Майкъл Харви
Така го правят в Чикаго (41)

41

От гробищата подкарах направо към търговския център „Сенчъри Сити“, който се намираше на ъгъла на „Дайвърси“ и „Кларк“. Спрях на забранено за паркиране място, включих аварийните светлини и слязох от колата. В ранния следобед молът беше почти празен. Главата ми кънтеше от плътни басови звуци, примесени с монотонно съскане, което сякаш пулсираше под кожата ми. Натиснах копчето на асансьора. В момента, в който вратите се отвориха, край мен се плъзна млада двойка и влезе в кабината. Младежът беше облечен с тениска, а на главата му имаше бейзболна шапка на „Ред Сокс“, обърната с козирката назад. Той натисна един бутон и вратите започнаха да се затварят. Аз все още стоях отвън. Момичето се изкиска, а кавалерът й ми показа среден пръст през 20-сантиметровия процеп, който бързо се стесняваше. Сложих крак между вратите, хванах ги с две ръце и започнах да ги разтварям. Чувах как младежът панически натиска различните бутони, които не действаха.

— Май не ви се чака, а?

Гласът ми беше тих, но натежал от сдържана заплаха.

— Няма значение! Не разполагаме с цял ден! — отговори момичето. Носеше плитки джинси и къса тениска. Беше дебела и отпусната. Гледах как увисналият над джинсите корем се тресе от стържещия й глас. После изместих очи към кавалера й. Имаше някакви мускули — от онези, които се правят с гирички у дома и изглеждат добре само докато не ги подложиш на изпитание. Блещеше се срещу мен и очевидно се питаше какво ще направя. Горната му устна беше изкривена в презрителна усмивка. Не защото беше печен пич, свикнал на всякакви ситуации, а защото не знаеше какво да прави.

— Хайде, удряй — рекох.

Той се облещи.

— Моля?

— Казах да ме удариш.

Пристъпих крачка напред, за да му покажа, че физически контакт наистина ще има. По раменете ми пробяга тръпка, която се спусна надолу по ръцете ми и се спря в юмруците ми. Той можеше да отстъпи, но аз бях сигурен, че няма да го направи. Поне така се надявах.

— Искаш да се бием? — промърмори хлапакът и хвърли несигурен поглед към дамата си, която мълчеше и се блещеше.

Не казах нищо и зачаках. Подобно на всички леваци, които нямат представа от юмручен бой, моят човек започна с лесно разгадаем ход, който още повече влоши положението му. Бавен десен, със страничен замах, който изгуби силата си още преди да стигне слепоочието ми. Аз помръднах съвсем леко, колкото да го поема, но и да отнема от силата му. За подобен ефект е нужно да промениш позицията си с не повече от два-три сантиметра. Номерът е да знаеш точно кога и с колко сантиметра.

Изчаках една секунда. Хлапакът ме погледна, после сведе очи към юмрука си. В момента, в който той отново ме погледна, всичко свърши. Дясното ми кроше го улучи в челюстта и тялото му се блъсна в стената на кабината. Беше готов да се строполи, но аз го сграбчих за фланелката. Още ти е рано, хлапе. Последваха два десни прави. С къс замах, убийствени. Първият му счупи носа, а вторият затвори дясното му око. После го оставих да се свлече на пода. Нещата приключиха точно за пет секунди. Момичето се беше свило в ъгъла на кабината и не дишаше. Готово да побегне, в случай че тръгна към него. Измъкнах се навън, натиснах бутона за затваряне на вратите и поех по стълбите.

Кинотеатърът беше на третия етаж. Купих си една кока-кола, влязох в салона и си намерих място на последните редове. Отвън долетя някакъв шум. Вероятно се беше появила охраната. Постепенно всичко се успокои. Не знаех кой филм ще гледам, но нямаше значение. Усетих болка в кокалчето на безименния ми пръст, малко над пръстена. Изпих кока-колата и пъхнах ръката си в леда. Останах известно време така, насочил очи към екрана. Том Круз обясняваше нещо на холивудска мацка, но аз не бях в състояние да се съсредоточа. Което също нямаше значение. Тъмният салон предлагаше достатъчно сигурност. Аз, Том и чашата с лед. После на пътеката се появи най-добрата ми приятелка Никол и седна до мен. Прегърна ме през раменете, докосна лицето ми и прошепна, че всичко ще е наред. Че ще се оправя. Ще намеря друг, на когото да вярвам и когото да обичам. С когото да пораснем заедно. И скоро ще забравя, че аз бях причината да легне в гроба на трийсет и три.

Пуснах чашата на пода, наведох се напред и прокарах пръсти през косата си. Никол. За нея си мислех в тъмния киносалон. Не го исках. Не исках да мисля за нея. С това беше приключено. Сега идваше ред на ново начало. Така си мислех, но не се получаваше. Поне не с мен. Ето защо я пуснах до себе си. После заплаках. Беззвучно и продължително. Не допусках, че съм способен на такова нещо. Накрая сълзите ми пресъхнаха. Филмът продължаваше да тече. Треперех, дишах тежко, опитвах се да овладея гнева. Или онова, което разкъсваше душата ми. После всичко свърши. Седях и чаках. Намерих една салфетка на пода и я вдигнах да избърша сълзите си. На екрана Том продължаваше екшъна. Искаха да го взривят, застрелят и целуват. Едновременно. Пожелах му успех и напуснах киносалона.

Молът беше спокоен. Никаква следа от онзи хлапак и гаджето му. Исках да му дам малко пари, да платя за болницата, нещо такова. Взех асансьора към партера. Кабината беше празна. На стената в ъгъла се виждаше кърваво петно. Излязох навън и тръгнах по „Дайвърси“, където бях паркирал колата си. Не ме бяха глобили. Днес е щастливият ми ден. Качих се и подкарах към дома си. Никол е в земята. Завинаги. А на мен ми предстоеше работа.