.

Кварталът намери за съвсем естествено преместването на Рабиа в къщата, останала от дедите й. Нали в нея момичето за пръв път бе отворило очите си за света! А за ремонта те бяха благодарни на Осман. Колкото и горчиви и тъжни спомени да криеше в себе си, все пак тя бе единствената триетажна къща на Синекли бакал — нейният архитектурен паметник.

През тези дни любовта на квартала към Рабиа непрекъснато растеше. Рабиа беше бременна и живееше в малка затънтена уличка, където бременните жени се зачитаха едва ли не като светици. Тя щеше да създаде потомство. В това положение всяка жена бе творец и притежаваше най-свещените права. А положението на Рабиа бе малко по-особено. Тя беше внучка на имамин. Вярно е, че приживе те никак не го обичаха, страхуваха се от него. Но каквото и да казват, той бе човек, свързан с вярата, с раждането и смъртта. Най-странен за Осман обаче бе фактът, че всички говореха съвсем открито и естествено за бременността на жена му. Един ден Сабит бейабей застана сред кафенето и високо запита:

— Какво ще кажете, ако направим кака Рабиа имам на Синекли бакал?

— Не е прието жени да стават имами, но дай боже да роди момче, него ще направим имамин — отговориха му всички в един глас.

Оттогава уважението към Осман нарасна. Той щеше да стане баща на сина на Рабиа, на бъдещия им имамин. Естествено уважаваха го и за друго. Единствен той се справяше с лудите глави на махалата, разрешаваше споровете и помиряваше враждуващите страни.

Семейният живот на Осман бе станал твърде шумен и неспокоен. Рабиа се бе променила. Пенбе се отнасяше към нея така, сякаш тя бе божията майка. Веднъж Осман остана насаме с Ракъм, свали феса си, захвърли го и въздъхна:

— Ох, сега разбирам какво е патил Йосиф като съпруг на Мария.

— Бъди благодарен, че съм тук, Осман. Ако от време на време не дърпах юздите на глезената ти жена, щеше да разбереш що за напаст е да си мъж на бременна от нашия квартал.

И наистина напоследък влиянието на Ракъм над Рабиа бе очевидно. Тя бе изгубила предишното си равновесие. Беше ту много весела, ту много гневна. Понякога се затваряше в стаята си и с часове не пускаше при себе си нито Осман, нито Пенбе. Донякъде бе права. Невинаги бременността бе приятно нещо. Също като котките искаше да скрие болестта си от околните. Ракъм можеше да влиза при нея по всяко време и да й се кара както си иска. Една вечер той я погледна и тръсна глава.

— На бременните жени им става лошо. Ти знаеш ли какво значи това? — запита той Осман.

— Не.

— Според жените това значи, че сега им се е палнал случаят да превърнат мъжете си във впрегатен добитък, така че животът да им омръзне. Да бяха само мъжете им, ами те са готови да измъчат целия свят…

Рабиа се засмя.

— Я разкажи на Осман какво те е сполетяло веднъж!

— Слушай синко. То беше по времето, когато бях най-известното джудже на ортаоюну. Живеех в Кадъкьой. Един ден минавах по някаква улица. Иззад една решетка дочух глас: „Братко, можеш ли да се преметнеш веднъж презглава?“ „Сигурно е някоя жена, влюбена в моите изкусни премятания“, рекох си аз. Поисках да отмина. Гласът зад решетката се разгневи: „На жената й се прииска да се преметнеш. Ти да не си решил да я накараш да пометне, бре!“ Всички минувачи се струпаха около мен. Разбрах, че няма отърваване. Запремятах се от единия до другия край на улицата. Жената иззад решетката се превиваше от смях и продължаваше да вика: „Още веднъж, още веднъж!“.