Халиде Едип
Синекли бакал (10)

X

Животът на тримата в дюкяна приличаше на непрекъснат празник. Според тях тъмната, с разбит калдъръм и изпълнена с лоша миризма Синекли бакал беше център, душа на кипящ от веселие живот. Те си играеха с живота така, както котенцата играят с кълба от копринени конци и никак не допускаха, че един ден можеха да се оплетат здравата в копринените конци.

„Истанбулска бакалия“ отново бе станала най-посещаваното място в околността, клиентите сега бяха повече, отколкото дори по времето на Емине.

Председател на триото бе Рабиа, а Ракъм — мозъкът и уредникът. Една седмица преди рамазана в дюкяна се появи постоянна гостенка, която правеше веселието двойно по-голямо. Това бе върналата се от Галиполи циганка Пенбе. Тя се бе настанила в конака, уж за да развлича Сабиха ханъм, веднъж на ден се отбиваше в Синекли бакал, шегуваше се с жените на ъгъла и след като закачаше някое от децата, влизаше в дюкяна.

Ракъм бе отишъл за стока, а Рабиа — в конака. Беше събота след обед. Тефик бе сам в дюкяна. Висок старец — по всичко личеше, че е мевлеви — се наведе и влезе вътре.

— Този ли е дюкянът на Тефик ефенди, бащата на Рабиа?

— Да, аз съм Тефик.

— Аз съм учителят по музика на Рабиа. Искам да говоря с вас.

— Да не би да сте Вехби деде?

— Да — старецът се засмя. — Исках да кажа следното. По време на рамазана аз не преподавам. И в конака ходя рядко. Искам да направя изключение за Рабиа ханъм. Защото от трийсет години насам не съм срещал по-надарена ученичка. Ако е удобно, ще идвам всеки четвъртък вечер и ще й преподавам тук, у вас.

Това значеше, че уроците на Рабиа се преместваха от конака в дома на Тефик, че деде щеше да преподава на Рабиа безплатно. Очите на Тефик се просълзиха от гордост.

— За нас това е голямо благоволение! Няма ли да си починете в градината и да изпиете едно кафе?

— Ще дойда друг път, не искам да преча на работата ви.

— Моля ви, в тези часове почти няма купувачи.

Тефик отвори задната врата на дюкяна, преведе Вехби деде през една чиста, прибрана кухня и излязоха в градината. Покани го да седне на рогозката под ореховото дърво, остави пред него кесията с тютюна и отиде да приготви кафето.

Градината бе единственото място, където Тефик работеше с любов й желание. Зад ореха растяха нагъсто смокини, бадеми, ябълкови дървета и дюли. Край оградата на градината имаше домати, лук, салати… Старецът извърна глава към къщата. Прозорецът над кухнята, обвит от зелените листа на лозата, пламтеше от залязващите лъчи на слънцето. Ясминът и богородичките, обвили чардака и кухненската врата; пръскаха замайващ аромат в предвечерния час. Наоколо не се чуваше нищо друго, освен гукането на гълъбите сред листата на акациите. Беше истинска Истанбулска градина. Старецът спокойно можеше да приеме, че се намира в собствената си градина.

Вехби деде бавно пиеше кафето си и едновременно изучаваше домакина на къщата. Намираше, че между тях има нещо много общо. Този разговорлив човек с детски очи бе едно от бездомните деца на аллаха. Деде ги беше виждал най-различни. Те бяха негови стари познати. Живееха своя пълен с приключения, бурен живот и обикновено оставяха и удоволствията, и нещастията пред прага на някое теке. Когато излизаше от дюкяна, Вехби деде гледаше на Тефик като на една бъдеща „душа“ от сектата.

След две седмици, по обед, когато Ракъм беше сам в дюкяна, дойде един непознат, много по-различен от Вехби деде. Джуджето не беше виждало в Синекли бакал такава личност и затова широко разтвори очи и го измери от глава до пети. Носеше черна пелерина, триъгълна огромна шапка, беше нисък и подвижен чужденец. Християните от околността на Синекли бакал не носеха шапки. Ракъм реши, че непознатият е някакъв клиент от Бейоглу, а може би и пътешественик.

— Какво обичате, сеньор?

Перегрини, който не знаеше какво е срам, доста се притесни, преди да влезе тук. Вярно е, че вече петнайсет години този бивш монах, отхвърлен от католическия свят, прекарваше живота си сред мюсюлмани. Но неговите приятели турци или мохамедани живееха според модата и богато. За този човек, който влизаше редовно дори в двореца, домът на средния и беден мюсюлманин досега бе непревзимаема крепост. Но дюкянът силно заинтересува новодошлия. Ръката, която бе подредила разноцветните стоки за рамазана, притежаваше вкус, роден от хилядолетната култура на този град. Докато очите му шареха и подскачаха ту към джуджето, ту към висящите от тавана кръгове гюляч, превързани с червени и зелени панделки, Ракъм отново го попита:

— Какво обичате, сеньор?

— Искам да купя ето от тези неща, едно с червена панделка, друго пък със зелена — посочи той с пръст гюлячите.

Целта на идването му изобщо не бе да купува нещо. Но покупката беше добър повод за приказки. Ракъм тъкмо увиваше покупката и изведнъж се намръщи. Между гюлячите и външността на човека, нямаше никаква връзка. Пък и между облеклото му и турския му език също нямаше връзка. Тогава? Да не би да беше някакъв агент? Казваха, че понякога обикаляли и преоблечени.

— Знаеш ли как да го опечеш? — запита Ракъм сърдито, без да крие недоверието си.

— Не. Нашият готвач е грък. Може би и той не знае. Но отдавна исках да купя от тези бели кръгове. Не можеш ли да ми обясниш как се приготовляват?

Перегрини извади от джоба си бележник. Започна да пише и едновременно говореше:

— Аз съм учителят по пиано на сина на Селим паша…

— Така ли?

Ракъм въздъхна.

— Вехби деде ми е приятел. Чух и Рабиа ханъм в стаята на Хилми бей. Вече два четвъртъка не идват. Казаха, че бащата на Рабиа ханъм се е върнал. Бил артист, и вие, приличате на артист, да не сте вие бащата?

— Аз не знам какво е артист, но не съм баща й. Аз съм й чичо.

Спря. Този човек с такава странна външност и толкова чист турски език му стана симпатичен. Добави с малко горчивина и ирония:

— От време на време ставам и маймунката на Рабиа. Момичето е цяло чудо. Вехби деде, който през време на рамазана не дава уроци, само заради нея идва тук всеки четвъртък.

Перегрини дръпна малкото столче и седна.

— Рабиа ханъм четяла корана по джамиите — Знаеш ли в кои джамии?

— Днес е в „Аясофия“, в съботни дни е във „Фатих“, в четвъртък ходи във „Валиде“, в останалите дни е в месчида на Синекли бакал. Печели пари с шепи, но всичките отиват в ръцете на имама. Пашата така нареди. Ние се занимаваме с бакалия, по време на рамазан ще разиграваме и Карагьоз. Слава богу, препитаваме се. — Ракъм спря за момент, после очите му светнаха. — Никъде по света не можеш да намериш такъв карагьозчия като Тефик! Сеньор, ако искаш да идваш вечерно време да го гледаш, аз ще те пусна безплатно.

— Ще дойда още утре вечер, приятелю.

Каза това и се загледа към улицата, прислушан в непрекъснатото бръмчене на черния рояк от мухи. Отсрещните къщи сякаш спяха под мрачните си стрехи. В този час всички постещи в махалата почиваха, затова по улицата нямаше жив човек.

Перегрини бе обзет от радостта на откривателя на непознати светове. Симпатичен, особен, човечен и сърдечен свят! За пръв път се докосна до него, когато чу гласа на Рабиа. В нейното изпълнение на Корана той за пръв път се докосна до този свят. Мигом всичко извън дюкяна и тази улица стана изкуствено и чуждо. На Перегрини се стори, че за жителите на тясната уличка материалните ценности нямат никаква стойност. За тях бяха важни, единствено духовните ценности и богатствата на сърцето.

В него се породи желание да види и чуе Рабиа сред историческия декор на „Аясофия“.

— Ще ме заведете ли другата седмица да чуя Рабиа ханъм в „Аясофия“? — попита той със странна усмивка, разливаща се по всички бръчки на лицето му.

Очите на Ракъм се плъзнаха към триъгълната шапка, според него тя бе най-сигурен белег на безбожието.

Нашите хора не са свикнали да се молят в присъствието на чужди посетители.

Перегрини проследи погледа на Ракъм, свали шапката си и я хвърли на земята.

— Ще отида без_шапка. В къщи имам един фес. И повече няма да идвам с шапка в тази махала. Аз уважавам религиозните чувства. Едно време бях нещо като дервиш…

— Да не би на времето да си бил мюсюлманин, а после да си станал гяурин? Ненапразно говориш нашия език толкова добре…

Перегрини бе забравил, че Ракъм е примитивен, едва ли не панаирджийски играч. Съвсем естествено той подхвана философски разговор, който джуджето не можеше да разбере.

— Не, не съм мюсюлманин. Нали знаеш поповете, дето се затварят в манастири? Аз съм от тях. Но сега съм по-скоро мюсюлманин. Вече петнайсет години живее между вас. Език, религия, народност, всичко това не е нищо друго освен духовен климат на хората. Духовният климат на Запада ми се стори твърде студен, търся спокойствие и изцерение в източния климат…

Перегрини замълча. „Какви ги измисля човечецът“ — мислеше си Ракъм. Но когато отново заговори, той разтвори широко очи и го изслуша.

— Не принадлежа на нито една религия. Но ако трябва да избирам, непременно бих станал мюсюлманин. Личността, създадена от исляма, ми е по-близка. Минаха петнайсет години, откакто избягах от манастира и бях отлъчен от папата.

— Значи, избяга? Хей, да му се не види!

— Сега аз не вярвам в нищо. Но религията е като недъг, заразиш ли се от нея, носиш я цял живот със себе си. Обичам вярващите хора и умирам да разговарям за религия. Въртя, се все около разни църкви, джамии и места, където се извършват обреди. И ти ли си вярващ, приятелю?

— Слава на аллаха, мюсюлманин съм. Но никак не обичам да приказвам за религия. Църквите ми навяват страх, а в джамията нямам работа. Ходжата ме приспива с проповедите си. Много набожните хора ме плашат. През живота си не съм извършвал намаз. И бащата на Рабиа е същият.

— И през рамазана ли не се молиш?

— Не, само заради момичето се преструваме, че постим.

— И как се преструвате?

Ракъм се засмя. Изпитваше удоволствие да се изповядва пред този гяурин, манастирски беглец.

— През нощта заедно с нея ставаме да ядем сахур^[1], на другия ден, докато тя не отиде в джамията, не хапваме нищо. Ядене не ни трябва, ама няма ли го тоя пусти тютюн… Още щом излезе, и ние отваряме табакерите и задимяваме цигарите. В дюкяна все се намира и нещо за хапване. Вечер заедно с Рабиа отново разваляме поста, хапваме ифтар^[2]…

— Интересно, интересно…

— Понякога момичето се усъмнява. Постещите мъже у нас са все кисели, а ние винаги сме весели. Както и да е, но в навечерието на байрама заради Рабиа аз наистина ще постя.

— А защо не за опрощение на собствените си грехове? — запита Перегрини с глас, напомнящ монашеските му дни.

Джуджето се захили. Горчива, напрегната усмивка.

— Нима децата постят? Особено пък маймуните съвсем не постят. Аллах ме е създал да бъда нещо между маймуната и детето. От мен не се искат нито молитви, нито пости…

След това посещение всеки четвъртък вечер заедно с Вехби деде идваше и Перегрини. Естествено маестрото бе придружаван от Хилми и двамата му постоянни приятели. В бедната стаичка над дюкяна започнаха да се водят спорове, напомнящи движенията от осемнадесети век.

 

 

За да се разбере какво влияние бе оказал новият живот върху Рабиа, трябваше внимателно и много отблизо да се изучи лицето й. Но това си заслужаваше труда. Защото старият и новият й начин на живот личаха като два наслоени пласта по лицето й. Изразът на онова дете, чиито желания бяха потискани толкова време, не бе изчезнал напълно. Тя председателствуваше триото, изпълняваше ролята на домакиня в къщата, това й доставяше удоволствие и до голяма степен го възприемаше като игра, но все пак видът й оставаше спокоен и сериозен.

Предишната Рабиа имаше две дълбоки бръчки около устата, дълбока бръчка между веждите, а на нежното й лице бе изписано тъжно смирение. Още преди да изчезне всичко това, преди да се промени напълно изразът й, новият живот започна да оставя следите си върху предишния облик на Рабиа. Сега в ъгълчетата на очите й се появиха бръчици от честия смях, в очите постоянно проблясваха искрици на щастие, и когато се смееше, носът й леко се набръчкваше. Отдаваше ли се изцяло на волния живот, предишните черти почти изчезваха, застиналият поглед на очите и бръчките около устата и между веждите се изтриваха. Но достатъчно бе да си спомни нещо от преди и старият израз се връщаше отново. Сякаш веселата маска на новия й живот бе спусната като прозрачно копринено пече над тъжния израз от миналото й. Именно тази смесица от противоречия, отразени върху младото лице, създаваше загадъчност, правеше го тайнствено, особено и то очароваше хората около нея.

Пръв Перегрини започна да изучава лицето на Рабиа и не пропускаше да отбележи всяка малка промяна в него. Човек можеше да наблюдава борбата на противоречивите влияния върху това лице със същата страст, с каквато испанците биха наблюдавали борбата с бикове. В характера на момичето имаше склонност към аскетизъм, към някакво духовно въздържание. То се съобразяваше бързо и взимаше окончателни решения. Тези неща бяха все резултат от първите години, от строгото възпитание и унаследените от Емине и имама черти. От майка си, която толкова ненавиждаше, тя беше наследила доста неща. Някъде дълбоко в сърцето й имаше кътче, и то никак не прощаваше на ония, които са й причинили мъка, беше злопаметна.

Слънчевата страна от характера на Рабиа, надареността й идваше от Тефик. Повече от единадесет години, денем и нощем, й бяха втълпявали, че над всичко съществуват две понятия — вяра и задгробен живот. Но тя щеше да се превърне в жена, привързана по-скоро към хората и живота, отколкото към идеите, жена, която може да обича до смърт, готова винаги да прояви съчувствие.

Перегрини изследваше тази жива загадка с любопитството на лабораторен изследовател. При случай разговаряше с Рабиа, задаваше й въпроси, мъничките му очички се впиваха в нейните, сякаш искаха да проникнат до мозъка й. Но най-силно впечатление му правеше музикалността на момичето. Слухът му запазваше изцяло всеки звук, изключителният глас предаваше точно всеки тон и вкусът му можеше да задоволи който и да е голям маестро. Затова всяка своя нова композиция Перегрини изпълняваше първо пред нея и съвсем сериозно искаше и изслушваше мнението на Рабиа.

И Вехби деде беше зает с Рабиа. Но не показваше това като Перегрини. Той не се мъчеше да анализира момичето като него, приемаше склонностите на Рабиа като вродени, естествени свойства на характера й. Деде знаеше от опит, че всеки човек е сплав от хиляди противоречия. Слава богу, че момичето имаше буйно, горещо сърце, но и здрави убеждения и склонност към аскетизъм, уравновесяващи буйността и задържащи страстите й. Вехби деде бе започнал да я възприема като своя духовна рожба, бъдеща ученичка, която ще направи известни идеите и философията му сред народа. Затова, когато мислеше за Рабиа, винаги си повтаряше: „Любовта и радостта не бива да угасват в сърцето й, но склонността й към въздържане и скромен живот също трябва да се запазят“.