Майкъл Харви
Така го правят в Чикаго (8)

8

Арестът в централното управление представляваше правоъгълна дупка с размери шест на четири. Покрай стената имаше дървена скамейка, която свършваше с дупка в пода, вероятно някога използвана за тоалетна. В килията имаше още седем души, трима от които бяха оковани с белезници към забити в стената стоманени пръстени. Приех го като лош знак и им направих малко място. Другите четирима лежаха в различни части на помещението. Вляво от мен някакъв бял тип с татуиран на челото орел чоплеше зелената боя от стената и я ядеше. Вдясно чернокож с прическа на Даяна Рос обясняваше на всеослушание, че не е хубаво да се яде боя. В един момент млъкна, извади тубичка с червило и започна да се разкрасява. Запитах се дали да не поискам единична килия, когато се появи надзирател с около сто и петдесет кила живо тегло.

— Ела с мен, Кели — каза той.

На табелката с името му бе изписано „Албърт Наяк“, но аз предпочетох да го кръстя Ал. Той отключи клетката и ме поведе към малка стаичка без прозорци в дъното на коридора. Тук ченгетата задаваха въпроси и по един или друг начин получаваха отговори. Ал ми свали белезниците и ми нареди да седна.

— О’Лиъри иска да говори с теб.

Ставаше въпрос за Джералд О’Лиъри, бивш полицай и основна причина да се разделя със значката си. През последните двайсет и пет години същият О’Лиъри играеше ролята на окръжен прокурор на окръг Кук. Всеотдаен местен политик, той изпълняваше само две роли: или говореше пред камерата за новините в десет, или лижеше задника на човека, който управляваше Чикаго — почитаемия кмет Джон Джей Уилсън.

— Чакай тук — рече Ал и тежко се отдалечи, подрънквайки връзка с ключове в огромното си ръчище.

О’Лиъри се появи пет минути по-късно. Не го бях виждал от деня, в който подписах оставката си. Не се беше променил кой знае колко: някъде към петдесет и пет, с гъста бяла коса, идеални зъби, ясни очи, голяма квадратна глава и празна усмивка, идеална за телевизията. Обичаше да гледа хората в очите и да стиска ръцете им. Преди две години започна да използва и другата си ръка, за да подчертае сърдечността на ръкостискането. Стар трик на Бил Клинтън, който вървеше много добре в огледалните коридори на чикагската политика.

— Майкъл Кели. Отдавна не сме се виждали. Да се качим горе и да си поговорим.

За секунди отново ме оковаха в белезници. Закрачих по коридорите в компанията на новия си най-добър приятел. Взехме асансьора, прекосихме покрит с килими коридор и влязохме в заседателната зала. Аз мълчах, а О’Лиъри си тананикаше нещо. Седнахме. Едно ченге ми свали белезниците. О’Лиъри заби нос в някаква папка, продължавайки да си тананика.

— „Прасетата на войната“ на „Блек Сабат“, нали?

Окръжният прокурор вдигна глава.

— Какво каза, Майкъл?

— Парчето, което си тананикаш. Нарича се „Прасетата на войната“, изпълняват го „Блек Сабат“, по-точно Ози Озбърн. Прав ли съм?

О’Лиъри се усмихна, престана да си тананика и обяви:

— Имаме малък проблем.

— Тъй ли?

— Познавах Джон Гибънс. Добър полицай и добър човек.

Гласът му придоби онзи особен, леко тържествен тембър, който използваше по време на пресконференциите.

— Оценявам интонацията ти — рекох. — Наистина. Такава интонация изисква сериозни усилия. Всъщност тя е цяло изкуство, до което се прибягва само на екзекуции и ирландски погребения. Греша ли?

Окръжният прокурор продължи в същия стил.

— Майкъл. Убит е един бивш полицай, а друг е затънал до шия в това престъпление. Лош ден за всички ни.

Размърдах се на стола. Беше тапициран и значително по-удобен от пластмасовия в управлението. Все пак предпочитах бялата стая и Мастърс насреща ми. Ако не броим един-два шута в главата, тук водата беше доста по-дълбока, а течението — по-бързо. И в нея плуваше голяма риба.

— Веднъж вече поисках адвокат — рекох. — Ако ще ми предявяваш обвинения, нека поне го направим официално.

— Надявах се да не стигаме дотам.

— Надявал си се?

— Точно така. Мисля, че този отпечатък не е достатъчен като доказателство.

— Искаш да кажеш „недопустим от съда“ — поправих го аз.

О’Лиъри ме дари с онова тържествено кимане, което винаги съм очаквал от Чарлс Дикенс и затвора „Олд Бейли“.

— Прояви малко търпение, Майкъл. Не казвам, че са те натопили, но ако е така, възниква въпросът: защо?

Преди две години мъжът срещу мен беше подхвърлил в колата ми плик с кокаин, а после ме бе обвинил в незаконно притежаване на наркотични вещества и бе снел обвинението чак когато приех предложението да напусна полицията. Сега бяхме стари приятели, които отново обсъждат скалъпено обвинение с моята снимка отгоре. Нямаше как да не проявя изключително внимание.

— Ако искат да ме натопят, то го правят твърде несръчно — рекох. — Дори ти можеш да го видиш. Всъщност особено ти, господин окръжен прокурор. А що се отнася до въпроса защо, аз съм си наумил сам да потърся отговора.

О’Лиъри се усмихна и ме дари с хладен поглед. Ъгълчетата на устата му хищно се присвиха, а аз потръпнах от мрачните спомени за миналото. Които бързо се смениха от не по-малко мрачните перспективи за бъдещето.

— За момента няма да повдигаме официално обвинение — обяви той.

— Докато не изскочи някое по-сочно заглавие?

Окръжният прокурор сви рамене. Сякаш беше направил всичко по силите си, но на някои хора просто не можеше да им се помогне.

— Последния път отказа да работиш с мен, Майкъл. И видя какво се случи. Дано този път поразмислиш. Желая ти приятен ден.

О’Лиъри напусна сцената отляво. Миг по-късно вратата отново се отвори и през нея влетя единственият ми приятел в прокуратурата на окръг Кук, обгърнат в облак дим. В лявата си ръка Бенет Дейвис държеше пура, която миришеше адски приятно.

— Нали бяха забранили пушенето в държавните учреждения? — подхвърлих.

Помощник окръжният прокурор седна на стола, току-що освободен от шефа му, кръстоса крака, хвърли поглед на разкошната си „Маканудо“, а после ме дари с най-снизходителния си поглед.

— За теб е забранено, Кели. Докато аз съм друга работа.

Бенет Дейвис наистина беше друга работа: нисък и закръглен, оплешивял още на дванайсет, вечно влюбен в жени, които никога не можеше да има. Беше постъпил в прокуратурата направо от университета „Нортуестърн“, без да поглежда назад. Той беше тежката артилерия на О’Лиъри. Поемаше всички важни дела в Чикаго и рядко ги губеше. Моят приятел би могъл да започне частна практика, когато пожелае. Всяка от големите юридически фирми в Чикаго беше готова да му предложи шестцифрена заплата. Но той се задоволяваше с шейсет и пет бона годишно, от които отделяше по хилядарка на месец за наем на ергенското си жилище на Линкълн Скуеър. И всичко в името на една-единствена цел, която веднъж беше споделил с мен: да решава кой да влезе в затвора и кой да остане на свобода. Вече споменах, че този човек е различен.

— И така, Кели… Какво правим тук ние с теб?

— Питай шефа си.

— Това пък какво означава?

Когато О’Лиъри реши да се разправи с мен, Бенет беше държан извън играта. И до ден-днешен помощник окръжният прокурор таеше в себе си едно незаслужено чувство за вина.

— Нищо особено — отвърнах. — Просто аз най-добре знам кого съм убил, но за късмет Джон Гибънс не фигурира в този списък.

Бенет остави пурата в стъкления пепелник, който беше донесъл със себе си. После почука с показалец по заседателната маса. На дясната му китка забелязах часовник с кожена каишка. Евтин „Таймекс“. Той усети погледа ми и придърпа ръкава си върху часовника.

— Откъде познаваш Гибънс?

— Преди време бяхме партньори. Появи се вчера, най-неочаквано. Помоли ме за помощ по един стар случай. Нищо повече.

— Гибънс е давал показания в два мои процеса — рече Бенет. — Добър полицай. Доказателствата им не струват, Майкъл. Отпечатъкът може да принадлежи на поне хиляда човека.

— Няма майтап!

Бенет сви рамене, вдигна угасналата си пура и след кратък оглед я запали отново.

— О’Лиъри просто си придава важност. Трябва му място за изява. Но ти го знаеш по-добре от мен.

Помощник окръжният прокурор ме дари с онази усмивка, на която учат студентите в юридическия факултет точно преди да им обяснят концепцията за утрояване на щетите.

— Ще ти дам един съвет — продължи той. — Покрий се за седмица-две, докато изчезнеш от радара на прокуратурата. Същевременно може би ще направим някой арест и тогава всичко ще ти се размине. Разбираш ли?

Разбрах. И го споделих с приятеля си. Бенет Дейвис стана и тръгна към вратата. На прага спря, обърна се и насочи показалец в мен.

— Как е тя между другото?

Очаквах този въпрос.

— Никол е добре.

— Поздрави я от мен.

— Сам ще я поздравиш.

— Тези работи не стават така. Тя пита ли за мен?

— Не, Бенет. Не пита за теб. Поне когато я виждам, а това става средно по веднъж в годината.

— Виждаш я веднъж в годината, но тя не пита за мен?

— Не пита.

— Значи трябва да й се обадя.

— Обади й се, Бенет. Но не се надявай твърде много.

— Тъй ли?

— Тъй. Тя не е твой тип.

— Май си прав.

Бенет Дейвис поклати глава, опитвайки се да осмисли този факт. После рече:

— Преди да те пуснем, ще трябва да дадеш показания.

Свих рамене.

— Но за това ще ти трябва адвокат, Майкъл.

Продиктувах номера на един човек и Дейвис тръгна да му се обади. След среща с един юрист денят ти и бездруго е загубен.