Майкъл Харви
Така го правят в Чикаго (10)

10

Къщата се намираше южно от „Монтроуз“ и източно от „Сисъро“, в далечния край на задънена улица с названието „Пенсакола“. Стандартна двуетажна постройка, но крайно занемарена. На прозорците вместо стъкла бяха опънати зелени найлонови торби за смет, а на мястото на ливадата имаше кални локви. Отзад минаваше изоставена железопътна линия, а отпред мигаше тъжно синята самотна лампа на патрулна кола. Аз слязох и се приближих към Никол, която отваряше багажника си.

— Не можа да се сдържиш, Майкъл — каза тя и ми подхвърли черно кожено куфарче. — Дръж. Не казвай името си на никого и не се пречкай.

— Дадено.

— Трябва да си сложиш ръкавици и пластмасови ботуши. Ще те убия, ако оставиш някъде следи от собственото си ДНК.

Никол затръшна багажника и ми направи знак да я последвам в къщата.

При изнасилването местопрестъплението е същото като при убийството, но с тази разлика, че жертвата е жива. Приемаш това като добър знак, но много често се оказва, че грешиш. Така се получи и в къщата на „Пенсакола“.

На верандата стояха двама униформени, които потропваха с крака да се стоплят и явно изгаряха от нетърпение да се върнат в патрулката. Те махнаха на Никол, а мен не удостоиха дори с поглед.

Вътре заварихме двама криминалисти, които снемаха отпечатъци от парче дърво, отчупено от кухненската врата. Мястото на проникването. През дупката свиреше леден вятър, но къщата все пак миришеше на бедност. Не на онази бедност, която е обречена да изчезне, отстъпвайки пред упоритите усилия на хората, а на онази, другата, отчаяната бедност, която ги съпътства до края на дните им. Онази, която се предава по наследство на децата като подарък за раждането им.

На хладилника беше залепена листовка на клуба за самотници на Уелс стрийт. Имаше и няколко снимки. Деца в ученически униформи, два сватбени фотоса. Близо до горния край имаше абитуриентска снимка, направена някъде около 1987 г. На нея се виждаше възпълно момиче в бална рокля, украсена с пластмасови рози. Кавалерът липсваше, защото снимката беше скъсана. До нея имаше изрезка от списание с Брад Пит и Анджелина Джоли, изтегнати на морския бряг. Главата на Анджелина беше заменена от главата на възпълното момиче, превърнало се във възпълна жена. Една стрелка сочеше към усмихнатото лице на Брад, а под нея беше изписана думичката ЖРЕБЕЦ. Обхванах всичко това с един-единствен поглед и със задоволство отбелязах, че не съм изгубил навиците си на ченге.

— Натам — промърмори Никол и посочи тесен коридор, покрит с кървави петна. Той водеше към стаята в дъното. Вече бяхме намъкнали ръкавиците и пластмасовите ботуши. Никол заобиколи кръвта и внимателно пристъпи в стаята.

— Здрасти, Винс.

Винс беше олицетворение на съвременно ченге. Латино, някъде между трийсет и трийсет и пет, с късо подстригана къдрава коса, бяла риза и тъмносин костюм, който стоеше отлично на стройната му фигура. На нощното шкафче пред него светеше включен лаптоп, а на колана му, редом с пистолета, беше окачена полицейската му значка.

— Никол.

Винс ме погледна, после отново се извърна към нея. Излязохме в коридора и се насочихме към всекидневната.

— Кой е този?

— Майкъл Кели. Стар приятел и бивш полицай.

Подадох му ръка.

— Приятно ми е.

Той механично протегна ръката си в гумена ръкавица. Както и трябваше да бъде.

— Винс Родригес.

— Майкъл е тук само като наблюдател — поясни Никол. — Проявява силен интерес към програмата.

— Сигурен съм, че е така — промърмори Винс. — Но това е местопрестъпление, Никол.

Приятелката ми протегна ръка и изчетка ръкава на костюма му. Видях го как трепва и отстъпва. Никол потърси погледа ми, после двамата се оттеглиха на няколко крачки встрани. Започнаха да си шепнат, а аз правех усилия да не ги гледам. Отбелязах си да я попитам какви са отношенията й с Винс Ченгето. Няколко минути по-късно се върнаха при мен, и двамата доволни. Или почти доволни. Винс пое инициативата.

— Можеш да останеш, но само ще гледаш. Няма да говориш, няма да пипаш нищо. А ако жертвата има проблем…

— Изчезвам — довърших вместо него аз.

— Точно така. Никол, нека ти разкажа набързо. Точка на проникване — кухненската врата. Жертвата се казва Мириам Хоуп. Имала гост — брат й от Индиана. Гледали телевизия във всекидневната, не чули нищо. Нападателят ги заплашил с нож, завързал брата и го затворил във втората спалня. После се прехвърлил в кухнята за чинии.

— За чинии ли?

— Накарал брат й да легне на пода и закрепил чиниите върху краката и тялото му. Предупредил го, че ако го чуе да мърда, сестра му ще умре. А после и той.

— Това е ново.

— Аха. След това се върнал във всекидневната, завързал Мириам и я изнасилил няколко пъти.

— Колко време?

— Половин час във всекидневната. После я прехвърлил в килера и я накарал да се покачи на пералнята.

— Там също ли я изнасилил?

— Да. Във всекидневната вагинално, а в килера анално и орално. После отново я върнал във всекидневната. Ножът му се плъзгал нагоре-надолу по тялото й. Накрая й резнал гърлото. Съвсем леко, колкото да я уплаши.

— Това ли е всичко? — попита Никол.

— Да. Тя казва, че през цялото време е бил с маска и ръкавици.

Джобният компютър на Винс издаде кратък сигнал. Той се отдалечи, а Никол отвори лаптопа си и започна да пише. След минута-две Винс се върна.

— Използвал ли е презерватив? — попита Никол, без да отмества очи от екрана.

— Тя твърди, че е използвал.

— Бързо ще разберем, когато извършим тестовете. Тя съпротивлявала ли се е?

— До известна степен — отвърна Винс. — Мислиш ли, че е възможно да се е порязал?

— Да.

— Вече й зададох този въпрос. Твърди, че не е.

— Къде е брат й?

— Изпратихме го в центъра. До появата на полицията изобщо не е мръднал. Чиниите бяха на мястото си. Биха му успокоителни инжекции.

— Кой ще прави тестовете?

— Кристин Съливан, дежурна сестра.

— Тук ли е?

— Току-що пристигна. Иска да извърши прегледа в болницата.

— Преди това искам няколко минути с жертвата.

— Няма проблем. Аз вече приключвам със снемането на показанията й.

Винс ни поведе обратно към стаята. Жената от снимката на хладилника седеше в леглото и тихо разговаряше с адвоката, който държеше ръката й. От мястото си виждах моравите следи от въжето, което беше стягало китките й. Беше облечена в дълга нощница с надпис „Момиче от Норт Сайд — Чикаго“, скъсана и окървавена от едната страна. На краката й имаше пухкави чехли. Единият беше подвит под нея, а другият висеше от леглото. Шията й беше увита с бинт, но раната не изглеждаше сериозна. Е, все пак не беше моята шия, а нейната. Винс клекна пред леглото, за да вижда очите й.

— Тези хора ще съберат известно количество криминологични доказателства, Мириам — рече той. — Няма да ви запознавам, защото не бива да разговаряш с тях. Както вече ти обясних, ще говориш единствено с мен и с адвоката. Така ще ни бъде много по-лесно, когато пипнем онзи тип. Ясно?

Разбрах защо Винс е включен в екипа. Гласът му беше тих, мек и успокоителен. Очите на Мириам трепнаха, после се спряха върху лицето на полицая.

Никол отвори куфарчето си и заизважда разни пликчета и пинцети. Започна от жертвата, събирайки почти незабележими парченца от дрехите и чаршафите. Междувременно Винс и Мириам продължаваха да разговарят.

— Да се върнем на нападението, Мириам. Защо според теб е използвал ножа? Каза ли нещо, което да го ядоса?

— Не знам.

— Помниш ли какво ти говореше?

— Не. Вече ви казах какво си помислих: че губи контрол.

— Защо?

— Не знам. Мисля, че просто искаше да ме уплаши. Да покаже, че може да използва ножа. А може би и да ме убие.

— А защо не го е направил?

— Аз го разубедих.

Гласът на Мириам поукрепна. Очите й пробягаха по стаята и се върнаха на Винс.

— Бях чела за подобни неща в „Пийпъл“. Ако те нападнат с цел изнасилване, най-добре е да говориш на нападателя. Да го убедиш, че си жив човек. Така и направих. Разказах му за живота си. За гостуването на брат ми, за Ти-Кет. Къде е Ти-Кет?

— Не знам, Мириам. Един от полицаите го търси из квартала.

— О, не. Ти-Кет е тук. Той никога не излиза от къщата. И двамата обичаме да си стоим у дома. Но както и да е. Разказах му за Ти-Кет и за моята работа. За шоуто „Америкън Айдъл“, което гледам вечер. За всичко, което ми дойде наум. По едно време той остави ножа и се заслуша. После ме поведе към спалнята.

— Какво направи там?

— Ами спря да ме изнасилва. Просто легна до мен.

Никол докосна ръката на Винс.

— Изчакай за момент, Мириам.

След кратка консултация в дъното на стаята Винс отново се върна при жертвата.

— Можеш ли да посочиш къде точно е лежал?

— Разбира се. Ей тук, вляво от мен. Стори ми се, че в един момент се разплака. И тогава разбрах, че няма да ме убие.

Джобният компютър на Винс отново издаде къс сигнал.

— Линейката идва, Мириам. Ще те закараме в болницата, както вече ти казах. Там ще ти направят изследвания.

— Ще остана ли през нощта?

— Вероятно.

— Къде е брат ми?

— Той също ще дойде в болницата.

— Добре. Но вие намерете котарака ми. Храната му е в кухнята.

— Дадено, Мириам.

Линейката се появи след пет минути. Винс се върна в стаята, където Никол вече привършваше.

— Повиках още двама лаборанти — рече тя. — Те ще обработят двете спални, всекидневната, кухнята и килера. Ще вдигнат и килима.

— Какво ти е мнението?

— Според мен е използвал презерватив. Ако е бил с ръкавици, най-вероятно не се е порязал. Но все пак си струва да проверим.

— Ясно.

Никол посочи към навитите на руло чаршафи.

— Жертвата казва, че може би е плакал. Ако е така, там трябва да са сълзите му.

— И малко ДНК материал? — усмихна се Винс.

— Може би. Ще те информирам, ако открия нещо. А сега трябва да тръгвам. Ще ти се обадя по-късно.

— Благодаря, Никол.

Стиснаха ръцете си. Съвсем на място, много професионално. Дори прекалено. Винс се извърна към мен.

— Благодаря ти, че не се пречкаше. Интересно ли ти беше?

— Много. Според мен вашият човек е убиец.

Никол вдигна глава. Винс ме стрелна с поглед.

— Какво те кара да мислиш така?

— Описанието. Бил е на път да й види сметката.

— Тоест да я убие? — попита Никол.

Погледнах към Винс.

— Мисля, че е било на косъм. Не знам какво го е спряло, но то няма нищо общо с Мириам и нейните истории.

— Нито пък със списание „Пийпъл“ — кимна Винс. — Елате да ви покажа нещо.

Родригес прекоси кухнята и излезе в малкия заден двор. Навън вече беше тъмно. От прозореца на кухнята идваше слаба светлина. Покрай стената се виждаше въже за простиране, до което стоеше един полицай. Разбрах защо е там едва след като направих няколко крачки. Котката на Мириам Хоуп висеше на въжето, вкочанена от студа. Около врата й беше стегнат чорапогащник. Винс извади фенерче и освети първо животното, а после и земята под него.

— Според нас е взел котката на излизане. Открихме я тук. Но аз не казах нищо на жертвата, защото исках да снема показанията й.

Родригес изключи фенерчето и заповяда на униформения да свали животното от простора. До слуха ми долиташе грохотът от близката магистрала. Някъде надолу по улицата имаше кръчма, от която се чуваха приглушени гласове. Иначе беше тихо.

— Обади се, като обработиш уликите, Никол. Приятно ми беше, Кели. От колко време не си в полицията?

— Вече две години.

— Но все още не си изгубил инстинкта си — отбеляза Винс. — Благодаря ти за мнението.

После Родригес изчезна и ние с Никол останахме сами.

— Не, Майкъл, не спя с него — обади се тя. — Все още не. Можеш да приемеш като късмет факта, че той няма личен живот. Това му е първата година в отдел „Убийства“. И може би е единственото ченге в града, което още не знае, че току-що си провел конфиденциален разговор с окръжния прокурор. А сега можеш да ме почерпиш една бира и да ми разкажеш какви точно неприятности имаш.