Халиде Едип
Синекли бакал (14)

XIV

Тефик започна представленията си в кафене „Кабасакал“. Този път отразените на завесата сенки караха зрителите не само да се смеят, но и да се замислят.

Карагьоз си беше предишният, играта винаги започваше с молитва за дълголетието на падишаха и завършваше пак с молитва. Нямаше очевидна промяна и във външността на книжните фигури. Но някак същността им беше променена. Например Прахосника вече не бе традиционното глупаво конте. Неговите ласкатели вече не взимаха парите му и не го правеха за смях. Прахосника на Тефик бе ловък и хитър. Парите му никога не свършваха. Нямаше особена разлика между него и продажните, разпуснати висши чиновници на Абдулхамид. С нещо той дори напомняше предишния управител на Галиполи и днешен министър на вътрешните работи Зати бей. Книжната фигура, изпълняваща ролята на Албанеца, твърде много наподобяваше началника на дворцовата стража. Облеклото, стилът, начинът на изразяване бяха традиционни, а символите — нови. Но Тефик правеше това толкова майсторски, ситуациите, в които попадаха героите, бяха толкова невероятни, че просто бе невъзможно някой да го обвини в нещо определено и в явно окарикатуряване на известни личности.

Героите, които принадлежаха към низшите слоеве, Тефик рисуваше съвсем открито и реалистично. Външно покорни и лицемерни, те се смееха и подиграваха зад гърба на големците. И това беше ярост, предизвикана по-скоро от завист, отколкото бунт, роден от чувството им за справедливост; самите те бяха хора от епохата на Абдулхамид, които действуваха и говореха преди всичко в сферата на отрицанието. В ръцете на Тефик самият Карагьоз бе по-привлекателен и по-умен от всякога. И той беше лицемерен шегобиец както всички останали нещастници. Хилеше се, когато го биеха, но целият му вид и държане говореха, че като практичен, философски настроен човек от народа, намира това поведение за най-уместно и открива в него единствен изход за себе си.

По настояване на посетителите на кафенето, които все повече се увеличаваха, Тефик прие две вечери от седмицата да ги развлича като медах. Славата на разказите и героите му се носеше от уста на уста. Тефик отново бе станал най-търсеният при всички блестящи приеми и тържества. Няколкото литератори, които посещаваха кафенето, го посъветваха да превърне разказите си в малки пиески. Отказа. Държеше създадените от него характери всеки път да говорят различно и както му хрумваше на него.

Ако Тефик можеше да изрази онова, което чувствуваше, би казал, че изкуството не е в написаното, а в непрекъснато изменящия се живот. И ако знаеше цената на това, което хората наричаха пари, би използувал случая да забогатее. Но парите просто изтичаха от ръцете му.

Вече нямаше никакво време да се занимава с дюкяна. Предостави го на Ракъм, а когато бе свободна — на Рабиа. Три вечери от седмицата бе зает в Кабасакал, на другия ден оставаше до обед в леглото, а следобедите си прекарваше в репетиране на разказите си. Рабиа и Ракъм се топлеха под лъчите на отново изгрялото слънце на славата му и се радваха на успехите на Тефик повече от него.

Рабиа растеше. Не само физически. Променяше се нейната същност, съзряваше духовната й сила. Тя занимаваше Синекли бакал много повече от баща си. Беше много по-висока от връстниците си, ходеше с вдигната глава, гледаше хората смело, право в очите. Напускайки детската си възраст, тя предпочете облеклото на младите момичета от своя беден квартал. Облече, дълго широко черно йелдирме^[1], бяло батистено покривало, стигащо под кръста, и едно пече^[2], което винаги бе отметнато назад и никога не падаше върху лицето й. Всъщност коя работничка, дребна продавачка и жена от еснафа закриваше лицето си?

Кожата на лицето й бе станала бронзова от слънцето, предишните бръчки около нежната й уста почти бяха изчезнали под влиянието на новия, преливащ от щастие живот. Рабиа се бе превърнала в младо момиче, което влизаше в сънищата на младежите от Синекли бакал. Когато минаваха край други момичета, станали на възраст за женитба, те им подмятаха закачки, сучеха мустак, та дори ги и поощипваха, ако се случеха на по-безлюдно место, но нито един не се осмеляваше да върши същото по отношение на Рабиа. Това, че бе хафъз, й придаваше някаква святост, а свободното й държане и острият, готов всеки момент да отговори достойно, език караха и младите, и старите мъже еднакво да я уважават.

Стариците, които считаха за свой дълг да намерят мъж за всяко момиче от квартала, просто не можеха да измислят съпруг за нея. Мъжете смятаха, че тя трябва час по-скоро да се омъжи. Момичето просто вълнуваше цялата мъжка част на Синекли бакал. Но и мъжете не намираха помежду си нито един младеж, достоен да бъде неин съпруг.

През тези дни, когато махалата се занимаваше с Рабиа, командирът на доброволческата пожарна команда Сабит бейабей събра подчинените си в ъгъла на махленското кафене и обсъди въпроса за женитбата на Тефиковата дъщеря. Според него Рабиа накърняваше достойнството и мъжествеността на хората от квартала.

— Ти си най-безстрашният от всички наши храбреци, абей — обади се шеговито младежът, който наскоро бе влязъл в пожарникарската команда. — Пък си и ерген… На теб най подхожда да вразумиш това момиче. Кой друг смелчага може да й смачка фасона?

Сабит бейабей плю на ръцете си, после ги разтърка:

— Утре ще се явя в дюкяна, останалото е лесно.

— И така, те постигнали щастието си — засмя се шегобиецът.

Сабит бейабей бе най-уважаваният между махленските командири на пожарникарите доброволци. Щом кулата на Беязът дадеше знак, командата на Синекли бакал навличаше червените фланелки, намъкваше цървулите си и хукваше с помпата на рамо подир черния жребец на Сабит бейабей. Крясъците на другите команди приличаха на котешко мяукане пред неговите гръмогласни викове. Техните бързи, пъргави крака пристигаха винаги първи на мястото на пожара.

Както всички полухулигански мъжки компании по света, и те понякога се държаха неприлично. Но пак, както навсякъде, си имаха някакви собствени критерии за чест и храброст. Майстори на викове като „Идва Вихрогооон, пазете се от Вихрогон“, те бяха строго подчинени, на установения в командата им ред. Веднъж в часовете на обедното затишие в Синекли бакал край ъгъла на улицата започнаха да обикалят няколко младежи. Сабит бейабей ги остави и се вмъкна в „Истанбулска бакалия“.

Рабиа беше сама. Тя дори не погледна към младежа, нагизден специално за случая. А той нарочно бе килнал феса, за да покаже по-добре белега от стара рана, останала от минали юнашки приключения. Копринената му кърпа бе метната на рамото много по-кокетно от друг път, устата сякаш бе готова да нададе вик като при пожар. Момъкът размахваше ръце и крачеше с най-самоуверената си походка.

Безразличието на Рабиа го раздразни. Вече бе стигнал средата на дюкяна. Изкашля се леко. Но момичето, вперило поглед в някакъв тефтер пред себе си, сякаш не го забелязваше. Извърна глава и през рамо запрати една плюнка на два метра зад гърба си избърса, с ръкав дългите си мустаци.

— Како Рабиа, изслушай ме, чуй…

— Нито съм сляпа, нито съм глуха, чувам те…

— Знаеш ли кой съм аз? Знаеш ли какво мога да извърша?

— Брей, какъв голям човек! Командир на пожарникари! И какви ги вършиш? Вчера идва сестра ти, счупил си й ръката, ходи превързана. Какво друго можеш да вършиш освен това? Плашиш момичетата край чешмата, прегазваш малки кученца… Та какво още си можел да вършиш?

Зелените пламъци на златистите очи обгориха лицето на Сабит бейабей. Това ли беше момичето, което до вчера обикаляше из улицата, развявайки плитки? Как ще гледа момчетата от командата, ако се остави да бъде победен от него? Изкриви още малко уста и заяви с глас, който се мъчеше да изглежда страшен:

— Аз мога да сдъвча и да глътна човека като залък хляб, моето име е… — започна той. Но не можа да довърши, Рабиа изскочи иззад тезгяха и тръгна към него.

— Така ли? Ама аз не съм залък за твоята уста! Ах, ти, страшилище за малките паленца! Ти, страхлив уличнико! Виж, около мен няма никой, хайде да те видя какво ще ми направиш! Ето ти на — тфу, тфу, тфууу!

Сабит бейабей наистина се уплаши. Ако Рабиа продължи да вика, махалата ще помисли, че е издебнал нарочно момент да закача съвсем малките момиченца, а всъщност неговата истинска цел бе просто да се поперчи. Заеквайки, той се опита да успокои момичето:

— Како Рабиа, аз не съм дошъл да те закачам. Кълна се, че такова нещо и през ум не ми е минало! Само някой да посмее да го направи, суров ще го изям! Честна дума! Господ да ме убие!

Той толкова искаше да я убеди в искреността си, така се стремеше да докаже смелостта си, че когато взе да се кълне и в пожарната си — „Нека Вихрогон, нека…“ Рабиа съвсем изгуби търпение. Докато търсеше нещо, за да го запрати по него, тя продължаваше да вика:

— Млъкни, куче, махай се оттук! Нямам нужда от твоята закрила! Толкова ли не мога да се справя с такива песове като теб!

Момичето бе побесняло. Този път бейабей счете, че отстъплението, и то незабавното отстъпление, е най-уместната и достойна за истинския смелчага постъпка. На един дъх се намери на ъгъла, „Хайде на другата улица“ — изкомандува на момчетата и ги помъкна чак до вратата на конака на Селим паша. Там спря и започна с най-важния си тон:

— В тази махала няма достоен да избърше праха от чехъла на кака Рабиа. Ще счупя кокалите и ще разплача майката на всеки, който я погледне накриво! — завърши той.

Всички младежи метнаха по една двуметрова плюнка зад гърба си, избърсаха с ръкав мустаците си като своя абей и решиха всеки път, когато тичат към пожар, точно пред дюкяна да се провикват по веднъж в чест на Рабиа.

— Не, не, край дюкяна ще минаваме тихо, на пръсти. Разбрано ли е? — предупреди Сабит бейабей с тревога.

Разбраха. Когато минаваше по улица Синекли бакал, командата на Сабит бейабей вече не се оглеждаше наляво и надясно и вече не се блъскаше в никого.

Колкото повече изгряваше звездата на новия министър на вътрешните работи Зати бей, толкова повече съдбата изневеряваше на министъра на полицията Селим паша. Той продължаваше да служи предано на падишаха, продължаваше със същата ярост да смазва враговете му, но благосклонността на владетеля към него бе изчезнала и вече никой не мушваше в ръката му дебели, червени атлазени кесии. Разкошът в големия дом не можеше да се поддържа със заплата. Селим паша започна да продава останалите от деди ханове, бани и дюкяни и се опитваше да намали разходите на конака. Като министър на полицията за него все още бе много лесно да се снабди с пари от други източници, но и той си имаше собствена мярка за честност. Благосклонната височайша особа, а падишахът за него означаваше държавата, можеше да възнаграждава способния си слуга както намери за добре. Подкупът беше предателство, кражба от джоба на народа. Ония, които му предлагаха подкуп, се разкайваха за това до края на живота си.

През тези трудни за него дни пашата разбра, че и владетелите също като народите имат къса памет. Той все така служеше на падишаха като вярно овчарско куче, защото смяташе, че това е негов дълг, но беше много измъчен. И всяка вечер търсеше забрава, като отиваше в стаята на Сабиха ханъм и слушаше там клюките на Синекли бакал.

— Какво ще кажеш, ако вече напуснеш дюкяна, како Рабиа? — запита той една вечер, вдигнал малко иронично дебелите си вежди.

— Не мога. Тефик няма никакво отношение към търговията, Ракъм купува и разнася стоката, кой ще наглежда дюкяна?

— Тефик печели достатъчно, за да издържа всички ви.

— Така е, но у него пари не се задържат. Пък и защо искате да се оттегля от дюкяна, паша ефенди?

Селим паша се усмихна под мустак. Какво да й каже? Как да й обясни, че е пораснала, станала е хубава и представлява опасност за момците от квартала? Вярно е, че на Рабиа и това можеше да се каже. Плътният й глас, изправената й глава говореха за уравновесеност и сила, достойни за зрял човек. Колко различна беше тя от жените, които пашата бе свикнал да вижда в конака. Те непрекъснато излагаха на показ и се мъчеха да извлекат полза от това, че са жени. Тя беше много мила и да се общува с нея, бе приятно. Ходеше без какъвто и да е грим, без разни червила и белила. Стегнато оплетените и плитки притежаваха своя особена прелест. Имаше тесен ханш като момче, раменете и гърдите й бяха меко, непредизвикателно закръглени и всичко това й придаваше привлекателността на див розов храст. Пашата разроши брадата си.

— В дюкяна идват най-различни хора — започна той колебливо. — Не е хубаво момиче на твоите години и с твоята външност да се занимава с бакалия… в този квартал…

— И майка ми е работила в дюкяна, когато е била съвсем млада, и леля Зарафет продава пълнени агнета в Аксарай…

— Тя е стара и е негърка.

— Жената, която продава броеници в двора на Беязът, е и по-млада, и по-бяла от мене.

— Аман, паша — намеси се Сабиха ханъм. — Бих искала да видя оня, с когото Рабиа няма да може да излезе на глава.

Рабиа със смях разказа приключението със Сабит бейабей преди два дни. Това се стори много забавно на ханъмефенди, но пашата отново смръщи вежди.

Религията и полът му го принуждаваха да закриля жените. Обиждаше го фактът, че едно малко момиче се нагърбваше с толкова отговорности.

— За теб трябва да се грижи един истински мъж. Докато не идеш под венчило, те са длъжни да те закрилят. Къде е баща ти, когато разни типове се мъкнат в дюкяна?

Помълча малко, усмихна се и продължи:

— Както и да е, отсега нататък командата на Сабит бейабей ще мирува в Синекли бакал. Но все пак вече наближава време и ти да се задомиш.

Рабиа сбърчи носа си със смях:

— Да не смятате, че и аз не мисля по този въпрос? Само че кой ще вземе такова хилаво и недодялано момиче като мен?

— Нека Тефик се ожени и тогава, ще разбереш…

— Това няма да го бъде. Леля Пенбе може да си има нещо на ум, но аз открито й казах, че ако закачи татко, с мен ще се разправя. Вече не смее да гледа влюбено Тефик.

— Аман, паша — прозя се Сабиха ханъм. — Ти пък всички искаш да ожениш. Кой ще ме забавлява вечер, ако Рабиа се омъжи?

Този разговор накара Рабиа сериозно да се замисли. Значи, наоколо забелязваха, че тя е пораснала. Все повече се увеличаваха случаите, които доказваха, че средата й не остава безразлична към това.

 

 

Уроците по музика на Рабиа се превърнаха в малки концерти и продължиха да се провеждат в стаята на Хилми. Те съвпадаха със свободния четвъртък на Тефик. Хилми и приятелите му изглеждаха привикнали с ориенталската музика, а преди да се разотидат, Перегрини им свиреше на пиано. Винаги, когато той свиреше, Рабиа се облягаше на пианото и така го слушаше. Пианистът беше толкова свикнал с това, че възприемаше нейната поза като част от стаята.

Тази вечер той пак я гледаше с невиждащи очи, но изведнъж забеляза, че главата, която преди четири години едва стигаше до горния край на пианото, сега сбърчеше много над него. Перегрини се развълнува, сякаш бе открил неочаквана истина, пръстите му замръзнаха!

Рабиа схвана промяната в погледа на пианиста и бузите й добиха цвета на отлежало червено вино; дългите клепки се спуснаха върху блестящите й очи. Тя разбра, че в същия миг Перегрини откри, колко е пораснала и се е превърнали в жена. Рабиа изпита срама, който бе изпитала Ева в рая в мига, в който Адам бе забелязал нейната голота. За пръв път от толкова години непринудената им и сърдечна дружба предизвика в техните сърца някакво особено вълнение.

Перегрини отпусна ръце на коленете си. В душата му се пробуди чувство, сякаш бе извършил грях, влизайки с мръсни крака в свещен храм. Потърси с поглед Вехби деде. Той стоеше изправен зад гърба му.

— Изведнъж открих, че нашата малка артистка е пораснала и малко се пообърках.

Оказа се, че всички го бяха забелязали и че това обстоятелство ги занимаваше.

— Просто не искам да мисля, че скоро кака Рабиа няма да може да се намира между нас — каза тъжно Хилми, като заекваше по-силно от всякога. — Какви жестоки обичаи имаме…

Джуджето Ракъм се бе хванало за полата на Рабиа:

— От мене поне няма да се крие, аз съм й чичо!

Зад радостта и думите на Ракъм имаше нещо друго — той беше джудже. Това я натъжи и тя нежно го погали по рамото.

Тази вечер Рабиа разбра, че израстването й създаваше нови трудности и в нейния живот предстояха нови промени. Щеше да й бъде мъчно да се раздели от толкова обичаната среда. Но защо трябваше да се притеснява. В стаята на Сабиха ханъм тя пак щеше да се среща с Хилми, когото обичаше като брат. Не можеше да става и дума да се крие от Вехби деде. От него не се криеше нито една жена. А дали ще вижда Шевки и Галип, за нея беше все едно. Тогава?

— Бягане, криене, тия неща са за богатите — каза тя изведнъж високо и предизвикателно. — Аз съм бедна еснафка и в дюкяна, и в джамията се срещам със стотици мъже. Защо трябва да се крия от приятелите на Хилми бей?

Тефик въздъхна дълбоко. Това, че дъщеря му щеше да започне да се крие от мъжете, налагаше той да вземе някакво решение. А за него нямаше нищо по-трудно от това да взима решения. В действителност нито веднъж досега не бе решавал каквото и да е по собствена воля. Нека момичето определи само кога да започне да се крие от мъжете.

Дълго след тази вечер мисълта на Рабиа бе твърде заета с Перегрини. През изтеклите години тя беше свикнала и много се бе привързала към него. Той е по-различен, някак по-твърд от другите. Грозното му лице можеше да се променя мълниеносно; черните му очи пронизваха човека и проникваха сякаш в най-съкровените мисли, набразденото му от бръчки лице можеше да изразява безкрайно спокойствие и най-горещо вълнение… Всичко това бе присъщо само на него. Но най-силно впечатление правеха на Рабиа ръцете му. Тя просто ги възприемаше като две същества със свой отделен, собствен живот. Две твърди, набръчкани ръце с къси и дебели пръсти. Те притежаваха някаква страхотна тайна, Рабиа се страхуваше от тях, а движенията им обикновено караха сърцето й да забие силно. През дните, когато мисълта й бе заета с подобни мисли, тя зададе на Сабиха ханъм един въпрос, който обърка възрастната жена.

Ханъмефенди, какво би станало, ако мюсюлманка се омъжи за християнин? — запита тя.

— Странен въпрос ми задаваш, дъще. Нищо няма да стане. Защото никой няма да ги венчае, тъй като шериата^[3] няма да позволи.

— Ами ако не се подчинят на шериата и се оженят?

— Тогава хората около тях ще ги подгонят с камъни…

— Да, но нали има мюсюлмани, които си взимат християнки за жени?

— Мъжете са друго. Не можа ли да го разбереш?