Метаданни
Данни
- Серия
- Майкъл Кели (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Chicago Way, 2007 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Веселин Лаптев, 2009 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,7 (× 14 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Майкъл Харви
Заглавие: Така го правят в Чикаго
Преводач: Веселин Лаптев
Година на превод: 2009
Език, от който е преведено: Английски
Издание: Първо
Издател: Обсидиан
Град на издателя: София
Година на издаване: 2009
Тип: Роман
Националност: Американска
Печатница: „Абагар“ АД — В. Търново
Редактор: Матуша Бенатова
Технически редактор: Людмил Томов
Коректор: Петя Калевска
ISBN: 978-954-769-194-0
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1902
История
- — Добавяне
„Майкъл Харви е за Чикаго онова, което Елмор Ленард е за Детройт, а Реймънд Чандлър — за Лос Анджелис.“
В памет на:
Майкъл Маркети (2002–2005)
Фалън О’Тул Макинтайър (2002–2004)
Матю Крисчън Ларкин (1958–1999)
Трудно е да се бориш с гнева.
Ако му се отдадеш, плащаш с живота си.
Желаете да хванете Капоне? Ето как може да стане: той се хваща за ножа, вие вадите пистолетите. Той изпраща някой от вас в болницата, вие — негов човек в моргата. Така го правят в Чикаго.
1
Намирах се на втория етаж на триетажна сграда близо до Норт Сайд в Чикаго. Над езерото виеше силен вятър и блъскаше в прозорците, но на мен не ми пукаше. Бях вдигнал крака на бюрото с чаша „Ърл Грей“ в ръце и разглеждах списъка си с десетте най-велики момента в историята на „Къбс“.
Първият от тях задържа вниманието ми почти половин час. После осъзнах, че истински големите победи винаги предстоят, и се замислих за ротацията, която трябва да започне преди следващото световно първенство. И тогава го видях.
Всъщност усетих присъствието на Джон Гибънс още преди да го видя. С Гибънс винаги е така. Габаритите му от кръста нагоре са много внушителни. Глава с малки уши и сива, късо подстригана коса върху дебел като на булдог врат. Носът му напомня за случващото се в крайните квартали на Чикаго. Очите му са все още ясни, хладни и сини. Те се забиха в моите, на устните му се появи усмивка.
— Здрасти, Майкъл.
От оставката на Гибънс бяха изминали около пет години, а аз не го бях виждал от четири. Нямаше значение. Ние с него имахме доста общи спомени.
Той отърси дъжда от раменете си, придърпа един стол и седна. Направи го съвсем непринудено, сякаш му беше ежедневие. Отместих листа с историята на „Къбс“ и бръкнах в най-долното чекмедже за бутилката ирландско. Джон го предпочете чисто, а аз си налях малко в чая за компания.
— Какво има, Джон?
Той се поколеба. Едва сега обърнах внимание на евтиния костюм и вратовръзката на ластик. Ръцете му мачкаха мека филцова шапка.
— Имам един случай за теб, Майкъл.
Винаги ме наричаше Майкъл. Нямах нищо против, защото това бе името ми. Не исках да го притеснявам, но любопитството ми надделя.
— За бога, Джон, при кого се обличаш в последно време?
Едрият мъж почервеня и сведе очи към костюма си.
— Кофти, нали? — промърмори той. — Жена ми, Майкъл. Познаваше ли жена ми, Майкъл?
Поклатих глава. Не знаех нищо за Джон, което да не е отпреди три години. По онова време в личното му досие пишеше „вдовец“. Един ден първата му жена — ирландка от Донегал, получила резултатите от рентгеновите снимки от личния си лекар. Две седмици по-късно била мъртва. Изпратих съболезнователна картичка на Джон и му се обадих по телефона.
— Втората ми жена — уточни Гибънс. — Напусна ме преди година. Беше от по-младите.
Открай време си падаше по тях. Имам предвид жените. Знам от собствен опит, че когато човек притежава тази слабост, по-младите мацки задължително влошават положението.
— Значи сам се обличаш, а? — попитах.
— От известно време.
— И се наконти така, за да дойдеш тук?
Той кимна.
— За да ме видиш?
— Имам един случай за теб, Майкъл.
— Това вече го чух.
Допълних чашата му и налях още малко топла вода в моята.
— Помниш ли деветдесет и седма?
— Това е преди мен.
— Да, ама не много. Случи се по Коледа. Бях смъкнал стъклата. Вероятно помниш, че обичам да карам със свалени стъкла дори когато е студено. И тъй, карам си аз патрулката из Южен Чикаго.
Познавам Южен Чикаго. Складове и публични домове. Сухи докове и търговия на черно. Доста гадно кътче на Чикаго. Сиво и занемарено. По едно време чувам изстрел, завивам зад ъгъла и виждам момиче, което тича по средата на платното. Цялото в кръв. Зад нея тип с трийсет и осми калибър в едната ръка и нож в другата. Ръга я, докато тичат.
Джон затвори очи и за миг сякаш напусна стаята. После отново ги отвори. Престанах да се чувствам добре.
— Две десетилетия служба, Майкъл. Но такова нещо виждах за пръв път. Слязох от колата. Тя налетя право отгоре ми, онзи също. Паднаха на земята, но той продължаваше да я ръга. Чувах как ножът цепи кожата й. Измъкнах пищова и го опрях в главата му. Едва тогава той си даде сметка за присъствието ми и спря.
— Не ми звучи познато, Джон.
— А би трябвало, а?
Кимнах.
— Нека довърша. И тримата бяхме на земята. Аз върху него с пищов в главата му, а момичето между нас. Лицето й беше на двайсетина сантиметра от моето. Усетих миризмата на смъртта, знаеш ли?
Знаех.
— После се отделихме. Проснах мъжа на земята и му щракнах белезниците. Той не каза нищо. Фраснах го един-два пъти, но той продължаваше да мълчи. Погледнах момичето. Беше здравата надупчено. Включително в гърдите. Все още имаше пулс и аз извиках „Спешна помощ“.
Джон стана и пристъпи към прозореца.
— Тук е горещо, нали? — каза той и открехна едното крило.
— Навън е нула градуса, вали леден дъжд и духа бурен вятър — отбелязах аз.
— Бурен ли? — попита той и се извъртя към мен.
— Такъв е тук вятърът — свих рамене аз. — Не е много приятно.
Джон остави прозореца отворен и се върна на мястото си.
— И тъй, качихме момичето в линейката. Казах ли ти, че беше страхотно парче, Майкъл?
Очаквах подобно нещо.
— Нека отгатна — паднал си си по нея.
— За бога, Майкъл. Тя беше полумъртва, цялата в кръв. И беше почти дете.
— Продължавай.
— По-късно научих, че скочила от колата му и побягнала. Някакъв скапан шевролет, зарязан по средата на улицата с включен двигател. Отворих багажника и какво да видя?
— Какво?
— Найлон. На рула. И въжета. Цял куп въжета. Отворих вратата откъм шофьора. И двете седалки бяха в кръв. Много кръв. Под тях бяха монтирани държатели, изработени по поръчка. В единия имаше пушка с рязана цев, а в другия — мачете. В сенниците над стъклата — същата работа. Единият пригоден за пистолет, другият за нож.
— Не му е било за пръв път, а?
— Не, сър — поклати глава Джон. — Свалих го в центъра и го заключих в пандиза. Минаваше полунощ и реших да се разправям с него на следващата сутрин.
— И?
— На другата сутрин го нямаше.
— Как така го нямаше?
— Тогавашният шериф. Ти не го познаваш. Дейв Белмонт.
— Чувал съм името.
— Хубав човек, ченге от кариерата. Вече покойник. Не търпеше оплаквания. Затваряш си устата и си излежаваш наказанието. Такъв беше. Както и да е. Белмонт ме вкара в канцеларията си и ми каза да забравя цялата работа. Човекът го няма, точка. Нищо не се е случило. А после ми даде това…
Джон Гибънс бръкна в джоба си и извади парче зелено кадифе. В него беше увит сребърен полицейски медал за заслуги. Най-високата награда, с която може да бъде удостоено едно чикагско ченге. Получиш ли го, можеш да смяташ кариерата си за сигурна.
— Тези неща не се раздават лесно, Джон.
— Част от сделката. Аз получавам медала, повишение и увеличение на заплатата. В замяна…
— Забравяш за онзи тип.
— Точно така. И го забравих.
— А какво искаш сега, девет години по-късно?
— Нищо не искам. Но я виж какво получих.
От другия джоб на Гибънс се появи плик.
— Какво е това?
— Писмо.
— Виждам, че е писмо.
— От момичето. Онова, окървавеното.
— Отпреди девет години?
— Аха.
— Значи не е умряла?
— Трябва да й помогнем, Майкъл.
— Ние?
— Поразрових тук-там — сви рамене Гибънс. — Ама не стигнах доникъде.
Като детектив някогашният ми партньор беше истинска хала. От онези, които разбиват врати, без да мислят какво ще открият зад тях.
— Ти си най-добрият, с когото съм работил — продължи Гибънс. — Знаеш го, както и аз. Както и всички колеги. Ще ти бъда благодарен, ако ми помогнеш.
Ирландецът плъзна един плик по масата. Друг плик. Отворих го и се насладих на топлината, която се излъчваше от вътрешността му. Топлината на парите. Вдигнах глава.
— Разкажи ми за момичето.
Гибънс започна да говори, а аз взех писмото и неохотно го разгърнах.