Халиде Едип
Синекли бакал (2)

II

Едно бе да причакваш в потайни ъгълчета дъщерята на имамина Емине, съвсем друго бе тя да ти бъде жена. Тефик разбра това много бързо. Тънките, розови устни на бялото лице, които караха сърцето му да тръпне, сега се превърнаха в непрекъснато мърмореща капризна уста. Вместо разиграващата кръвта топлина сега в черните очи проблясваха студени като лед и злобни искрици. Нима заради нея бе предпочел бакалията пред театралните представления? И въпреки това все още беше силно привързан към тази жена, иначе отдавна щеше да зареже всичко и да се върне към ортаоюну.

Какво да се прави, капризна, опака и все пак тя ръководеше Тефик; егоистка, ограничена, с отровен език, но той все още не беше й се наситил. Когато правеше равносметка на семейния си живот, младият човек стигаше дотук и спираше. Бакалията не беше чак толкова лошо нещо. Имаше си дори и много весели страни, понеже Тефик търгуваше така, както намираше за добре.

Разочарованието на Емине бе много по-горчиво от това на мъжа и. Много скоро тя взе да споменава с копнеж бащината си къща. Вярно е, че Тефик не бе се променил много, страстна му към Емине не беше намаляла. Духовитост, която отдалеч изглеждаше приятна, закачливост, която не я оставяше за минутка на мира — тези неща й бяха поомръзнали. Особено когато го сравняваше с баща си, Тефик й се струваше много посредствен. Баща й беше чист, спретнат, ставаше рано, в къщи почти не говореше. Молеше се, служеше на бога и печелеше пари… Цялото му време и мисъл бяха посветени на тези две неща. А Тефик?

Първо, беше нечист, второ, не се знаеше кога ляга, кога става и кога работи. Сутрин, за да го вдигне, трябваше да го издърпва за краката. Емине особено се дразнеше от навика му да пуши в леглото и да разсипва пепелта по чаршафите. След като се измъкне от леглото, започваше така да й досажда, че тя едва го понасяше. Поне в работата си да беше сръчен. Дюкянът му беше разхвърлян, стоките застояли, по-заможните клиенти един по един изчезваха за сметка на паплачта, която се увеличаваше с всеки изминат ден. Непрекъснато даваше на вересия, а клиентите, вместо да платят дълговете си в началото на месеца, идваха само да му се оплакват и да търсят съчувствие. Сякаш това не стигаше, ами и приятелите му от артистичната трупа, с които бе обещал да не се среща, взеха да се мъкнат и да искат пари назаем. Останеше ли за пет минути самичък в дюкяна, Тефик изскачаше на улицата да играе с децата на топчета и челик. Често им показваше как мяукат котките, как лаят кучетата и пеят петлите. Пред дюкяна се струпваше тълпа от хора и се разнасяха смехове. С една дума, Тефик бе превърнал бакалницата, та дори и улицата, в панаир.

Емине се дразнеше най-много от това, че за мъжа й не съществуваше понятието „пари“, той не ги ценеше. Когато му казваше, че както я карат, скоро ще започнат да просят, Тефик веднага се превръщаше в слепия просяк, който просеше в петък вечерта за душите на покойниците. Посочваше ли му пък за пример баща си, той веднага издърпваше брадата си назад, гласът му ставаше писклив и с най-красноречивия стил на имамина започваше да прави пазарлъци за някой смъртен акт.

Накрая Емине рече и отряза. Ако Тефик продължи така, тя ще застане на тезгяха, ще поеме бакалията, а от него ще направи чирак. И един ден, наметнала фереджето и покрила главата си с кърпа, Емине дойде и застана зад тезгяха.

Не след дълго, под вещото ръководство на Емине, дюкянът се оживи дори повече, отколкото по времето на Мустафенди. Вътре всичко блестеше от чистота. Стоките бяха подредени и се даваха според клиента. За всеки клиент си имаше специален език и обръщение. Заможните клиенти бързо се увеличиха, напастта на вересията бе преодоляна, вече никой не идваше в дюкяна ей тъй, само да си почеше езика. Емине мъничко се поуспокои. Имаше толкова много работа, че не й оставаше време да се заяжда с Тефик. Сега го използуваше само като чирак, момче за всичко, за работа, която тя не можеше да свърши в къщи и в дюкяна.

Тефик се измъчваше не толкова от отношението на Емине, колкото от новата атмосфера в дюкяна. Богатите клиенти на Емине го нервираха. Влезеше ли в дюкяна някой по-спретнат клиент, и Емине ставаше неузнаваема. Намръщеното й лице веднага се разведряваше, стиснатите й устни се отпускаха и започваха да дават едно след друго нареждания на Тефик. Неговите бедни клиенти сега се промъкваха в дюкяна така, сякаш бяха виновни за нещо, а Емине не изпускаше случай да смъмри ония, които имаха някакви дългове. Тефик започна да се чувствува излишен в собствения си дюкян и честичко взе да изчезва. Вече не се опитваше да отговаря с шеги на хоканията на Емине, свиваше се в един ъгъл и размишляваше. От време на време скришом хвърляше погледи към жена си.

Това спокойствие, тази примиреност никак не се харесаха на Емине. Тя стана подозрителна. Беше усетила, че този покорен човек, когото считаше за своя пълна собственост, си има някаква недостъпна за нея частица. Опита всички хитрости, за да научи какво върши извън дома и за какво мисли, когато е в къщи: мърмори, умилква се, вдига скандали. Не успя. Но тя така се уморяваше от ежедневната работа, че веднага след вечерния намаз^[1] се качваше горе и си лягаше.

Една нощ Емине се събуди от някакви гласове долу и се изправи. Мястото на Тефик до нея беше празно. Тя взе чехлите си в ръка и тихичко слезе по стълбите. Вратата към дюкяна бе открехната, вътре гореше лампа. Надникна през пролуката. В жълтата светлина на петролната лампа успя да види дебел слой тютюнев дим. Някакви хора със странна външност бяха насядали върху сандъците от сапун и захар и пушеха. Повечето бяха от ония скитници, приятели на Тефик, които тя бе изгонила. Само един не познаваше — джуджето с жълто джубе^[2] и чалма, кръстосало крака върху пейката. Изглежда, бяха в много добро настроение, пляскаха с ръце и се смееха. Бяха вперили очи в някого в средата на дюкяна и наблюдаваха нещо много интересно. Емине веднага разбра какво беше това „интересно нещо“. Тефик имитираше нея. Вместо фередже беше наметнал покривката на софрата, захарния чувал превърнал в престилка, със салфетката се беше забрадил. Но не това бе интересното. Широкото лице на Тефик се бе стеснило, големите му хубави очи се бяха присвили и превърнали в две мънички, остри като игли, пробождащи като свредели очички. С тънък, креслив глас правеше пазарлък за цената на стария фасул. Гласът се менеше често, според въображаемия клиент, който влизаше в дюкяна. Емине не можеше да откъсне очи от Тефик. След сцената в дюкяна той започна да имитира Емине в спалнята. Тенекиената кутия върху тезгяха му послужи за огледало, изду с език горната си устна и с въображаема щипка започна да скубе космите над устната си. Това вече беше престъпване на най-съкровените женски тайни. Кой мюсюлманин би изложил по такъв начин законната си съпруга?

На площадката пред стълбите се разрази буря. Открехнатата врата на дюкяна се блъсна в джуджето с бързината на мълния. Пресипнал женски глас викаше: „Блюдолизци, кучета без род и име!…“.

Яростта на Емине накара всички да изхвръкнат презглава на улицата, най-напред Тефик и най-накрая джуджето, и моментално да изчезнат в мрака.