Майкъл Харви
Така го правят в Чикаго (51)

51

— Дали този тип знае, че го следим? — попита Родригес.

Минаваше осем вечерта. Бяхме в моята кола и пътувахме на север по Уестърн авеню. Полард току-що бе напуснал „Капитан Немо“, където хапна телешки сандвич с пържени картофки и пи студен чай. След като се нахрани, той запали цигара и насочи вниманието си към трафика зад прозореца. После стана, прибра остатъка от сандвича и празната бутилка и ги хвърли на задната седалка на очукания зелен понтиак.

— Според мен го прави от предпазливост — рекох.

— Значи той е нашият човек.

Родригес ставаше все по-нетърпелив. Следяхме Полард вече четири дни — време, през което той правеше почти едно и също. Десетминутно пътуване до автомивката, в която работеше. Обяд в „Макдоналдс“, след който прибираше всички остатъци от храната. После довършваше смяната си и се прибираше у дома. Излизаше след осем, вечеряше някъде, проявявайки все същата предпазливост, а после обикаляше някой от кварталите с проститутки. Спираше, зяпаше, но не предприемаше нищо. Очаквах следващото му гмуркане в някой контейнер за смет — ако не за друго, то поне за разнообразие.

— Защо не претърсим къщата му? — предложих.

В известен смисъл в подобно действие имаше логика. След като този тип не можеше да бъде изправен пред съда, начинът на вземането на ДНК проби нямаше особено значение. От друга страна, се съмнявах, че Родригес ще има куража да убие Полард. В такъв случай законно взета проба за неговото ДНК щеше да бъде от съществено значение за съда.

— Нека се придържаме към закона — каза Родригес. — Поне засега.

Свих рамене. Полард си проби път през задръстванията и излезе на скоростната магистрала.

— Насочва се на юг — констатира Родригес. — Най-вероятно отива към Кал Сити.

Изминахме седем-осем километра. Полард напусна магистралата два изхода преди Калъмет Сити и навлезе в някакъв промишлен район. Нощта беше тъмна и безлунна.

— Тук става нещо — промърмори Родригес.

— Може би днес е ред на контейнерите — рекох.

Проследяването стана по-трудно. По черния път не преминаваха коли, нямаше и прикрития. Далеч пред нас Полард включи ляв мигач. Последвах го и почти се блъснах в понтиака. Нашият заподозрян се беше облегнал на задния калник. Пушеше цигара и се наслаждаваше на нощта.

— Предполагам, че сте ченгета — подхвърли той, без дори да изчака да слезем от колата. — Забелязах ви вчера. Всъщност откога ме следите?

Показах му четири пръста.

— Четири дни, а? Браво. Признавам, че ви бива.

Родригес заобиколи колата и застана вляво от него, малко отзад. Ръката му разкопча кобура на големия пистолет 40-и калибър и остана там.

— Федералните доста време вървяха подире ми — продължи Полард. — Започнаха в началото на април. Цяла седмица. Нямах никаква представа защо го правят. Следваха ме навсякъде, снимаха ме с фотоапарати и видеокамери. Накрая им занесох пица. Вие обичате ли пица, момчета?

Над главите ни светеше улична лампа, но лицето на Полард беше в сянка. Той присви очи и се обърна да ме погледне. Родригес беше извън обхвата на погледа му и това го тревожеше.

— Между другото, казвам се Даниъл Полард. Съжалявам, но не се ръкувам.

След като се представи, той се изсмя. Малко по-гръмко и продължително от необходимото.

— Епителните клетки по кожата — поясни той. — Гадните копелета като мен обичат да гледат „От местопрестъплението“.

Погледнах Родригес, който незабележимо кимна. Облегнах се на калника до Полард, който отново дръпна от цигарата си. Забелязах, че пръстите му са пожълтели от никотина.

— Да разбирам ли, че не искаш да ти изследват ДНК-то, Даниъл? Защо така?

— Охо, говорим си на малки имена. Това е добре. Установяване на контакт със заподозрения. Имате ли заповед?

— Знаеш, че нямаме.

— Тогава се разкарайте.

Нов смях. Ръката с фаса видимо трепереше.

Родригес се стрелна напред, смъкна Полард от калника и навря дулото на пистолета си в гръкляна му.

— Може би сме от онези ченгета, на които не им трябват заповеди — просъска той. — Може би изобщо не ни трябват ДНК проби.

Полард направи опит да се обърне, но пистолетът му пречеше. Очите му отново се извъртяха към мен. Аз избегнах погледа му и си спомних Никол.

— Хайде, давай! — изграчи Полард. — Направи ми тази услуга! А после ще им паднеш в ръчичките!

Пистолетът трепна. Изпитах чувството, че ако не направя нещо, Родригес наистина ще натисне спусъка. Помислих си го и го повярвах.

— За кого говориш? — попитах. — Кой има власт над теб?

Полард примигна, сякаш ме виждаше за пръв път.

— Нека отгатна — промълви той. — Показал ти е рисунките си, нали? И изрезката от „Сън Таймс“. Обяснил ти е всичко, логично и последователно, а? Е, това не е моя грешка. Те би трябвало да се досетят.

— Все още ли разговаряш с Грайм? — попита Родригес.

— Виждам го всеки път, когато запаля лампата. А ти?

Детективът свали пистолета и го пусна.

— Да си вървим — промърмори той и бързо се отдалечи.

Полард седна на предния капак. Запалих колата и потеглих. Той не беше помръднал.

— Все още не знаем всичко — промълви Родригес.

— Майтап ли си правиш, човече? Не знаем дори половината. Сигурен съм.

— Спри.

Отбих встрани и изключих светлините. Зачакахме. Двигателят изстиваше с тихо пропукване.

— По всичко личи, че това е единственият път за обратно. — Гласът на Родригес прозвуча напрегнато и някак несигурно. — Ще го изчакаме да мине и отново ще тръгнем след него.

— Защо?

— Спомена за някакви „те“. Кого имаше предвид според теб?

Струваше ми се, че знам за кого говореше Полард. Съдейки по умствените способности на Родригес, той също се досещаше.

— Убиецът на Никол е влязъл по някакъв начин в лабораторията — рекох. — Ако е бил Полард, няма начин да го е извършил сам. Имал е нужда от съучастник.

— Вътрешен човек в полицията?

— Една от възможностите.

— Има и други — кимна Родригес.

В същия момент зад нас проблеснаха фарове. Полард мина покрай нас, помаха с ръка и изчезна в мрака.

— Знаеш ли какво си мисля? — попитах.

— Какво?

— Трябва ни друга кола.

— Аха.

— А после какво?

— Ще претърсим къщата му — процеди Родригес.

— За ДНК?

— Зарежи ДНК-то! Той го е извършил. А ние трябва да разберем кой още се крие в главата му.