Майкъл Харви
Така го правят в Чикаго (42)

42

Дори след десет години серийният убиец, подвизавал се като уличен клоун, продължаваше да фигурира сред новинарските заглавия. Последният материал за Джон Уилям Грайм излезе в Гугъл само преди седмица. Местен бизнесмен беше закупил част от скиците му, рисувани в килията, за да ги изгори публично. Седмица по-рано „Чикаго Трибюн“ бе публикувал информация за къщата в Хътчинсън, под която извергът беше погребал труповете на петнайсет млади жени и която бе продадена наскоро на някакъв строителен предприемач. Двайсетина мъже и жени, облечени като клоуни, организирали мълчалив протест пред къщата, разрушавана от булдозери. Всеки от тях държал в ръка снимка на някоя от жертвите на Грайм. Според информацията в репортажа на мястото на къщата щели да построят закусвалня от веригата Кей Еф Си. Недоволството на хората се дължало на факта, че Грайм бил работил като готвач в Кей Еф Си малко преди да убие първата си жертва, 16-годишната Тамара Кенеди.

С чаша чай в ръка преглеждах информацията за ареста на Грайм и за последвалия съдебен процес. Телефонът иззвъня.

— Какво правиш? — попита Даян.

Погледнах часовника си. Шест и двайсет.

— Защо не си в ефир?

— В ефир съм. В момента текат рекламите. Ако се включиш на нашия канал, ще си оближа устните, специално за теб.

— Много смешно. Ще идваш ли?

— Искаш ли?

— Да.

— Как протече следобедът ти?

— Добре.

Пауза.

— Ще дойда веднага след предаването.

— Много добре. Имам един въпрос: миналата година не правихте ли едно ретроспективно предаване за Джон Уилям Грайм?

— Да, имаше нещо такова. Направи го Джон Донован по случай десетата годишнина от ареста му. Мисля, че събрахме доста членове на семействата на жертвите.

— Можеш ли да ми донесеш записа? Плюс всичко останало във връзка със случая.

— Защо се интересуваш от Грайм?

В слушалката прозвуча затихваща музика, последвана от гласа на режисьора.

— Ще ти обясня, като се видим.

Оставих слушалката и пуснах телевизора. След рекламите включиха студиото и на екрана изплува Даян в едър план. Темата й бяха белите китове, намерили нов дом в чикагския аквариум „Шед“. На лицето й липсваше усмивка, а стиснатите й устни не излъчваха дори капка похотливост. Всъщност изглеждаше доста разсеяна. Изключих телевизора и се върнах към серийния убиец.

В един брой на списание „Тайм“ от 1996 г. имаше снимки от местопрестъплението, включително разкопаването. Доколкото успях да преценя, Грайм беше хвърлял жертвите си по две една върху друга в три дълги изкопа. Стигал до тях през дъното на гардероба в спалнята си. Спускал ги с главата надолу с помощта на макара, като ги завързвал за краката. Не разполагал с много място, но се справял. Продължих да чета.

Грайм издебвал жертвите си по местата за разходка, обикновено нощем. Убивал ги, като ги удушавал или удавял, а преди това ги изнасилвал. С изключение на три от тях. Открили петнайсетгодишната Айлин Хейс на дъното на един от гробовете. Ноктите й били забити в трупа до нея. Според съдебния лекар момичето било погребано живо. Живяло само няколко минути, след като се върнало в съзнание.

Протегнах се, пристъпих към прозореца и се запитах колко дълго може да живее човек, озовал се в собствения си гроб. Оттатък уличното платно спря автобус на градския транспорт, който изсипа пътниците си под струите на внезапно рукналия дъжд. Спирката бързо се опразни, което ми позволи да зърна Даян. Тя отвори чадъра си и вдигна глава към прозореца ми. Минута по-късно на вратата се почука.

— Здравей, скъпи.

Тялото й с готовност се притисна в моето. След две много приятни секунди тя отстъпи крачка назад.

— Как я караш? — попита тя.

— Добре.

— Гладен ли си?

— Не съвсем — отвърнах. — Но ще хапнем нещо.

Отворих едно от чекмеджетата в кухнята и извадих купчина менюта на заведения, които доставят храна за вкъщи.

— Какво предпочиташ? — попитах.

— Все едно.

Обърната с гръб към мен, Даян прокара пръст по книгите, които запълваха етажерката в антрето. Между тях фигурираха пълните съчинения на Платон. Издърпах едно меню от купчината и набрах номера, изписан най-отдолу.

— Какво ще поръчаш? — попита тя.

— Нещо китайско.

— Мразя китайската храна.

Даян свали една книга от полицата и я разгърна. Аз затворих телефона и взех друго меню.

— Това на гръцки ли е? — попита тя.

— На старогръцки. Четвърти век преди Христа.

— Изглежда труден.

— Не и ако живееш в Гърция.

— Четвърти веки преди Христа? — обърна се с усмивка тя.

— Точно така. Искаш ли пица?

— Че кой не иска?

— Тези предлагат „пица от Източното крайбрежие“. Кръгла, с тънка кора.

— Страхотно. Имаш ли бира?

Махнах към хладилника и набрах номера. Даян донесе две зелени ледени бутилки. Седна на стола, на който беше седяла Ани, надигна бутилката и избърса устни.

— Как и защо?

— Какво?

Беше оставила Платон. В ръцете си държеше екземпляр на „Агамемнон“ от Есхил.

— Как и защо?

Най-после разбрах и свих рамене.

— Младежко увлечение. Започнах в гимназията, продължих и в колежа.

— В колежа учих история — поклати глава Даян. — Но не съм напълнила къщата си с книги по история на Америка.

— А може би е трябвало — рекох.

— Интересно.

— Наистина ли?

Дръпнах томчето от ръцете й и го разтворих.

— Какво знаеш за този човек?

— За Есхил ли? — вдигна вежди Даян.

— Да.

Тя сви рамене.

— Каквото знаят всички. Не се ли беше самоубил, поглъщайки отрова?

— Не, това е Сократ.

Посочих й един абзац и я накарах да го прочете.

Εστιν Θαλασσα-τιζ δε νιν κατασβεσει

— Ей това е старогръцки — рекох.

— Страхотно.

— Той е от „Агамемнон“ от трилогията на Есхил „Орестия“. В превод гласи: „Ето морето — кой може да го пресуши?“ Думи на Клитемнестра към Агамемнон, малко преди да организира убийството му.

— Агамемнон й пречел, така ли?

— Не съвсем. Тук внушението е друго: на гръцки тази фраза звучи като продължително съскане, наситено със съгласни — най-вече „с“. С нея Есхил е искал да подчертае каква змия е била Клитемнестра. А сега опитай това…

Посочих й друг цитат от оригиналния текст.

γνώθι σ αυτόν

— Било е изписано на стената на храма на Делфийския оракул. В превод означава „Опознай себе си“. Според Платон това е ключът към дълбоката мъдрост и истинското щастие.

— Опознай себе си — прошепна Даян. — Звучи страхотно.

— Наистина ли мислиш така?

— Разбира се. Поне докато не научиш прекалено много.

— От опит ли го казваш? — попитах.

— Не, по-скоро от здрав разум. Когато си задаваш достатъчно въпроси за себе си, със сигурност ще откриеш нещо, което не ти харесва.

Не й казах, че почти се докосва до Едип, героя на Софокъл. Прецених, че информацията може да почака.

— Лично аз съм си направил определени изводи — продължих аз. — За мен е някакъв вид мироглед, начин да се живее. Нещо, което остава завинаги у теб. Затова ми харесва. А сега да си поговорим за Грайм.

Даян върна „Агамемнон“ на мястото му и включи видеото.

— Булдога е нашият експерт по Грайм. Главно защото отразяваше процеса.

— Ясно.

Джон Донован, по прякор „Булдога“, беше някакъв атавизъм, но и истинска легенда в журналистическата професия. Ходеше с таке, носеше бележник и пишеше с молив, който навлажняваше с език.

— Булдога е най-добрият репортер в Чикаго — кимнах аз. — Притежава невероятен нюх и веднага напипва същността на проблема.

Даян вкара една касета във видеото и го включи. Прозвуча дълбокият баритон на Донован, който съпровождаше кадрите от къщата на Хътчинсън, включително единствените снимки на Грайм, направени в момента на ареста му. На тях той изглеждаше подпухнал и леко замаян.

— Какво ще кажеш? — попитах.

Даян наклони глава.

— Съвсем обикновен външен вид, милиони хора са като него. Май това е номерът, а?

— Сериен убиец, който по външен вид не се различава от съседа си.

— В случая с Грайм — от нещастния му съсед — поправи ме тя.

Натиснах паузата и лицето на Грайм застина на екрана. Извърнато на една страна и полускрито в дланите.

Даян поклати глава.

— Той покрива лицето си с рядко брашно и играе ролята си на клоун — продължих аз. — А жертвата, окована в белезници, лежи във ваната и пищи, докато остане без дъх. Обещава всичко, за да спечели още малко живот. И е искрена. Той изиграва ролята си, измива грима и я поглежда. С обикновен поглед — нито зъл, нито налудничав. После натиска главата и раменете й под водата. За минута-две тя задържа дъха си. После го изпуска и се предава. Лежи на дъното на ваната в очакване на смъртта. А той я наблюдава. Спокойно, без да прави нищо. Такъв е начинът му на действие.

Даян стана, изключи видеото и придърпа стола си към мен.

— Разбрах — обяви тя. — Истински злодей, който заслужено се намира в килия за осъдени на смърт. Но защо говорим за него?

Беше се привела напред. Под разтворените й устни се виждаха два реда здрави зъби, леко оцветени от червилото. За пръв път забелязах, че има обратна захапка. Съвсем лека и почти незабележима. Която й придаваше изражението на красива вълчица.

— Открих веществено доказателство от изнасилването, което разследваше Гибънс — рекох.

— Илейн Ремингтън?

— Не ме питай как се добрах до него. Приеми, че е станало благодарение на щастлива случайност.

— С какво разполагаш?

— С блузата на жертвата.

— Която не фигурира в списъка на официалните веществени доказателства?

— Нещо такова. Подложихме я на изследване и открихме следи от сперма. Имаме профил, но не и идентификация.

— Каза ли на Илейн?

— Не.

Даян замислено се облегна назад, взе бирата си и отпи една глътка.

— Тя със сигурност ще оцени напредъка в разследването.

— След два дни възнамерявам да я запозная с него казах аз. — А дотогава ще се опитам да открия и името.

— А какво общо има с това нашият сериен убиец?

— Сега ще разбереш — отвърнах аз и извадих рапорта на Никол. — Сутринта, когато бе убита, Никол се ровеше в щатската ДНК база данни.

Даян остави бирата и взе папката.

— Никол е работила по този случай?

— Да. И именно тук нещата се объркват.

Даян прелисти страниците, търсейки да се хване за нещо. Но в доклада имаше само научни данни, нищо повече.

— Шансовете са по-големи, ако се обърнеш към Платон — рекох.

— Много смешно. Къде е объркването?

— Ще ти кажа, но то има и известна новинарска стойност.

— Колко голяма?

— Ти ще прецениш. Но искам да задържиш информацията за себе си. Не завинаги, а само докато ти кажа.

— Променяш уговорката ни, така ли?

— Не, това е част от нея. Трябва да ми се довериш.

Даян остави папката и леко въздъхна.

— Ти също — рече тя. — Дай ми цялата информация, а аз ще спазя моята част от уговорката.

Огледах се за последен път и скочих в дълбокото.

— Миналата година в щатската лаборатория по криминалистика са открили втори източник на семенна течност по жертвите на Грайм.

Даян извади бележника си и започна да пише. Това моментално ме изнерви, но вече не можех да спра.

— Заключението им е, че става въпрос за случайност.

— Чие заключение? На окръжната прокуратура?

Кимнах.

— В него има логика, защото много от жертвите на Грайм са били проститутки. Проблемът е, че един и същ ДНК профил е открит в телата на две от жертвите.

— Твърде многозначително съвпадение, а?

— Но това не е всичко. Същият профил съвпада и със семенната течност по блузата на клиентката ми.

— Блузата на Илейн?

— Да.

— Значи насилникът на Илейн е свързан с убийствата на Грайм?

— Би трябвало да пишеш само заглавия — казах аз.

— Така ли?

Не бях готов да споделя с Даян странния факт, че спермата на Грайм е открита на мястото на неотдавнашно престъпление, въпреки че по същото време той е бил в килията си. Тя и бездруго трябваше да осмисли предостатъчно факти.

— Нали знаеш, че Джералд О’Лиъри беше във всички заглавия по случая „Грайм“? — подхвърли тя.

— Чух подобно нещо.

— Разговарял ли си на тази тема с Бенет Дейвис?

— Не, макар че сме твърде близо до развръзката. За момента му правим услуга, че го държим настрана.

— Добре.

— Но има и друго — поклатих глава аз. — В лабораторията нямаше нищо за случаите, върху които беше работила Никол. Блузата, заключенията, всичко. Аз открих данните в резервните й файлове.

— От което следва, че нейното убийство е свързано с тях?

— Точно така.

Очите на Даян потърсиха моите и останаха там.

— Вината не е твоя.

— Как можеш да си сигурна?

— Не би могъл да знаеш.

— Точно така. Не бих могъл да знам. И понеже не бих могъл да знам, трябваше да я държа настрана!

— Тя беше голямо момиче, Кели. Знаеше какво иска от живота. А точно тогава е искала да ти помогне.

Не можех да се съглася с нито една нейна дума и й го казах. Но вместо да спре, тя се зарови още по-надълбоко.

— Знам нещо за Никол. Може би доста повече, отколкото предполагаш.

Усетих как една вена на слепоочието ми запулсира.

— Какво означава това?

— Означава, че ми разказа за собственото си изнасилване.

— Нека те попитам нещо. Записа ли я?

— Тя е била на дванайсет, Кели. Имала е нужда да сподели с някого.

— Записа ли я?

— Да.

— Страхотно. Можеш да пуснеш касетата на някое от твоите обедни предавания. Ще бъде голямо забавление.

Посегнах към бирата си. Пръстите на Даян се плъзнаха по ръката ми и останаха там.

— Тя ми разказа и за теб, Майкъл. При изключена камера.

Отново се дръпнах. Не исках да говорим повече на тази тема. Преди време една жена каза, че моят начин да се справям с важните неща е да ги заобикалям, да се преструвам, че не съществуват, и да чакам да изчезнат. Но някои от тях просто отказват да се подчинят.

— Какво ти разказа? — попитах.

Учудих се на странно изтънелия си глас. Глас на непознат човек, който се чувства неудобно.

— Разказа ми за железопътното депо и за непознатия мъж, който един ден се появил в района. Бял, едър, с широки рамене.

Думите на Даян събудиха образи, скрити дълбоко в съзнанието ми. Филмовата лента примигна и тръгна с остро изщракване. След дълго отсъствие мъжът се беше завърнал и се усмихваше на порасналото момче. Сякаш се подиграваше на хода на времето, който не беше променил абсолютно нищо.

— Депото се намира между „Гранд“ и „Сентрал“ — рекох.

Момчето в мен продължаваше да пищи и рита, но аз продължих напред. Вече нямах друг избор.

— Насред квартала, в който израснах. По-големите момчета бяха задигнали камионетка за сладолед и я бяха захвърлили там. Безплатен сладолед, схващаш ли? Нирвана за педофили. Точно там я беше замъкнал.

Тръснах глава, но филмът продължаваше да тече.

— Черепът му отзад беше избръснат. Високо чело, белезникава кожа, малки черни очички. На лицето си имаше алено родилно петно. Звучи страшничко, нали?

Даян кимна.

— Работата е там, че носеше голям плик с анасонови бонбони. Помниш ли ги? Аз обичах червените, Никол също. Според мен точно с тях е успял да я примами. Заобиколил камионетката и използвал бонбоните.

— Ти видя ли ги?

— Бях с две години по-голям от нея. Някъде около четиринайсет. Бях чувал за секс, но никога не бях виждал как става. Изобщо не очаквах онова, което видях.

— То не е било секс, Майкъл.

— В единия край на депото се намираше ниско място, което наричахме „блатото“. Всъщност такова си беше. Точно под железопътната естакада. Той я беше накарал да седне на един камък. Беше я хванал за косите и натискаше главата й надолу, към чатала си. Помня, че извърна глава да ме погледне, а след това и Никол стори същото. Тя плачеше, но не се чуваше нищо, тъй като горе по релсите минаваше товарна композиция. Всъщност чуваха се множество звуци, но не и нейният глас.

Отпих глътка бира, но тя беше лишена от вкус. Филмът продължаваше. Влакът трещеше по релсите. Без звук, но с много картина. Даян се приближи до мен, коленете й докоснаха моите. Хвана ръцете ми и здраво ги стисна. Този път не се отдръпнах.

— Не бях кой знае колко едър хлапак, но със сигурност бях най-безстрашният в квартала. Разбира се, смелостта нямаше да ми помогне. Онзи тип беше огромен и положително щеше да ме убие. Но когато го видях с Никол, ми причерня. По онова време ми се случваше доста често. Предметите се размазваха пред очите ми, превръщайки се в гореща мъгла. После се спускаше мракът. Чувствах се така, сякаш съм излязъл от кожата си. Стоя отстрани и гледам какво ще стане по-нататък.

Предполагам, че съм извадил късмет, защото в ръката ми се оказа една дебела дъска с дълъг пирон накрая. Треснах го с нея, малко над слепоочието. Онзи се срути като стена от тухли. Първо се подгънаха коленете му, после гърдите и накрая главата. В момента, в който се срина на земята, скочих отгоре му. Всъщност и двамата скочихме отгоре му. Аз и Никол. Бихме го, докато ни изтръпнаха ръцете.

Довърших бирата си. Звънецът на входа дрънна приглушено. Даян скочи, плати на разносвача и сложи пицата на масата. После седна, взе отново ръцете ми в своите и зачака.

— Помислих, че е мъртъв — продължих аз. — Всъщност бях сигурен. Пиронът беше свършил работа. Зарязахме го там. Беше ранна пролет, петък следобед, след училище. Помня, че езикът му се беше проточил навън. Оставихме го насред блатото и хукнахме като луди. А проклетата товарна композиция продължаваше да се точи по релсите.

Взех си парче пица и го захапах. То също нямаше вкус.

— Какво стана после? — попита Даян.

— Нищо. През нощта се разрази силна буря. Последва наводнение и свличане на земни маси. Като онези, които предизвикват мусоните.

Замълчах за момент. Отново усетих студения дъжд, който се лееше от тъмното небе. Тежките капки барабаняха по покрива и се блъскаха в прозореца на спалнята ми. Бях сам и си мислех, че някой някъде със сигурност е адски ядосан. И се питах на кого.

— Седмица и половина дори не можехме да се приближим до блатото — продължих разказа си аз. — А когато най-сетне отидохме с Никол, водата беше дълбока и неподвижна. Брегът, на който се случи всичко, беше изчезнал. Ако онзи тип още беше там, той със сигурност лежеше под дебел пласт кал и вода. Не знаехме дали е оцелял. Всъщност не го видяхме никога повече.

— Значи не знаеш, така ли?

— Дали съм го убил? Винаги съм бил убеден, че съм го убил. И ще си остана на това мнение, докато не видя отново лицето му.

Замълчах за момент, после свих рамене и добавих:

— Някои хора могат да убиват, други — не. Още на ранна възраст открих, че аз принадлежа към първата категория. И това изобщо не ме тревожи.

— А Никол?

— Трудно е да се каже — поклатих глава аз. — Годините летяха. От време на време си говорехме за онази случка. Но по-често предпочитахме да не мислим за нея. Така беше по-лесно.

— Разбира се, че е по-лесно. А сега?

— Сега искам да си поговоря с Джон Грайм.

— Очакваш, че той има отговор за теб?

— Зависи от въпроса. В момента съм на мнение, че си струва да опитам.

Даян нежно подръпна ръцете ми и аз покорно се изправих. Последвах я в спалнята. Тя спусна щорите и изтласка живота ми навън, на повикване. Не правихме секс, а се любихме. Беше ни за пръв път. Когато свършихме, бях сигурен, че плача. Но после осъзнах, че сълзите са нейни.