Майкъл Харви
Така го правят в Чикаго (9)

9

Излъгах Бенет. Виждам се с Никол доста по-често — може би веднъж в месеца. Обикновено на кафе в едно заведение на „Бродуей“, което носи името „Интелидженсиа“. За мен то е най-доброто в града.

В онази вечер се появих там някъде около шест. Заварих обичайното присъствие. Двамата старци на бара пиеха кафе от големи чаши и обменяха кварталните клюки с Джема — кралицата на двойното макиато. В дъното неколцина студенти от „Депол“ топлеха длани на големите чаши с мляко и чукаха на лаптопите си. По средата седяха няколко клиенти с вид на журналисти, които пиеха двойно еспресо и обясняваха на всеослушание колко ненавиждат Джордж У. Буш.

На дългия плот пред витрината седеше една страхотна жена. Кожата й имаше цвят на какао с пурпурен нюанс, скулите й бяха високи и деликатни като всичко останало. Особено очертанията на носа, устата и брадичката. Загадъчната й усмивка беше от онези, които неудържимо те привличат, изпълват те с радост, а след това те оставят да потънеш в блаженство, но и да копнееш за още. Тази жена беше Никол Андрюс. Тя работеше като експерт по ДНК анализ в лабораторията по криминалистика на щата Илинойс и бе моята най-добра приятелка.

— Извинявай, че закъснях — рекох.

Никол пиеше двойно капучино и прелистваше „Ню Йорк Таймс“. Тя положи пръста си между страниците и проговори, без да вдига глава:

— От колко време се познаваме, Майкъл?

Отговорът беше прост: цял живот. Аз съм израснал в суровата ирландска действителност. В Уест Сайд. Майка ми пиеше чай, гладеше купища дрехи и гледаше да не се пречка. Баща ми работеше на три места, за да изкара 8500 долара годишно. И вероятно по тази причина беше раздразнителен грубиян. Пиеше достатъчно, за да стига до обичайното си състояние — нещо средно между мрачно мълчание и дива ярост. Първото беше лошо, но второто ме държеше буден през нощта.

Двамата с брат ми Филип спяхме на разтегателно канапе във всекидневната. Той беше с една година по-голям, с десет години по-твърд и със сто години по-мъдър. На шестнайсет го хванаха да прониква с взлом в „Макдоналдс“. Всъщност ченгетата го спипаха заклещен във вентилационната шахта на покрива. Някакъв готвач чул викове, след като запалил скарата и започнал да пече кифлички с яйца. Малко след като Филип влезе в пандиза, той наръга с нож някакъв съкилийник, за което му лепнаха още десет години. Виждах го рядко, а после той взе, та се обеси с чаршафите си. На 23 април 1989 г. надзирателите го свалили от решетките, на които висял.

Нямах сестри, вероятно защото не ми трябваха. Но в замяна имах Никол. Срещнах я, когато бях на девет. Тя беше на седем. Случи се през един горещ следобед в края на август. Допусна грешката да мине по улицата, на която ритах топка с другите момчетии. Имаше един Макси, който беше по-голям от останалите — едър и закръглен хлапак от полски произход, много печен. На шестнайсетия си рожден ден си пръсна сърцето със свръхдоза спийдбол. Не плаках за него. Не си спомням и някой друг да го е правил.

Та този Макси сграбчи Никол изотзад, скъса блузата й и я повали на земята. Ей тъй, за кеф. Тя се надигна, а той я удари по лицето. Още помня глухия звук, с който главата й се тресна в паважа. Никол не се разплака, нито побягна. Просто се надигна още веднъж, опитвайки се да се отдалечи. Макси се наведе над нея и изкрещя. Не за пръв път чувах думичката негро, нямаше да е и за последен. Но тази я запомних. Макси замахна още веднъж, този път със свит юмрук. Никол рухна като подкосена и вече не направи опит да се изправи.

Събраха се зяпачи. Всички, без изключение, с бял цвят на кожата. Някой изцвили, кръгът започна да се стеснява. Бяха възбудени, с хищен блясък в очите.

Не си спомням какво съм мислил, нито дори защо съм се раздвижил. Просто се озовах в средата на кръга и подадох ръка на чернокожото момиче. На скулата й имаше морав оток, от носа й течеше кръв. Но тя не я забелязваше. В погледа, който ми отправи, имаше любопитство. Сякаш искаше да седнем и да си поговорим за проблемите, които все още не разбирах. В детските й очи се четеше особена мъдрост, която се стовари върху ми със силата на бомба.

Това е всичко, което си спомням. Аз и Никол в центъра на кръга. Заобиколени от омраза, която не усещахме. Всичко отлетя в мига, в който Макси реши да се намеси. Той ме халоса изотзад и ми каза да вървя по дяволите. Сигурно съм му развалил кефа. На всичкото отгоре бях с две години по-малък от него и значително по-дребен.

Двайсет и шест години по-късно вече съм убеден, че умея да се бия. Междувременно го бях вършил между въжетата на ринга — не като аматьор, а за пари. За малко пари, но все пак достатъчно, за да се справя с всичко, което ме чакаше на улицата. Но на девет години все още не знаех какъв талант се крие в юмруците ми. Докато не ги стоварих върху Макси. Посиних едното му око, счупих му зъб и превърнах лицето му в поничка. После сключих пръсти около гърлото му и усетих пулсиращата мекота на трахеята. В същия момент Макси престана да се бие и започна да се тревожи. Видях го в бялото на изцъклените му очи. Усетих силата на гнева. Още малко натиск, и всичко щеше да свърши. За Макси, а вероятно и за мен. Беше толкова лесно. Толкова просто, толкова справедливо.

Секунди преди да смажа трахеята на Макси, на улицата се появи Филип и хукна към нас. Ритникът му ме улучи в главата и ме просна на паважа. Претърколих се и станах. На лицето ми грееше усмивка. За пръв път почувствах мрака, който затъмни погледа ми и изтри всякакви емоции от съзнанието ми. Не за последен път, а за пръв. Бях на девет години и това ми хареса. След време щях да го обикна. Но тогава то ме плашеше.

След Макси хлапетата в квартала предпочитаха да не се закачат с мен. С Никол също. Избягваха и да играят с нас, което нямаше значение. Никол ме разбираше. Разбираше и света, и то по начин, който беше извън времето. Двайсет и шест години по-късно отново бяхме заедно и разговаряхме за убийство. В любимото ни кафене.

— Познавам те цял живот — рекох.

— И съм най-добрата ти приятелка?

— Да.

— Защо моят най-добър приятел е арестуван по подозрение в убийство, прекарва половината ден в затвора, но не вдига телефона да ми се обади?

Малко след дванайсет на обяд най-накрая ме пуснаха от прокуратурата. Подобна новина бързо се разчува.

— Вече си чула? — вдигнах глава аз.

— Да, Майкъл, чух. Освен това познавах Джон Гибънс. Би ли обяснил защо окръжният прокурор подозира, че именно ти си го убил?

— Сложно е — рекох.

— Така ли? Е, можеш да започнеш, когато пожелаеш.

Никол се облегна, отпи глътка капучино и зачака. Тя беше от хората, които умеят да чакат. Знаех го от опит. Поех си дъх, но в същия миг от чантичката й се разнесе жуженето на мобилен телефон. Никол вдигна пръст и погледна екрана.

— Изчакай ме за малко. Трябва да отговоря.

Приятелката ми стана и се отдалечи. Аз разбърках кафето си. След няколко минути тя се върна.

— Извинявай — промърмори тя. — Виж какво. Давам си сметка, че въпросът е важен, и много искам да чуя обясненията ти. За съжаление трябва да тръгвам.

— Няма проблем — рекох. — Какво е станало?

Никол облече палтото си.

— Казах ли ти за специализирания отряд, в който съм включена?

Поклатих глава.

— Ела, ще те закарам. И бездруго си ми на път.

Тя подкара на север по „Бродуей“, после зави наляво по „Адисън“. Говореше бързо, без да отделя очи от пътя.

— Преди месец щатът сформира първия си специализиран отряд за борба с насилието.

— За пръв път чувам за него.

— Тогава слушай. В него са включени специално обучени медицински сестри, детективи, криминалисти и адвокати. Задачата ни е да разследваме всички случаи на сексуално насилие в града.

— Защо точно сексуално насилие?

— По много причини. Основната сред тях е липсата на опит при събиране на уликите и веществените доказателства. Знаеш как е. Жертвата е травматизирана. Медицинският персонал се опитва да я успокоява и да вземе съответните проби.

— А в същото време ченгетата се опитват да получат показанията й.

— Точно така. И настъпва пълна бъркотия.

Никол се плъзна покрай Ригли Фийлд и пое наляво по „Лейкуд“.

— Докато специализираният отряд е нещо по-различно — продължи тя. — Всеки върши точно това, за което е обучен.

— Тоест медицинският персонал си взема пробите и…

— И нищо повече. Не комуникира с жертвата по никакъв начин. Това е работа на детективите и юристите.

— Така се стесняват възможностите на защитата да маневрира по време на процеса.

— Правилно си разбрал. Всичко се контролира и документира. В резултат имаме пълна картина още от мига, в който се озовем на местопрестъплението.

— Чиста работа.

Никол спря през дома ми и се обърна да ме погледне.

— Аз контролирам събирането и обработката на криминологичните доказателства, които трябва да бъдат пренесени в лабораторията. Това е сравнително лесно. Но работата е там, че го правим директно на местопрестъплението.

— Там ли отиваш сега?

— Да. Взлом и изнасилване в Нортуест Сайд. Жертвата все още е в дома си.

Тя хвърли поглед на часовника си и добави:

— Срещата ни е след четирийсет и пет минути.

— Какво ще кажеш да вземеш и мен?

Приятелката ми наклони глава, любопитството й изпълни купето.

— Защо?

— Звучи ми интересно. А нали съм замесен и в онова убийство, което…

— Помня в какво си замесен.

— Може би има връзка с някакво изнасилване.

Никол въздъхна и погледна навън към току-що спусналата се нощ. Помежду ни се възцари тежко мълчание. Реших да оставя годините да си кажат думата. Не ставаше въпрос за безгрижната интимност на любовник, а по-скоро за истинското приятелство. Подобна връзка може да се създаде само между деца. Връзка, която човек има най-много веднъж в живота си. Или по-често изобщо я няма. После Никол се извърна към мен и промълви:

— Разбирам те, Майкъл. И много бих искала да ти помогна. За съжаление няма как да те взема със себе си.

— А какво ще кажеш, ако просто те следвам?

Тя поклати глава и включи на скорост.

— Не мога да ти забраня. Но няма да те улеснявам. И няма да получиш достъп до местопрестъплението. А сега слизай.

Потегли почти в момента, в който се измъкнах навън. Моята кола беше паркирана съвсем наблизо. Седнах зад волана и още преди да изминем една пряка, вече бях залепен за задната й броня. Превключих светлините и тя погледна в огледалото за обратно виждане. Отпих глътка изстинало кафе от чашата, която все още държах в ръка, и продължих след нея.