Майкъл Харви
Така го правят в Чикаго (5)

5

Таксито ме свали на половин пряка от дома. Преди да завие зад ъгъла, от ауспуха му излетя облаче бял дим, което раздразни гърлото ми. Апартаментът ми се намираше в триетажна сграда без асансьор. Беше на хубаво място, особено през лятото. Само на две преки от Ригли Фийлд.

Имах всички основания да очаквам, че на прага ще ме чакат най-доблестните мъже в Чикаго. Вместо тях заварих неделния вестник и една блондинка от събота вечер. Не задължително в този ред.

Усмивката й сгря стъпалата пред входната врата. Побързах да се приближа, за да сгрее и мен. Реших, че все още не се е раздрънкала, което беше най-доброто за момента. Оказах се прав.

— Здравейте, мистър Кели. Аз съм Илейн Ремингтън — жената от писмото на Джон Гибънс. Онази, която за малко не я утрепаха.

От чантичката на мис Ремингтън се появи един напълно годен за употреба деветмилиметров пищов, който се насочи някъде в областта на лявото ми око.

— Бих искала да говоря с вас — обяви дамата.

— Разбира се — отвърнах.

Извадих ключовете от джоба си, но изпитах известни затруднения с улучването на ключалката. Така става, когато срещу теб е насочен напълно годен за употреба деветмилиметров.

— Ако забележиш някое ченге вътре, само извикай — рекох. — Веднага ще го гръмна.

Тя беше престанала да се усмихва.

— А най-добре е сама да свършиш тази работа.

Дулото подканящо помръдна. Влязох в апартамента си.

Настаних я на най-добрия стол в най-добрата част на жилището. Както би постъпил всеки истински джентълмен. Освен това пистолетът беше в нейните ръце и тя имаше право на избор.

— Искаш ли кафе? — попитах.

Тя поклати глава и измъкна пистолета от кобура на кръста ми.

— Благодаря — рекох. — Какво ще кажеш за малко портокалов сок?

— Може — отвърна тя. — Портокаловият сок е богат на калий. Жените имат нужда от него, както знаеш.

Не знаех, но предпочетох да не споря.

Тя извади пълнителя на пистолета ми и провери цевта. Аз надникнах в хладилника за някое друго оръжие. Но не открих. Очевидно тя вече беше стигнала до същото заключение, защото подхвърли:

— Съжалявам за пистолета, мистър Кели. Предпазна мярка, нищо повече. Момичетата трябва да могат да се защитават.

Сложих чашата с нектара пред нея и се оттеглих на не особено удобното място на канапето.

— Откъде да знам, че си момичето от писмото? — попитах.

Тя се надигна от стола и започна да разкопчава блузата си с една ръка. За своя чест ще кажа, че очите ми останаха на най-долното копче, до което пръстите й така и не стигнаха.

— Виж — рече тя.

Белегът беше пурпурен, с дебели назъбени краища. Започваше почти от ключицата.

— Стига дотук — добави тя и докосна талията си. — Знаеш ли колко литра кръв има в човешкото тяло, мистър Кели?

Не знаех.

— Четири. Аз изгубих три от тях. На практика тялото ми трябваше да се напомпа отново. С кръв, разбира се.

Пистолетът леко помръдна, след което отново се фокусира върху мен.

— Той ме изнасили, мистър Кели. Предполагам, че Гибънс го е споменал. Върза ме като прасе и ме изнасили. Преди това ми се смееше.

Отметна косата си назад, кожата под дясното й око леко потрепна.

— Виж какво ще ти кажа, мис Ремингтън — рекох. — Махни тоя пищов и нека си поговорим като нормални хора.

— Гибънс щеше да ми помогне, ама го убиха — рече тя.

— Откъде знаеш?

— Снощи го видях. В един бар на „Холстед“ и „Дайвърси“, казва се „Скритата детелина“. Често ходеше там. Знаеш ли го?

Знаех го.

— Там той ми разказа за теб. Каза, че си обещал да помогнеш. Каза още, че разполагал с улика. Трябвало да се срещне с някакъв тип на Флотския кей.

— А ти го проследи, а?

Тя погледна встрани.

— Трябваше да дойде у дома някъде към полунощ. Не дойде и аз отидох на кея да го търся. Открих го да лежи там и се обадих в полицията.

— Разпитваха ли те?

— Допреди половин час. Питаха ме и за теб.

— Колко хубаво от тяхна страна.

— Защо са го направили според теб?

— Нямам представа, мис Ремингтън.

Усмивката й стана напрегната, а тикът под окото се усили и заприлича на пулсиране. Измерих разстоянието между ръката си и пистолета. Не беше добро.

— Мислиш, че аз съм убил Гибънс, а? — подхвърлих. — Застреляли са го с деветмилиметров. Занеси тоя в полицията и накарай твоите приятели да направят експертиза.

Очите й се насочиха към пистолета ми на масичката за кафе.

— Но първо ми кажи защо според теб съм го убил — добавих аз.

— Не знам, мистър Кели. Какво ти каза Джон?

— Показа ми писмото ти.

Посегнах за цигара. Тя вдигна пистолета и аз й показах пакета „Марлборо“.

— Добре — рече тя.

Кръстосах крака. Тя също, но се получи по-хубаво.

— Гибънс ме помоли за помощ — рекох. — Даде ми и аванс. Може ли?

Извадих плика с парите от джоба на сакото си и го подхвърлих на масата. Тя дори не го погледна. Запалих цигара и продължих:

— Технически погледнато, ти си моя клиентка. Но доколкото виждам, нямаш особена нужда от зашита. Поне за момента.

Всмукнах дълбоко и бавно изпуснах дима. Тя леко се закашля, а аз се усмихнах. Понякога живеем единствено за малките си победи. После тя приключи с кашлянето и попита:

— А останалото, мистър Кели?

На подобен въпрос винаги ти се иска да имаш отговор, особено когато някой е насочил цев между веждите ти.

— Останалото от какво?

— Не ме разигравай, мистър Кели. Какво още ти каза Гибънс?

Възможностите за размяна на остроумия изглеждаха многобройни, да не говорим за създаването на по-близки и смислени взаимоотношения. Е, имаше и друга възможност — просто да ме гръмне и да приключим с въпроса. После някой звънна на вратата и мигът отлетя.

— Очакваш ли някого? — попита Илейн.

— Никой, който да те впечатли.

— Ще се скрия в коридора.

Грабна портокаловия сок, прибра пищова в чантичката си и тръгна към спалнята. Звъненето се повтори.

— Идвам.

Отворих вратата и се сблъсках с лъскава полицейска значка.

— Майкъл Кели? — попита гласът зад нея.

— Къде се губите досега, по дяволите? — отвърнах.