Майкъл Харви
Така го правят в Чикаго (17)

17

Върнах се в офиса и напъхах зелената блуза в едно от онези тайни скривалища, които се научават в училището за частни детективи. В моя случай беше най-долното чекмедже на бюрото вляво. После пуснах радиото. Спортният канал предаваше репортаж на живо за голямата ми любов — отбора на „Къбс“.

Слушах напрегнато. В главата ми бавно се оформи един въпрос, който ме измъчваше отдавна: какви са тези хора, дето плащат 136 милиона долара на Алфонсо Сориано да играе бейзбол, и как, моля ви се, аз бих могъл да се включа в подобна далавера. После забелязах листчето, което някой беше пъхнал под вратата. Отидох да го вдигна. В заведение наблизо предлагаха специални питки със скариди, лук и сос „уасаби“, печени на дървени въглища. Изключих радиото и се приготвих да тръгна натам, но в този момент иззвъня телефонът. Не познавах номера, който се изписа на дисплея, но вдигнах.

— Кели, обажда се Винс Родригес.

В гласа му се долавяше леко напрежение. Явно беше обмислял това, което искаше да ми каже, и то го притесняваше.

— Ял ли си? — попитах.

След което му казах къде възнамерявам да отида да хапна. Той силно се впечатли.

— След половин час ще се видим там.

* * *

Заварих го в едно сепаре до прозореца. Предполагах, че може да поиска от мен две неща. Помощ в някакво разследване. Или помощ по отношение на Никол.

— Ти и Никол — рече той.

— Е?

— Приятели сте от деца.

— Тя ли ти го каза?

— Почти.

— Живееше през две къщи от мен. В Уест Сайд. Грижех се за нея, докато беше малка. А сега май тя се грижи за мен.

Хвърлих страничен поглед към менюто и попитах:

— Защо проявяваш интерес, Родригес?

Направих всичко възможно да прогоня усмивката си. Железният пич насреща ми се сгърчи.

— Вероятно ти е казала. Между нас се оформя нещо.

— Какво нещо?

Отпих глътка вода и зачаках.

— Знаеш как става. Работим заедно.

Появи се сервитьорка. И двамата си поръчахме специалната питка със скариди. Родригес добави и чаша студен чай.

— Ако те харесва, изобщо не се опитвай да го анализираш. Приеми го като благословия и се моли да не се събуди някой ден и да промени решението си. Поне аз постъпвам така. Това ли беше всичко, което искаше да обсъдим, господин полицай?

— Почти. Исках да проверя, знаеш.

— Дали не сме повече от приятели?

— Аха.

— Никога не сме били — свих рамене аз.

Реших, че Родригес ще остави нещата така, но се оказа, че греша.

— Има ли нещо друго, което става около нея? — попита той.

— Какво по-точно?

— Не знам. Имам чувството, че е някак наранена. Снощи беше малко по-отпусната, вероятно поради твоето присъствие. Поне на мен ми се стори така.

— Доколко си увлечен по нея, Родригес?

— Нима мислиш, че ще се правя на глупак пред някакво бивше ченге, което почти не познавам?

— Дай й време. Остави я да си изясни нещата. Да прецени отношението си към теб.

— Понякога си мисля, че не бива да работим заедно. Може би така ще бъде по-добре.

— Това сам ще го решиш.

Родригес изпразни пликче захар в чая си и зачака да се разтвори.

— Никога не съм се женил — промълви той. — Не съм преживял разводи и други такива неща. Ти си бил ченге и трябва да знаеш какво имам предвид.

Знаех.

— Дай й малко време — рекох. — Тя го заслужава.

Поръчката пристигна. За известно време се хранехме в мълчание.

— Нещо ново във връзка с онова изнасилване?

— Още чакаме лабораторните анализи на Никол — отвърна полицаят. — Успее ли да извлече ДНК от чаршафите, най-вероятно ще разполагаме с нещо конкретно. Между другото, какво те кара да мислиш, че извършителят е убиец?

Свих рамене.

— Жертвата каза, че в един момент той е престанал да я изнасилва. Приключил е. Но продължил да си играе с ножа — плъзнал го по ребрата й, разкъсал блузата й. Леки порязвания по гърлото. Защо?

Родригес мълчеше и чакаше.

— Играел си е с нея — отговорих си аз. — Като котка с мишка. Търсил е допълнителна възбуда.

— Тоест убийство — подхвърли Родригес.

— Котката винаги убива мишката.

Сервитьорката се приближи и Родригес й направи знак да допълни чашата му.

— Поразпитах за теб — рече той. — Разбрах, че си бил доста добър в разследването.

Беше прав. През 2003 г. в Чикаго станаха шестстотин убийства. За осем месеца разкрих двайсет и пет от тях, работейки сам. Следващият в класацията разкри два пъти по-малко, въпреки че работеше с партньор. Не споделих тази информация с Родригес. Но ми стана приятно, че някой все още помни тези неща.

— Стари работи — рекох.

— А как се чувстваш сега?

— Ако питаш дали нощем ми се явяват някои лица, отговорът е „да“. Но нещата се подобряват.

Родригес набоде на вилицата си последната скарида и се замисли за още неродените кошмари. А аз си помислих за мъртвите, които продължаваха да живеят под клепачите ми.

— Защо това не се случи с Мириам? — попита той.

— Ако трябва да гадая, тя вероятно е успяла да влезе под кожата му. В известен смисъл, разбира се.

— Не съм сигурен, че те разбирам, Кели.

— Не твърдя, че му е дожаляло за нея. Не. Такива хора изпитват жалост единствено към себе си. Но нещо в начина, по който му е говорила тази жена, нещо в думите, които му е казала, явно е пробудило чувството му за самосъжаление.

— И е спасило живота й.

— Изказах само предположение.

— Аха. Следващата едва ли ще има този късмет.

Джобният му компютър зажужа. Той отвори капачето, изчете съобщението и натрака някакъв отговор. После стана, хвърли няколко банкноти на масата и се насочи към изхода. Аз го последвах.

— Ти имаш дарба, Кели — подхвърли през рамо Родригес. — Току-що получих сигнал за ново нападение с цел изнасилване. Само на две пресечки оттук. Идваш ли?

— Сигурен ли си?

— Казват, че си бил много добър. Защо да не дойдеш? Само не стреляй, преди да стрелят по теб.

Качихме се в колата му и потеглихме на север по „Кларк“. Полицаят се свърза с диспечерския пункт.

— Говори Родригес. Намирам се на две преки от осем нула седем. Пътувам натам.

— Прието, Родригес. На мястото са изпратени два екипа, които издирват заподозряното лице в сградата.

Спряхме пред централния вход на „Белмонт Армс“ — една сравнително стара триетажна постройка, намираща се близо до пресечката на „Белмонт“ и „Шефийлд“. На уличката източно от нея дежуреха двама униформени — единият нисък, другият висок. Ниският се насочи към нас. Родригес му показа значката си в мига, в който микрофонът на рамото му изпращя. Полицаят изключи звука и се наведе да разгледа значката.

— Всичко е наред, колега. Нападението е станало тук, на уличката. После заподозреният е избягал в сградата. Изчакайте за момент…

Полицаят се извърна встрани и каза нещо в микрофона си.

— В момента са на първия етаж, сър. Ако пожелаете да влезете, ще ви изчакат.

Родригес взе радиостанцията на униформения и тръгна към къщата. Ченгето се присъедини към нас, продължавайки с обясненията:

— Заподозреният е бял мъж, висок метър и седемдесет, тежи осемдесет килограма. Облечен е с дънки и черно яке. Според показанията на жертвата носи маска и е въоръжен с нож.

Родригес измъкна пистолета си и влезе във входа. Последвах го. На втория етаж чакаха двама полицаи. Стълбището беше слабо осветено. През двете прозорчета под тавана проникваха бледи слънчеви лъчи. По-възрастният от полицаите се спусна няколко стъпала надолу.

— Другият екип охранява задния вход — докладва той. — От горната площадка започват коридори, които вървят и в двете посоки.

— По колко апартамента има на етаж? — попита Родригес.

— По три. Никой не знае дали в тях има хора.

— Значи той може да се крие във всеки от тях?

— Да, сър. И на трите етажа.

— Добре. Започваме оглед на цялата сграда, от горе на долу. Търсете следи от насилствено проникване. Ако не откриете, ще претърсваме апартаментите един по един. Чукайте, легитимирайте се и искайте разрешение за достъп.

До последния етаж се качихме заедно. Униформените се залепиха за стената и предпазливо навлязоха в коридора. Аз и Родригес извадихме пистолетите си и тръгнахме в противоположна посока. Една врата в дъното на коридора беше открехната. Светлината образуваше тесен правоъгълник на пода. Родригес безшумно се плъзна напред. Следи от насилствено проникване нямаше. Родригес внимателно побутна вратата. Десет сантиметра, двайсет сантиметра. Надникнах над рамото му. Част от входно антре, зад което се виждаше всекидневна.

Той ми кимна, после се наведе и светкавично прескочи прага. Аз го последвах, дишайки дълбоко и равномерно. Вляво от себе си видях сгъваемо канапе, което ставаше на легло. Срещу него имаше 19-инчов телевизор, който беше включен на сериала „Съдия Джуди“. От прозорците се разкриваше гледка към „Белмонт“. Родригес прекоси всекидневната и се насочи към коридора, който водеше в другата стая. После спря и ми махна да се приближа.

— Кръв — прошепна той и посочи едно петно на дъските на пода. После се плъзна зад ъгъла и влезе в кухнята. Многобройни кървави петна по стените водеха към нещо като килер. Вътре открихме стареца. В най-далечното ъгълче на своето студио. Където бе настъпил краят на живота му.

От портфейла в джоба му научихме, че се казва Уилям Конлан. Беше облечен в старомоден пуловер с парчета кожа на лактите. Макар и изкривени на една страна, очилата бяха останали на лицето му. Очите му бяха отворени, устните раздалечени. Пръстите на дясната му ръка бяха леко присвити и сочеха към нас. Сякаш ни канеше да влезем. От тила му стърчеше черната дръжка на нож, забит докрай. Локвичката кръв на пода бързо настъпваше към обувките ни. Родригес включи радиостанцията и поиска помощ, после се отпусна на колене и потърси пулса на стареца. Не го откри.

Появи се екип на „Спешна помощ“, който се зае с тялото. Аз заобиколих кървавата локва и се наведох да огледам ножа. Ръкохватката беше стара и напукана. Отидох в кухнята и започнах да дърпам чекмеджетата.

— Какво откри?

Беше Родригес. Ръцете му бяха червени почти до китките.

— Би трябвало да си сложиш ръкавици.

Детективът завъртя крана на мивката и отми кръвта.

— Едва ли ще пипна СПИН от един осемдесетгодишен старец — каза той. — Откри ли нещо за ножа?

Показах му чекмеджето. Сред боклуците вътре имаше три ножа с черни дръжки, идентични с онзи, който беше забит в тила на жертвата.

— Вероятно са започнали тук — рекох.

— Жертвата на нападението в уличката е казала, че мъжът има нож — поклати глава Родригес. — Защо не е използвал него?

— Казва ли ти някой? — свих рамене аз. — Може би е изтръгнал този от ръцете на стареца и го е намушкал. В коридора има следи от борба, в килера — също.

— Не е отишъл далеч — заяви Родригес и пристъпи към прозорчето в дъното на кухнята. То беше отворено и гледаше към съседните покриви, зад които се открояваха релсите на електрическата железница.

— Какво ще кажеш? — попита той.

— Ще кажа, че си струва да опитаме.

Родригес се промуши през прозорчето. Аз го последвах.