Халиде Едип
Синекли бакал (46)

XX

Мисълта на Осман бе заета с уреждането на новия дом. И все пак успя да забележи промяната в състоянието на Рабиа. Не само тялото, но и съзнанието й бе болно.

Нощем съвсем не можеше да спи. С настъпването на вечерта я обземаше някакво безпокойство, място не можеше да си намери. Бременността оказва опасно влияние върху подсъзнанието на всяка жена. Но при Рабиа всичко това бе засилено. Тя изгуби способността си да се съсредоточава, обзе я апатия. Чувствата и формите, съществували досега в подсъзнанието й, се активизираха и се лутаха в главата й безразборно, като мислите на луд. Страхуваше се да спи. По време на съня волята й изгубваше власт над съзнанието и главата й заприличваше на осветено морско дъно. Всички страшни видения бяха приведени в движение, пред тях бледнееха дори кошмарите.

През деня се чувствуваше по-добре. Настояваше да продължи уроците си и в дните, в които се чувствуваше по-добре, пак кръстосваше от единия край на града до другия. Вечер се връщаше капнала, нямаше сили да промълви и думичка. Заприлича на сянка, само кожа и кости. Клепките й бяха подути, примигваше често като новородено дете.

Осман настояваше да доведе лекар, но Рабиа правеше всичко възможно да отвлече вниманието му, веднага заговорваше за новия им дом.

Работниците привършиха работата си в къщата. Сега къртеха камъните в двора. Осман искаше да посади градина. Щом изсъхне боята на вратите, прозорците и таваните, щеше да се заеме с подреждането.

— Осман, да не я направиш прекадено модерна, че да ни се смее цялата махала!

— Защо си толкова фанатична, Рабиа? Стане ли дума за модерно, изтръпваш!

Фанатизъм? Никак дори не бе фанатична. Просто тя имаше друг критерий за красотата. Според нея красотата бе простор, светлина, широта, простота. Неговите представи бяха изградени от по-объркани, по-противоречиви елементи. В техните отношения се проявяваше вечното противоречие между Изтока и Запада. Досега те го чувствуваха само при беседите върху музиката. Източната музикална култура бе изградена върху самостоятелната мелодия. Западната — върху симфоничната оркестрация.

Всичко това уморяваше до смърт и без друго замъгленото й съзнание. Започна да се съгласява с всяко предложение на Осман. „Добре, добре“, казваше тя, без да отваря очите си.

— Скъпа, леля Пенбе вече няма да може да се справя и с готвенето, и с чистенето на седем стаи. Искам да наема предишната си готвачка Елени. Тъкмо ще ни помогне и при почистването на къщата…

— Добре, добре.

Една сутрин Рабиа не можа да стане от леглото. Осман излезе от къщи и отиде при Канария. Сам той не смееше да доведе лекар, страхуваше се от жена си.

Канария го изслуша с усмивка и обеща още същия ден да дойде в Синекли бакал с двама лекари специалисти. Само че Осман трябваше да изчезне някъде. Канария щеше да присъствува на прегледа и затова Рабиа нямаше да посмее да възрази.

Този ден очите на Рабиа бяха по-подути, в ушите й бучеше. Въпреки това успя да разбере кои бяха двамата лекари, доведени от Канария. Единият бе доктор Касъм, другият — доктор Салим. Двама известни лекари, проводници на немското влияние в турската медицина и донякъде на нейната строгост. Единият бе специалист по вътрешни болести, а другият — гинеколог.

Доктор Касъм беше без мустаци, а това не направи добро впечатление на Рабиа. Той бе първият мъж без мустаци, когото тя виждаше през живота си. Държеше се изправено, сякаш бе глътнал бастун. Беше млад, а лицето му оплетено в паяжина от малки бръчици. Говореше отсечено, като пруски офицер, командуващ някой немски батальон. Непрекъснато жестикулираше с белите си, с маникюр ръце и по този начин сякаш допълваше мисълта си.

— Да се отпуснем, да не се движим, сега да поемем дъх, да не дишаме… — заповядваше той. Горката Рабиа едва не припадна, когато доктор Касъм заяви, че ще преглежда както в Германия. Пациентката трябваше да се съблече. Лицето й почервеня, а след това стана синьо-лилаво.

Вторият лекар не я изплаши толкова много. Имаше мек, приятелски поглед, беше с брада. Очите на Рабиа се впериха в него като в спасителен пояс. След прегледа и двамата излязоха от стаята. Канария й помогна да се облече, оправи възглавниците и я сложи да легне. След това отиде в отсрещната стая.

— Мъжът ти е при лекарите…

Тя усети присъствието на Канария в стаята, но не отвори очи. Лицето й имаше израз на сърдито, болно дете.

— Сигурно Осман е извикал оня голобрадия. Ама че безобразие!

— Шшшт, не те ли е срам? Защо измъчваш бедния човечец? От притеснение напоследък, гледам, съвсем е побелял.

— Добре де, аз ли съм първата бременна жена на този свят? Защо е тая олелия и тревога?

Канария се изкашля:

— Смятат, че имаш албумин в урината. Ще направят анализ. Трябва да пазиш много строга диета…

— И само това ли?

Изпод подутите клепки две златисти ивици светлина внимателно следяха лицето на Канария. Личеше, че тя е разтревожена. Извърна поглед към прозореца:

— Останалото не можах да чуя добре. Мъжът ти ще ти обясни по-подробно.

Канария я целуна горещо по двете бузи, сякаш искаше час по-скоро да се махне оттук. Прегърна я така, като че искаше да я запази от някаква опасност и си отиде. Само като притваряше вратата, тя се обърна и предупреди:

— Опичай си ума, слушай и прави, каквото ти казват лекарите!

Рабиа отново бе затворила очи. За какво говореха в отсрещната стая? Най-после вратата се отвори. Сега Осман разговаряше с лекарите в коридора. Но все на френски. Накрая влезе при нея. Той не можеше да се владей поне колкото Канария. Беше нетърпелив, ядосан. Веждите му бяха смръщени, малките му твърди ръце непрекъснато жестикулираха, сякаш искаха да обяснят нещо, заплашваха някого.

— Какво казаха лекарите, Осман?

Той повтори думите на Канария и се засмя, но в погледа му се четеше отчаяние.

— Сигурно са казали и още нещо…

Рабиа каза това и затвори очи. Страхуваше се от отговора му. Осман приседна на крайчеца на леглото и я прегърна също като Канария. Искаше да я предпази от нещо.

— Да, има и още. Изслушай ме добре, Рабиа. Казаха, че ще се наложи да направят операция, за да извадят детето живо.

Каква беше тази страшна дума?

— Какво значи това, Осман?

— Защо стискаш очите си, Рабиа? Приличаш на щраусите, които заравят главите си в пясъка, за да избягат от бурите в пустинята. Това значи, че… Значи, че нашето дете иска да се появи на бял свят през друга врата. Трябва да те оперират и да го вземат през корема. Всъщност сега…

— Ако го махна, няма да има нужда да ме режат. Опасна ли е операцията на корема?

Очите й все още бяха затворени, гласът — спокоен, но нейното подуто лице и цялото й нещастно същество изразяваха някакво страхотно изчакване.

Осман започна да я моли. Молеше я на колене. Има случаи, когато всичко минава успешно, но съществува и опасност. Колкото и малка да бе опасността, той не би искал да я излага на нея. Сърцето на Осман се разкъсваше. Сега разбра, че я обичаше хиляди пъти повече, отколкото предполагаше. Ако тя умре, за него светлината щеше да угасне завинаги. Заплака като жена. Говореше с красноречието и страстта на адвокат, който е готов да използува хиляди аргументи, за да спечели делото си. Искаше да спаси обречената си любов.

Но Рабиа не го слушаше. Беше забравила дори съществуването му. Изпитваше страх, страх от смъртта. Толкова сладък бе животът! Дори сълзите, пълните с мъка сълзи, бяха сладки. А тя бе толкова млада, жива! Кръвта в жилите й течеше като вечен поток, животът пулсираше във всяка частица на съществото й.

Значи, за да живее, трябваше да убие новия живот в утробата си? А убие ли го, вече никога нямаше да има щастието да бъде майка. И тогава тя със собствената си ръка ще разруши единствения мост, който ще я отведе към бъдещето.

Рабиа почувствува в себе си бавно помръдване. Сякаш новият живот търсеше място да се спаси от смъртта, оня все още безформен и безимен живот. Пред затворените й очи изплува витрина на аптека. Вътре имаше цял ред стъклени буркани. А в мътния, жълт спирт плуваха парчета месо с неоформени крака, ръце, нос, уста, с още неразтворени очи, които напразно се бяха опитали да се превърнат в хора. На етикетите, очертани с червени линии, пишеше: „Тримесечен зародиш“. Бурканите, ставаха все повече, Рабиа ги виждаше зад затворените си очи, спиртът в тях се превърна в басейн и в него плуваха безброй зародиши. Въпреки грозотата си те предизвикаха у нея вълна от съчувствие и състрадание.

— Не мога да убия детето си, преди да му е пораснала коса, преди да е отворило очите си, преди да е видяло белия свят! — процеди тя през зъби. — Няма да го махна! — Гласът й стана див: — И, и… хиляда пъти да разпорят корема ми, пак няма да умра! Няма да умра!

Молбите, настояванията, заплахите, всичко щеше да бъде напразно. В думите, които едва излизаха от безсилната уста, имаше толкова решителност. Най-добре беше да я успокоят и утешат.

— Опазил те бог! Защо трябва да умираш? Всичко ще бъде наред и ти ще се освободиш здрава и читава!

Най-после Рабиа отвори очи. Блясъкът в тях накара Осман да трепне. Те приличаха на очите на тигрица, защищаваща малкото си от ръцете на ловци. И този блясък не изчезна от очите й през целия ден.

Вечерта Осман сам я нахрани, остави празната чиния и каза:

— Искам да поизляза, Рабиа. Не се безпокой, ако закъснея.

— Добре, добре.

Гласът й бе пресипнал, твърд. Къде беше оня сладък, мек глас, с който тя го изпращаше други вечери и му заръчваше да не закъснява? След като излезе, Рабиа веднага изпрати Пенбе в къщата на пашата.

— Разкажи подробно на ханъмефенди какво казаха лекарите, лельо!

Пенбе и без това умираше от желание да разкаже на някого изключителните събития от този ден. Така де. Да се разпори коремът и оттам да се извади дете — това беше просто невероятно и човек можеше да полудее от такава мисъл. Още при първите думи на Рабиа за конака тя излетя като стрела.

Рабиа с нетърпение чакаше момента, когато ще останат насаме с Ракъм. Във всички най-критични моменти от живота джуджето бе най-верният й приятел. На неговото мъничко сърце тя можеше да разчита повече, отколкото на всяко друго.

— Угаси лампата. Запали свещ, светлината дразни очите ми, чичо.

Ракъм разбра, че тази заповед бе предисловие момичето да излее мъката си. Изпълни желанието й, дръпна едно столче и седна до нея. Стаята бе полутъмна. Трябваше да се навежда, за да вижда лицето на болната. Ракъм се наведе.

Лицето й бе пребледняло, бузите хлътнали. Но предишната воля и твърдост си оставаха. Ракъм се поуспокои. Човек, който ще умира, не може да има такъв жив израз. Осман преувеличаваше. Той изслуша докрай разсъжденията й.

— Така ами, много жени са раждали по този начин. Ти не се тревожи — каза той, когато тя замълча.

— Ти знаеш ли някоя жена, която е оживяла след такава операция, чичо?

— Да. В ортаоюну участвуваше едно момче на име Реджеб. И той бе излязъл на бял свят от друга врата. А майка му беше жива. Беше такава една едра.

Зелените точици в очите й блеснаха. Ракъм просто се изплаши. Но не биваше да я оставя сама.

— Добре, Рабиа, но защо не даваш да се продума за помятане. Всяка жена е правила и прави това. Посъветвай се веднъж и с баба Зехра…

— Тя маха само незаконните деца.

— Съвсем не е така.

— Законни, незаконни… И копеле да е, пак няма да махна детето си! Разбра ли?

Тя кресна с цяло гърло в лицето на Ракъм.

— Разбира се, разбира се, мила!

Ракъм се сгуши. Жената не бе на себе си. Бе обхваната от някаква лудост. Тази лудост бе присъща на всички жени. Ракъм бе принуден да я приеме като най-примитивен, но и най-основен закон на живота. Инстинктът на майката, който бе господствувал и в най-дивите племена, продължаваше и щеше да продължава да властвува и в най-цивилизованите общества!

— Чичо, защо не посъветваш малко Осман. Да не ми опява и да не настоява да убивам детето в собствената си утроба.

— Не се тревожи. Ще се опитам да му обясня колкото мога.

Болната въздъхна. За пръв път от сутринта насам се поотпусна, напрежението й малко намаля.

— Да загася ли свещта, Рабиа, и да те оставя да си подремнеш. Ще се освежиш.

— Не. Става ми лошо без светлина. Тъмнината ме плаши. Не мога да мигна, докато не се развидели. Седни, чичо, говори. И да заспя, пак не си отивай. Не ме оставяй сама, докато не се върне Осман.

Джуджето седна на пода. С треперещи ръце извади табакерата си. След малко Рабиа го запита:

— Коя беше майка ти, чичо?

— Никога не съм я виждал, мила. Сигурно й е било много тежко и обидно да роди такъв като мен и тя умряла при самото раждане.

— Говори, чичо. Разказвай, разкажи за детството си.

И Ракъм заразказва. Гласът му постепенно затихваше. Рабиа виждаше в съзнанието си една по една сцените от неговото детство. Смешно, но и тъжно до болка, до сълзи.

Първо действие. Едно малко дете — джудже — играе с неколцина здрави, но груби, безчувствени момчета, негови братовчеди. Очите на джудженцето са тъжни като на маймунка. То е длъжно да разсмива хората около себе си, за да заслужи храната и дрехите си. Вечер братовчедите, с които спи в една стая, не го оставят на мира и не му давят да спи. Дърпат завивките, ритат, бият го, а виковете му посрещат със смях. Но най-много се смеят на тъничкия писък, който надава, когато го гъделичкат. Пищи като хванато в капан мишле.

Второ действие. Палавите охранени момчета са натиснали джуджето, едно е седнало върху него, друго запушва устата му, а останалите го гъделичкат под мишниците и по петите. Наоколо се разнасят писъци. Идва бащата на момчетата. Захвърля го в кухнята.

Трето действие. Джудженцето е на седем години, но изглежда като дете на две годинки. Байрам е. Има си червена хърка. Радва се, целува я, когато е само. Сега е бавачка на най-малката си братовчедка, момиченце на една годинка. С пъшкане и пуфтене го носи на ръце, макар че е голямо колкото него. На момиченцето никнат зъбки. Червената празнична хърка е мокра от лиги, а то се опитва да захапе джуджето по носа и брадичката. Нечисто, кресливо бебе!

Четвърто действие. Джуджето е на петнадесет години. Избягва от дома на чичо си. Куп объркани картини. Най-после джудже в ортаоюну, приятел на Тефик, негов другар. Вече съществува сила, която да го защити, човешко сърце, което го обича.

Рабиа се усмихна щастливо. Тефик на седемнадесет години и едно нещастно джудже, най-после намерило малко щастие и топлина.

В съзнанието на Рабиа се спусна завеса. Тя заспа. Никога през живота си Ракъм не бе разказвал толкова хубаво и толкова реалистично. Загаси цигарата си. Ослуша се. Рабиа дишаше равномерно. Личеше, че спи, без да сънува кошмари.

— Няма никаква причина за сериозна тревога.

Той разказваше, без да отделя очи от лицето на Вехби деде. С широкото си чело и тясна брадичка приличаше на Исус Христос. Дори не вдигна поглед от „Месневи“, което четеше в момента. Но колкото по-разпалено и преувеличено разказваше Осман, толкова по-спокоен, дори безразличен изглеждаше Деде. Задъха се и млъкна. Беше малко разочарован. Дойде от Синекли бакал чак в Джихангир не само за да сподели мъката си с Вехби деде. Имаше и друга цел. Искаше да използува влиянието на дервиша върху Рабиа. Ако поиска, той може да я накара да го послуша. А старецът го изслуша, без мускулче да трепне на лицето му. Сега пък я оправдаваше. Щом момичето има необходимата воля и твърдост, щом момичето е готово да посрещне и смъртта, за да спаси детето си, значи, в цялата работа има нещо мъдро. Вехби деде пак развиваше своята философия, която сега особено раздразни Осман. Творецът на творците, всевишният ще създаде един нов дух. Рабиа е само средство…

Осман прекъсна думите на стареца:

— Но аз не мога да позволя тя да се излага на такава опасност в името на каквото и да било!

— Вечната воля…

— Ако вечната воля убие Рабиа, аз ще въстана и против нея. Тази вечер дойдох, като очаквах помощ от теб, приятелю. За Рабиа всяка твоя дума е свещена. Ела, поговори, посъветвай я. Накарай я да разсъждава разумно. Тя мисли като съвсем първобитен човек…

Осман избърса потта от челото си. Вехби деде поклати глава.

— Не бива да се бъркаме на Рабиа по този въпрос. Аз не мога да се меся. Откъде да знам, може би в настойчивостта й се крие някакво откровение!

— Досега ти беше главният съветник на момичето, дори и тогава, когато се женеше. Как можеш сега, когато става въпрос за живота й, да останеш толкова безучастен?

В гласа на Осман се долавяше горчивина. Полагаше големи усилия, за да не издаде вътрешното си негодувание. Двамата бяха толкова стари приятели и въпреки това Осман ревнуваше влиянието на Вехби деде върху разума и духа на Рабиа. И без това самолюбието му бе накърнено, задето сам не бе успял и бе дошъл да моли него да я убеди. Тази отстъпка Осман направи заради здравето на жена си. Сега бе здравата ядосан на човека, за когото животът на Рабиа бе по-маловажен от собствената му объркана философия.

— Ти, приятелю, не си човек, а цяла философия на два крака. Според теб състраданието, обичта са все неща, подлежащи на метафизични проучвания. Що за жестока, дива философия! Аз пък помислих, че обичаш Рабиа.

Спокойният, приветлив израз на лицето на Вехби деде изчезна. Той разтвори очи от учудване и горчивина:

— Аз много, много обичам Рабиа — каза той и замълча. Гладкото му до преди момент чело се набръчка. Осман го остави на мира. Да, и хиляда години да живее на Изток, пак нямаше да разбере огромното значение, което тук отдаваха на духа. Що за патологична, преувеличена представа за нещата! Дали Изтокът някога щеше да се откаже от това прекомерно преклонение пред духа?

Вехби ефенди затвори страниците на „Месневи“.

— Утре не, но другиден, ще дойда и ще поговоря с Рабиа. Може би счита аборта за грях и затова не се съгласява. Причината е в ограниченото й възпитание в детството. Забелязах, че е склонна почти всичко да счита за грях. Аз ще й обясня, че щом лекарят е казал, тогава всичко е разрешено и не е грешно.

Осман бе принуден да се задоволи и с това. Но той прекрасно знаеше, че настойчивостта, упоритостта й не бяха продиктувани от религиозни съображения.

Рабиа знаеше, че този ден ще дойде Вехби деде. Досещаше се дори и защо бе решил да дойде. Сутринта стана от леглото, облече се. Взе одеяло и седна в креслото на Осман. Както бе казал и Осман, старецът не я завари объркана, разтревожена, а, напротив, по-съсредоточена от всякога и владееща себе си. Дори начинът й на сресване подчертаваше острите й черти и решителния израз на лицето. Очите й блестяха с израза на онези, които твърдо вървят към целта си. Когато погледна Вехби деде, в тях за пръв път нямаше и следа от покорност и смиреност. Нейният поглед бе по-скоро предизвикателен. Това опечали стареца. Само преди два дни той бе казал, че тя е духовно самостоятелен човек и че не би могъл да окаже въздействие при решаване на житейските й въпроси. Но днес в Рабиа имаше нещо повече от обикновената самостоятелност. Тя сякаш бе скъсала духовната си връзка с него. Бе поела съдбата в собствените си ръце. Горко на ония, които биха искали да й се противопоставят! Още преди да заговори, знаеше, че думите му няма да убедят момичето. Но Вехби деде щеше да направи всичко, което зависеше от него, за да сдържи думата, дадена на Осман.

— „Ляюкеллифуллахю нефсен илля вюсаха…“^[1] — започна той.

След това й обясни, че не само в мистичните вярвания, но и в шериата абортите са позволени. Докато говореше, зелените пламъци в очите изгаряха лицето му. Гласът й беше нападателен:

— Вие, и вие ли ми предлагате същото? И твърдите, че не било грехота да се разкъса едно невинно същество с още непоникнала коса?

Вехби деде разбра, че бъдещото, му приятелство с жената ще зависи изключително от това дали той ще бъде на нейна страна. Всъщност нима не я оправдаваше? Нима би говорил по този начин, ако Осман не бе се нахвърлил върху му като полудял? Може би Рабиа отдавна бе прекъснала духовната си връзка с него? Може би тази удивителна връзка, установена още в деня, в който тя започна да взима уроци от него, бе само илюзия?

— Послушай съвестта си, Рабиа — каза Вехби деде едва ли не отчаяно. — Каквото каже тя, то е правилно. Детето, чиято майка ще станеш, ще дойде в добър час, Аллах да го поживи!

Желязната завеса, чиято хладина се почувствува и която едва не се бе спуснала между двамата, сега изведнъж изчезна. Душата на Рабиа бе открита пред Вехби деде. Той можеше да гледа в нея колкото си иска. Очите, устремени в него, бяха две светлинни пътеки, които водеха деде право в сърцето на момичето.

Той стана. Беше пребледнял:

— Грижи се за себе си, Рабиа! Здравето е нужно не само за тялото, но и за разума ти.

— Не се безпокойте.