Майкъл Харви
Така го правят в Чикаго (19)

19

Открих патрулната кола точно там, където трябваше да бъде. Дженифър седеше на задната седалка. Аз се настаних отпред. Помежду ни имаше преграда от плексиглас.

— Здрасти, Дженифър. Казвам се Майкъл.

Момичето беше завито с одеяло, под което се виждаше сребристочервена ученическа униформа. Опряло брадичка в коленете си, то гледаше през прозореца към колоните на железопътната естакада. Малко по-късно се раздвижи и отговори на поздрава.

— Здрасти.

Толкоз. Само здрасти.

— Не съм полицай — рекох. — Затова няма да отговаряш на купища въпроси.

Тя имаше червеникава коса и раздалечени зелени очи с лунички между тях. Синините бяха навсякъде — по шията, ръцете и брадичката. Бяха с жълто по краищата, причинени от силни мъжки пръсти. И мъжки юмруци.

— Защо си тук, след като не си ченге?

— Някога бях ченге. Сега съм частен детектив и от време на време помагам.

— Аха. Някакъв тип ме нападна.

— Знам, Дженифър.

— Това е добре.

Тя склони глава върху коленете си и въздъхна.

— В момента търсят родителите ми. Сигурно ще са много ядосани.

— На твое място не бих се тревожил за тях, Дженифър.

— Ти нищо не знаеш. Много ще са ядосани.

— Ти си на дванайсет, нали?

Момичето кимна.

— Прибирах се от училище.

— Но реши да се поразходиш?

— Мислех да взема влака до центъра и да разгледам магазина на „Епъл“.

— Много хубав магазин.

— Отворено е до девет. Точно затова ще бъдат ядосани.

— Няма.

— Не познаваш баща ми.

Спомних си за инструкциите на Родригес да не разговарям с момичето. Обърнах се да я погледна още веднъж и забравих за инструкциите.

— Разкажи ми какво се случи — рекох.

— Няма.

Мълчание. После Дженифър промълви:

— Той ме удари с топката.

— Какво топка?

— Баскетболна. Пресичах улицата, дето е препречена ей от онези неща там.

Пръстът й се насочи към двата големи контейнера за смет, боядисани в зелено. Те стояха между нас и илюзорната сигурност на „Белмонт“.

— Появи се изведнъж. Дриблираше с топката. Или нещо такова. Направо на платното.

Погледнах навън. До една от металните колони на железопътната естакада се виждаше червено-бяло-синя баскетболна топка на „АБА“.

— И ти тръгна след топката.

— Направих само една крачка.

— Всеки би я направил. Това е инстинкт и той го е знаел.

— Мислиш ли?

— Да, Дженифър.

— Беше зад мен и ме блъскаше. Имаше нож. После сложи ръка върху устата ми и ме повлече.

Забелязах няколко каменни стъпала в основите на „Белмонт Армс“, които свършваха пред отдавна разбита дървена врата. Предположих, че именно там е трябвало да бъде завлечена Дженифър Коул. В подземието на „Белмонт Армс“, където нападението щеше да се превърне в изнасилване, а може би нещо по-лошо.

— Как успя да се измъкнеш?

— Издрах го и го ухапах. Той изкрещя и ме пусна, а после избяга.

Гласът й прозвуча сухо, сякаш устата й беше пълна с прах. После ми показа зъбите си вероятно за да докаже, че може да хапе. А след това заплака. Тихо, неохотно. Сякаш се нуждаеше от разрешение. Изчаках. Нямах представа какво ще последва. Какво трябва да последва.

— Успя ли да го разгледаш?

— Не — тръсна глава тя. — Страшно съм глупава.

— Вината не е твоя, Дженифър.

Не знаех как другояче да успокоя момичето зад плексигласовата преграда. Тя беше доказателство, което чакаше да бъде обработено. Поредното разследване, което трябваше да бъде завършено. Пукотът на полицейската радиостанция даде нов старт на разговора.

— Мисля, че родителите ти са тук — рекох. — Ще ида да проверя. Но първо искам да ти задам още един въпрос. Синините на шията и ръцете ти. Не си ги получила днес, нали?

Дженифър сведе поглед към ръцете си и поклати глава.

— Кой ти го причини, Дженифър?

Тя сви рамене и подсмръкна.

— Татко. Понякога го хващат лудите.

— Колко луд става, Дженифър?

— Много, сър. Страшно много.

Залепих картичката си на плексигласовата преграда.

— Дженифър?

Тя вдигна глава.

— Виждаш ли този номер?

Тя кимна.

— Запомни го. Обади се, ако имаш проблем. Разбираш ли какво ти казвам?

Ново кимане.

— Запомни ли номера?

— Да.

— Повтори го.

Тя се подчини.

— Много добре. Помни този телефон и гледай да издържиш до утре. Тогава нещата ще се оправят.

Оставих момичето в позата, в която го заварих. Насочих се към главния вход на сградата. Никол току-що беше пристигнала.

— Твоята жертва е в патрулката — рекох.

— Благодаря. Предупредиха ме, че си тук. Две нападения за два дни. Какво се е случило?

— Лош късмет, предполагам. Мислиш ли, че имат връзка помежду си?

— Вероятно не — сви рамене Никол. — Но и двамата нападатели са използвали нож. Този тук е бил по-смел. Посред бял ден, на оживена улица.

— Жертвата на нападението е дете, Никол.

— Знам. Ще й осигурим помощ. Къде е Винс?

— Горе, при трупа. Жертвата твърди, че е издраскала и ухапала нападателя по ръката. Може би ще искаш да потърсиш кръв.

Никол поклати глава.

— Кръвта ще почака. Но виж какво открихме.

Един от техниците й подаде прозрачна торбичка с използван презерватив.

— Къде?

— В дъното на улицата.

— Не се връзва — поклатих глава аз. — Хлапето каза, че е успяло да се освободи.

— Тоест не е имало проникване?

— Точно така.

Никол подаде уликата на помощника си.

— Често се случва. Тези типове си слагат презерватив още преди атаката. А по време на борбата се възбуждат и не могат да се удържат.

— Така ли е станало според теб?

— Възможно е — сви рамене Никол. — Добрата новина е, че имаме профил за базата данни. Ще видим какво ще излезе. Май ще се окаже, че нашата жертва е доста жилаво хлапе.

— Едва ли е имала друг избор — въздъхнах аз. — Огледай синините по шията и лицето й.

— Вследствие на нападението?

— Вследствие на баща й. Май е използвал детето за боксова круша. Тя много се страхува от него.

— Ще се погрижим.

— Какво означава това?

Никол вирна брадичка и скръсти ръце на гърдите си.

— Означава, че от служба „Проблеми в семейството“ ще поговорят с родителите й и ще направят каквото зависи от тях. Повече не можем да искаме, Майкъл.

Замълчах, защото не виждах смисъл да се задълбочаваме по темата.

— Е, хубаво. Трябва да тръгвам.

Никол понечи да каже нещо, но аз й обърнах гръб и прекосих улицата. Зад полицейските ленти се беше събрала малка тълпа. Вътре в периметъра разговаряха жена в полицейска униформа и мъж с палто от кашмир.

— Да, сър, дъщеря ви е добре — рече полицайката. — В момента я преглеждат, а след това ще можете да я видите.

Мъжът беше надхвърлил четирийсет, с оредяла коса, която съвсем скоро щеше да се нуждае от замятане. Едър, но отпуснат. С онази отпуснатост, която е присъща на средната класа. Прекалено много чипс, прекалено дълго време, прекарано на канапето. Палтото му обаче беше хубаво.

— Слушайте какво ще ви кажа! — нервно рече той. — Детето ми е там! Съобщиха ми, че е било нападнато. Искам да го видя, веднага!

Пръстът му се стрелна към защитната жилетка на полицайката. Тя хвана ръката му и светкавично я изви. Коленете му леко се подгънаха.

— Разбирам, че сте разстроен, сър — рече с бърз, но спокоен глас полицайката. — Разбирам, че става въпрос за вашата дъщеря. Но тук ще играете по правилата. Най-важното от тях гласи, че ако посегнете на мен или на друг униформен служител, ще ви оковем в белезници и ще ви вкараме в някоя патрулна кола. Ясно ли е?

Нямаше нужда да чака отговор. Пристъпих към мъжа, след като тя се отдалечи. Бащата на Дженифър разтриваше китката си и промърмори под нос нещо, което звучеше като „проклета кучка“.

— Извинете ме, сър.

Размахах под носа му нещо, което би трябвало да е полицейска значка, но не беше.

— Какво искате?

— Вие ли сте бащата на жертвата?

— Ще ми позволите ли да я видя?

Арогантността беше изчезнала, заменена от инстинктивното безпокойство на страхливеца.

— Елате да се поразходим, сър — рекох и го дръпнах под естакадата, по-далеч от загражденията. Изминахме само няколко метра, но те бяха достатъчни, за да останем насаме.

— Какво искате?

Отблизо лицето му изглеждаше отпуснато като останалата част на тялото му. В душата ми потрепна съжаление към тоя тип, който още не знаеше какво ще трябва да изтърпи заради детето си. Но съжалението нямаше да се прояви по време на разговора.

— Става въпрос за дъщеря ви, сър. Тя се страхува повече от вас, отколкото от мъжа, който току-що я нападна. Според мен това означава две неща: или сте педофил, или поредният негодник, който изпитва удоволствие да малтретира детето си. Лично аз гласувам за второто, но въпросът е какво мислите вие…

Негодникът би могъл да реагира по два начина. Страх, последван от отричане. Или гняв, последван от отричане. Не бях особено изненадан, когато той изруга и посегна към реверите на палтото ми. Не улучи и се просна на паважа. Аз се наведох, сграбчих го с лявата ръка за гърлото и го изправих на крака. В следващия миг гърбът му залепна за страничната стена на сградата. Пръстите на дясната ми ръка разкопчаха кобура и измъкнаха пистолета. Мъжът усети натиска на студената стомана, очите му се разшириха от ужас. Подуших вонята на урина и побързах да направя крачка назад.

— Радвам се, че имам цялото ти внимание — рекох. — Ще бъда кратък и максимално ясен. Скоро ще те вкарат в една стая заедно с други хора — служители на „Социални грижи“, „Проблеми в семейството“, и други подобни. Те ще ти обяснят, че трябва да сдържаш гнева си към Дженифър, особено след тази психическа травма. Пет пари не давам дали ще ги послушаш, или не.

Леко затегнах хватката. Той задиша учестено. Очите му останаха заковани върху черното дуло на деветмилиметровия автоматик. С ъгълчето на окото си забелязах как част от хората, струпани зад полицейските ленти, извръщат глави насам. Преместих се с гръб към евентуалната публика.

— Чу ли какво ти казах? — изсъсках. — Не се опитвай да говориш, а само кимни.

Той кимна.

— От време на време ще се отбивам при Дженифър. Да видя как върви в училище и всичко останало. Да имаш нещо против?

Главата се поклати.

— Много добре. Ще те намеря в момента, в който чуя някакво оплакване от нея. Няма значение кога — утре, следващата седмица, следващия месец или след пет години. Ще те намеря и ще си поговорим като мъже. А след това ще си теглиш куршума. Трагично самоубийство. Така го правят в Чикаго. Ако не вярваш, че в този град стават и такива неща, помисли пак. А сега изчезвай и гледай да успокоиш дъщеря си!

Разхлабих хватката си. Мъжът рухна на земята и направи опит да прикрие подгизналите си панталони. Аз му обърнах гръб, мушнах се под полицейската лента и се насочих към местопрестъплението.

Повечето хора ще кажат една-две синини, голяма работа. И може би ще ме обвинят, че съм преиграл с грубостите, причинявайки повече зло, отколкото добро. Но те не знаят нищо за онова, с което се сблъсква едно ченге. Никога не са виждали десетгодишно момиченце, принудено от сводника си да се продава на ъгъла, а после съблечено голо и пребито с нагорещена закачалка. Нито пък завързано за радиатора единайсетгодишно момче, което майка му тъпче с кучешка храна — ей така, за забавление. Или пък тринайсетгодишно момиче, завързано за мръсен дюшек, върху което се изреждат куп мръсници. И което умира на път за болницата с разкъсани вътрешности. Повечето хора нямат представа за тези неща. Особено за онова, което възрастните могат да причинят на децата. И по тази причина повечето хора не преиграват с грубостите.

Пробих си път към спирката на метрото, преминах през въртящата се бариера и излязох на перона. На няколко крачки от мен стояха две млади момичета, които слушаха айпод и същевременно си бъбреха. Глупости, разбира се. Училището, момчетата, дрехите, момчетата, филмите и пак момчетата. Седнах на скамейката и се заслушах. Никога не бях предполагал колко приятно могат да звучат подобни глупости.