Майкъл Харви
Така го правят в Чикаго (53)

53

Ако тръгнете по брега на езерото, минете по моста на Норт авеню и прекосите двете игрища за бейзбол, ще стигнете до една падина южно от зоологическата градина в Линкълн Парк, която опира в малка лагуна. Около нея има гора, прорязана от многобройни пътеки. Стигнах дотам малко след три следобед, намерих си удобна пейка и за пореден път разгърнах уличното досие на Илейн Ремингтън. Отгоре бях изписал името на Полард, под което имаше още пет имена. Всичките на мъртъвци. На първо място беше Джон Гибънс, следван от още едно ченге — Тони Салвучи. По-надолу бяха имената на Каръл Глийсън — сестрата от спешното отделение, колегата й Джо Джефрис и прекият началник на Гибънс — Дейв Белмонт. Преглеждах документите за втори път, когато мобилният ми телефон иззвъня.

— Помниш ли досието, което ми изпрати? — попита Мастърс.

— Добър ден и на теб, сержант.

— Отговори на въпроса ми.

Оградих с кръгче името на Каръл Глийсън.

— Онова от Финикс?

— Да, случаят „Глийсън“. Ще имам ли проблеми с него?

— Ти ще кажеш.

— Направих тестовете, които искаше.

— Стрелбата по Гибънс?

— И по Салвучи.

— Точно така.

— Балистичните данни съвпадат — рече Мастърс. — Деветмилиметровият пистолет, с който е стреляно по Гибънс, е бил използван две години по-рано за убийството на Салвучи, а още две преди това и за отстраняването на жената от Финикс.

— Ще те помоля да направиш още един тест.

— Вече го направих. Със същия деветмилиметров са гръмнали и онзи фелдшер от „Спешна помощ“ Джо Джефрис през 2000 година.

— В Сан Франциско?

— Да. Какво още откри в това старо досие?

— Само Дейв Белмонт. Но той е умрял от инфаркт.

— Трябва да хвърля едно око на заключението на патолога — въздъхна Мастърс. — Я ми кажи, ти знаеш ли къде се намира този прословут пищов?

— Мисля, че знам.

— А ще го свържеш ли с ръката на стрелеца?

— Ще ми трябва още малко време.

Мълчание. Няколко секунди по-късно гласът на Мастърс отново се появи в слушалката.

— Ще те попитам нещо. Мислиш ли, че и други хора са в опасност?

На улицата спря черна лимузина, от който слезе Бенет Дейвис. Сам.

— Не, не мисля — отвърнах.

— Окей. Имаш една седмица. След нея те прибирам и започвам да те притискам. Много яко. Разбра ли какво ти казвам, Кели?

— Разбрах. А ти не забравяй какво ти казах аз. Дръж всичко под похлупак, докато се появя.

— Да си чул нещо да е излязло от мен?

— Не съм.

— Хубаво. А сега се размърдай и довърши започнатото, каквото и да е то.

Мастърс затвори в момента, в който Бенет Дейвис спря пред мен и протегна ръка.

— Майкъл. Благодаря, че се отзова толкова бързо на молбата ми за тази среща.

Стиснах ръката му и той седна до мен.

— Как я караш?

— Добре, Бенет. А ти?

— Бил съм и по-добре, Майкъл. Много по-добре. Това нещастие с Никол, знаеш…

— Не ти излиза от главата, а?

Бенет сви рамене, сякаш за да подчертае огромното бреме, легнало на плещите му.

— Така е. Но сега искам да поговорим за нещо друго.

— Слушам те.

— Познаваме се отдавна, Майкъл.

Кимнах.

— Мисля, че имам проблем.

— Какъв проблем?

— Преди два дни Винс Родригес пое разследването на едно убийство. Някой си Дейвид Полард, застрелян с два куршума в гърдите. Тази сутрин получихме резултатите от балистиката. Полард е убит с деветмилиметровия пистолет, с който е бил застрелян Гибънс.

Изчаках една секунда, преди да попитам:

— Какво искаш от мен?

Бенет потърка брадичката си, езикът му облиза долната устна. Сякаш беше жаден, но не знаеше за какво.

— Знам, че работиш по този случай, Майкъл — промърмори той. — И сигурно знаеш къде да търся проклетия пистолет.

— Така ли мислиш?

— Онзи, който е убил този Полард, със сигурност е убил и Гибънс.

— Знам всичко за случая, Бенет. Всъщност аз бях там, когато Родригес откри трупа на Даниъл Полард.

Устните на Бенет Дейвис се разтеглиха в нещо като усмивка. Ако до този момент съм бил в неведение, сега вече нещата станаха ясни. Моят приятел бе вътре в мръсната комбинация. Въпросът, на който трябваше да намеря отговор, беше само един: дали бе и опасен?

— Може би трябва да отидем в управлението и да го обявим официално — предложи Бенет.

— Може би. Но първо ме изслушай.

Измъкнах найлоновото пликче от джоба си. В него беше угарката от пура, която открих под креслото на Полард.

— Това виждаш ли го? — попитах. — Угарка от „Маканудо“.

Нехайно махнах към вътрешния джоб на заместник окръжния прокурор, в който държеше пурите си.

— Твоята марка, Бенет. Вчера отнесох парченце от нея в „Гентек“. Чувал ли си за тях?

Бенет поклати глава.

— И аз не бях чувал. Препоръча ми ги Рейчъл Суенсън. Частна ДНК лаборатория в околностите на Джолиет. Работят бързо, особено когато е наложително. Успяха да изолират слюнка и са сигурни, че от нея ще може да се извлече ДНК. След три дни ще имам предварителните резултати. Май нещата опират до теб.

Бенет Дейвис стана да си върви.

— Добре, Бенет, отивай си — подхвърлих след него аз. — Но ще се наложи да чуеш и останалото. Или тук, или на пресконференция.

Той се спря.

— Полард е твоята грешка — рекох. — Единствената ти голяма грешка.

Дейвис се върна на скамейката, измъкна една пура и започна да я търкаля между пръстите си. Мълчеше и слушаше.

— Навремето името ти не излезе в пресата, защото беше млад и зелен. Но си бил част от екипа по делото „Грайм“. Донован те е запомнил.

Измъкнах снимката на прокурорския екип по делото „Грайм“ и му я показах.

— Този най-отзад си ти. На колко години беше тогава? На двайсет и шест, нали?

— На двайсет и пет.

— Проклетото дете чудо, а? Никой от нас дори не подозираше.

— Мразя гадната снимка — оплака се Дейвис. — Единствената, на която сме целият екип.

— Ти си сключил споразумението с Полард. Наложи ми се да преровя пет кашона с документи, докато го открия. Предложил си му имунитет срещу показания.

— Той беше ключът към решаване на делото — отвърна Дейвис. — Най-близо до онова, на което му се вика очевидец.

— Но не си разбрал, че твоят очевидец всъщност е съучастник на Грайм.

Дейвис сепнато ме погледна, ченето му увисна.

— Спокойно, Бенет — рекох. — Тук все още няма от какво да се тревожиш. Пурата доказва без никакво съмнение присъствието ти в къщата на Полард. Но има и още нещо.

Измъкнах няколко листа.

— Това са архиви от Управлението на затворите.

Оставих ги на пейката, но Бенет не ги докосна.

— Не са нещо особено, но регистрират всичките ти посещения през годините. Двайсет и три срещи с Грайм в отделението на осъдените на смърт. Още не сме говорили с него, но той със сигурност ще те издаде.

Бенет Дейвис се усмихна. С озъбената усмивка на обречен човек.

— Кога Грайм те шантажира за пръв път? — попитах.

Дейвис драсна клечка кибрит и я поднесе към пурата си. От устата му излетя облак дим, гъст и равномерен, който за миг ни раздели. После димът се разсея и Бенет Дейвис отново се появи.

— По дяволите, Кели. Просто си прекалено добър. Не, вземам си думите назад. Не си добър, а просто си късметлия. Грайм действително се свърза с мен. Стана една година след присъдата. Доста се позабавлява с мен. Направи ме на нищо. Нарече ме тъпак, защото съм предложил имунитет на един сериен убиец. „Как ще погледнат на това обикновените избиратели?“, непрекъснато хихикаше той. Полард се оказа негово протеже. Животното, което го замества на улицата. Нищо не можех да направя.

— Кога се случи за пръв път?

— Ремингтън беше първата. Поне за мен.

— И ти уреди нещата?

Дейвис отмести поглед и кимна.

— Уредих ги и още как. Затворих устата на всички, които трябваше. Някои купих, с другите просто блъфирах.

— Като Гибънс?

— Той не знаеше нищо. После стана по-лесно. Повечето от жертвите бяха проститутки. Поне в началото. Случаи без особено значение за обществото. След като Полард започна да използва презервативи, отстранявайки възможността да остави материал за ДНК по жертвите си, нямах проблеми.

Помислих си за Никол и нейните „студени“ досиета. За топлите й чувства към Бенет, когото смяташе за приятел. Искрено се надявах да не е разбрала истината за този човек — включително и в мига, в който ножът е опрял в гърлото й.

— С годините започнах да свиквам и то стана част от живота ми — продължи Дейвис. — Разбира се, бях чувал за уличното досие по случая „Ремингтън“. Може би съдържаше някакви изгубени доказателства. Включително ДНК, чрез което можеше да се направи връзка между Полард и Грайм.

— И между теб и Полард.

— Евентуално — кимна той. — След разговора ми с теб в затвора разбрах, че Гибънс е търсел именно уличното досие. Или вече е разполагал с него.

Помислих си за хазяйката на Гибънс, решила да изкара някой долар. Но вместо това беше получила сто хиляди волта, които пръснаха сърцето й.

— И изпрати Полард да си поговори с хазяйката, а?

— Тук също нямаше как да контролирам нещата. Полард просто трябваше да разбере дали досието е у нея и да го прибере.

— Стигаме до Никол — рекох. — В „Дрейк“ ти разговаря с нея и тя ти каза за блузата на Илейн Ремингтън.

— Не можех да я оставя да изследва това веществено доказателство.

— Знам, Бенет. Отначало си помислих, че си изпратил Полард, но после промених мнението си. В онази нощ не е била използвана друга магнитна карта за достъп в лабораторията, което означава, че Никол лично е отворила на убиеца. Тоест тя го е познавала и му е имала доверие. Трябва да си бил ти, Бенет.

На пътеката се появи жена с добре поддържана външност, която разхождаше кученцето си. Тя мина покрай нас, дари ни с широка усмивка и продължи нататък. Дейвис пусна пурата между краката си.

— Нещата между нас можеха да бъдат по-различни — въздъхна той. — Но решението беше нейно. Взе го отдавна, преди години. А за последните събития просто нямах избор. Никакъв избор.

Вдигна глава да ме погледне и разпери ръце.

— Ако трябва да бъда честен, ще кажа, че пак бих го направил, стига да имаше начин да се измъкна. Не е лесно да се живее с подобно бреме, но такова е положението.

Преброих до десет, за да попреча на ръката си да посегне към пистолета. Може би Бенет искаше точно това. Бързо и безпощадно раздаване на правосъдие. Но не и от мен. Не и днес.

— Знаеш ли какво се питам? — рекох. — Ендшпилът. Как възнамеряваше да се измъкнеш?

Бившият ми приятел сви рамене.

— Екзекутират Грайм.

— А после?

— После Даниъл Полард изчезва и проблемът е решен.

— С услугите на човек като Джо Палермо?

— И това ли знаеш? Много интересно.

Бенет Дейвис се усмихна. Последната усмивка, която видях на лицето му.

— И тъй, какво правим? — подхвърли той.

— Ела да се поразходим — рекох.

Станахме от скамейката и тръгнахме по алеята.

— Имаш ли още някоя пура?

Дейвис отряза връхчето на пурата и ми я подаде.

Запалих, вдъхнах дима и попитах:

— Спомняш ли си финалната сцена от „Кръстникът: Част втора“?

— Спомням си я.

— Майкъл изпраща Том Хейгън да посети Франки Пентанджели в затвора.

— Да, Майкъл, помня тази сцена.

— Франки задава същия въпрос на Том. А той му разказва какво са направили римляните след проваления заговор срещу императора.

— Влезли в горещата вана и прерязали вените си.

— Точно така са постъпили, Бенет. Но за твоето семейство никой няма да се погрижи. А ти не заслужаваш гореща вана. Ще ти предложа съвета, който ми даде един приятел италианец.

Разказах на Дейвис за Вини Делука, за неговите каноли и за куршума в кабинката в тоалетната.

— Резултатите от ДНК пробата ще бъдат готови след три дни, Бенет. После нещата ще бъдат поети от прокуратурата. И от всички останали, които искат смъртта ти.

— Справедливо е — кимна Дейвис.

— Повече, отколкото заслужаваш.

Дейвис се насочи към близката скамейка.

— Ще поседя тук и ще си помисля — рече той.

— Сбогом, Бенет.

Обърнах му гръб и си тръгнах. Изминах двайсетина метра, преди да чуя гласа му.

— Още нещо, Майкъл.

Спрях, без да се обръщам.

— Така и не отговори на въпроса ми за деветмилиметровия пистолет. Оръжието, с което са били убити Гибънс и Полард. Едно нещо знам със сигурност: не бях аз.

Отново тръгнах. Бенет Дейвис не заслужаваше отговор. Но от всичко, което ми каза, последните думи прозвучаха най-искрено.