Майкъл Харви
Така го правят в Чикаго (7)

7

В сградата на кметството, на ъгъла на „Холстед“ и „Адисън“ се помещаваше най-старото действащо полицейско управление в Чикаго. И си му личеше. Преброих седем ченгета, които работеха в приемната. Никое от тях, включително жените, не тежеше по-малко от сто и двайсет килограма. Повечето от тях тракаха на пишещи машини „Силектрик“, заредени с бяло-розово-зелени формуляри за полицейски протоколи. Със съответното индиго между отделните листове. От най-отдалечения ъгъл на помещението мрачно ме гледаше самотен компютър марка „Санио“, произведен някъде през 1982 г. Беше покрит с остатъци от закуска и бирени петна, посипани със зеленикава мазилка от влажната стена.

— Да вървим.

Рингълс беше изчезнал. Мастърс го беше сменил с някакъв тип с огромни размери.

— Това е Бъбълс — промърмори той и махна някъде към колана на дебелака.

— А как се казва останалата част от него? — опитах се да остроумнича аз.

Мастърс се ухили и кимна към вътрешността на управлението. Бъбълс ме хвана за лакътя. Последвах го с готовност.

Стаята беше с бели стени. Обзавеждането се изчерпваше със завинтени в пода пластмасови столове и маса с напукан ламиниран плот. На една от стените имаше огледало.

— Кметът ще присъства ли? — попитах.

Мастърс ме тресна в бъбреците. Главата ми се блъсна в насрещната стена, в устата ми се появи метален вкус. Обърнах се точно навреме, за да поема огромния юмрук на Бъбълс, който се заби в лявото ми слепоочие. Отражението ми в огледалото бавно се свлече към пода. Краката ми поеха в различни посоки — единият наляво, другият надясно. Отпуснах глава на гърдите си и простенах тихо. Чифт крака спряха пред мен. Отскочих от пода с един десен прав. Улучих, но не беше достатъчно. Бъбълс контрира с палката си. Явно умееше да я използва. Чух как коляното ми пропуква още преди да усетя болката и се тръшнах на задник. Мастърс отново взе думата.

— Кели?

Завъртях се и фокусирах поглед върху полицая. Очите му пак си бяха зачервени и хлътнали. Без да демонстрират особен интерес.

— Може и да не харесвам особено Джо Рингълс — рече той. — Но той е ченге, а ти не си. Поне от известно време насам.

Кимнах и се опитах да стана.

— Сигурно си прав. А сега ми кажи защо съм тук.

Мастърс погледна към Бъбълс, който сви рамене. Явно съжаляваше, че купонът приключи прекалено бързо.

— Знаеш защо.

— Тъй ли?

Детективът въздъхна и хвана слушалката на белия телефон, окачен на бялата стена. Един униформен внесе папка, на която с големи черни букви беше написано „Отдел Убийства“. Сякаш се гордееха с наименованието. Униформеният и Бъбълс се оттеглиха. Изплюх малко кръв и подхвърлих на дебелия, че ще се видим по-късно.

Мастърс зае единият от трите стола в стаята. Аз се настаних на другия. Папката легна между нас, а Мастърс ми прочете правата.

— Искаш ли адвокат? — попита той, след като свърши.

— Да познаваш някой добър?

Той разтвори папката и измъкна някакъв лист. Снимка на Джон Гибънс, три на четири. Лежеше на бетонна алея с отворена уста и дупка в корема. Появи се още един лист. Увеличена снимка на пръстов отпечатък.

— Свален е от гилзата, открита на местопрестъплението — поясни Мастърс, после измъкна поредния лист. — А този го открихме в архивите. Частично съвпадение.

— Не думай — вдигнах глава аз.

— Компютърът изплю името ти заедно с няколко други. Частен детектив, бивш полицай.

Останах втренчен в извивките и заврънкулките малко по-дълго от необходимото. После вдигнах глава към Мастърс, който скрито ме наблюдаваше.

— Частично съвпадение значи — промърморих. — По колко пункта?

— По четири.

— По мое време бяха необходими минимум девет, за да привлечеш вниманието на прокуратурата. Променено ли е това правило, господин полицай?

— В джоба му открихме твоята визитка. Има частично съвпадение при гилзата. Обясни ми го. И най-вече откъде знаеш толкова много.

— Явно си говорил с определени хора.

— Разследването е в центъра на вниманието ми. Никой не знае за него, освен аз, Рингълс и хората от лабораторията.

— А Даян Линдзи? — засякох го аз. — Червенокоса, показват я по телевизията.

Кожата около очите на Мастърс се сбръчка в усмивка, която така и не стигна до устните му. Който и да беше информаторът на Даян, той не се казваше Мастърс.

— Има и една друга жена, Илейн Ремингтън — добавих аз. — Руса коса, пурпурен белег от гърлото до пъпа.

Мастърс потрепна. Виждах как съобразява. Доста бързо.

— Дошла е директно при теб?

Кимнах.

— И беше в дома ти, когато се появихме?

— Да, в коридора.

— Бъди така любезен да обясниш малко повече.

Свих рамене.

— Преди години е станала жертва на въоръжено нападение — рекох. — Гибънс й е помагал да открие нападателя.

— Докъде е стигнал?

— Защо не го попиташ?

За миг си помислих, че Мастърс ще извика Бъбълс за втори рунд. Но той не го направи.

— Но отпечатъкът е налице.

— Вярно е.

— Предостатъчно е, за да ти повдигнем обвинение.

— Имаш пистолета ми — въздъхнах. — Направи балистична експертиза и я сравни с куршума, който е убил Гибънс.

— Ще го направим, Кели, можеш да бъдеш спокоен. Веднага след като го извадим от приятеля ти. С тези куршуми стават доста любопитни неща. Едното е, че могат да се използват в различни оръжия. Някой ще си каже, че ти си гръмнал Гибънс и си изхвърлил оръжието на престъплението. Проблемът е, че си забравил да използваш ръкавици при зареждането на пълнителя. Може ли да си толкова глупав, Кели? Аз лично бих отвърнал „защо пък не“?

— Искам адвокат — рекох.

— Нямам нищо против.

Мастърс протегна ръка към телефона.

— Ще те прехвърлим в центъра — обясни той. — Окръжният прокурор иска да си побъбрите. Междувременно ще помоля Бъбълс да ти намери някой приятелски настроен съкилийник.