Майкъл Харви
Така го правят в Чикаго (16)

16

Складът за съхранение на веществени доказателства на окръг Кук се намира на ъгъла на Двайсет и трета и „Рокуел“ в Саут Саид. Купчина червено-бели тухли, оградена с бодлива тел, просторен и пуст плац. Осем етажа, претъпкани с костите на чикагската престъпност.

Висок метър и осемдесет и пет, Рей Гоушън положително се въртеше под душа, за да се намокри. Раменете му бяха широки колкото единия ми юмрук, а шията му бе прекалено тънка, за да крепи главата. По тази причина тя клюмваше наляво, макар че аз бях готов да се закълна, че когато е ядосан, я накланя надясно. Но накъдето и да сочеше споменатата глава, винаги имах чувството, че го гледам отстрани и почти никога не разбирам какво говори. Не че главата имаше значение. Наклонена или не, думите си бяха едни и същи. Или поне човек оставаше с такова впечатление. Както и да е, в света на веществените доказателства Рей Гоушън бе човекът, който държеше ключовете на царството. Посрещна ме на вратата с глава, наклонена надясно. Което, както вече споменах, означаваше само едно — насреща ми стоеше един гневен и недоволен човек.

— Какво търсиш тук, Кели?

— Здрасти, Рей. Аз също се радвам да те видя.

— Последната ти поява ми донесе куп неприятности.

Последната ми поява тук беше преди близо година. Бях получил информация, че убиец на име Алън Лейк е заснел любителски филмчета в килията си в затвора „Стейтвил“. Пушел трева в компанията на съкилийниците си и си прекарвал добре. Една клиентка ме бе помолила да издиря записите. Гоушън ми позволи да хвърля едно око на веществените доказателства в склада, сред които открих куфарчето на Лейк. В него имаше един телефонен номер. Действащ, въпреки че бяха изминали двайсет и три години. Насреща вдигна доведената сестра на Алън Лейк, която разполагаше с копия на въпросните записи и прояви желание да ги изтъргува. Срещу няколко долара се сдобих с тях. След една седмица клиентката ми ги пусна по новините в десет. Не бях запознат с тази част от сделката, но и да бях, все тая. Но Рей беше на друго мнение.

— Разследването стигна и дотук — съобщи ми Гоушън.

Известно ми беше, но се престорих на изненадан.

— Скъсаха се да ме разпитват. Едва не загубих работата си.

Знаех и това. Фактически станах свидетел на цялата работа. От разстояние. За късмет се оказа, че клиентката ми има съвест най-вече защото беше притисната. Всички са съвестни, когато ги притиснеш. Тя се свърза със съответния човек и Рей Гоушън запази работата си. В противен случай тя щеше да изгуби своята. Поне така й казах. А Гоушън го отдаде на щастливата си звезда — нещо, което не беше далеч от истината.

— Знам, че нищо не ми дължиш, Рей.

— Проклетият му Кели! Идваш заради Гибънс, нали?

Кимнах. Гоушън познаваше Гибънс. Беше работил с него в едно от районните управления.

— Не съм го убил, Рей.

— Не думай бе, Кели! Което обаче не означава, че няма да те заключат заради него.

— Едва ли.

Рей ме погледна с колебливо недоверие. Аз също изпитвах известно колебание. Когато ставаше въпрос за веществени доказателства, Гоушън винаги се изкушаваше да приеме ролята на Господ. Беше по-силно от него. Именно на това разчитах.

— Какво искаш? — попита той.

— Едно старо дело. Може би има някаква връзка, може би няма.

— Номер на делото?

— Не го знам. Разполагам с дата и името на жертвата.

Тикнах под носа му лист хартия. Той щракна фенерчето си. Лъчът пробяга по написаното, после се вдигна нагоре.

— Изнасилване или убийство?

В усмивката му липсваше нещо. В комбинация с фенерчето изпитах чувството, че разговарям с фенер, направен от тиква. На който някой му е счупил врата. Но той беше човекът с ключовете. Пазителят на царството.

— Изнасилване — рекох.

Гоушън почеса интимните си части и избухна в смях.

— На колко години е била?

— Деветнайсет, може би двайсет.

Това видимо повиши любопитството му.

— Ела.

Прекосихме първия етаж. От двете ни страни се издигаха десетметрови полици, отрупани с различни вещи. Ножове и клещи, мачете и тояги. Метални крака от легло, вериги и пластмасови белезници. Капаци от тоалетни чинии, дограма за прозорци, въжета, жици, струни, чаршафи. Разнообразие от инструменти за убиване, изнасилване или просто доказателства за лудост. Някои от тях бяха в пластмасови пликове, други стърчаха от кашони, трети просто лежаха по полиците с прикачени етикети, запълнени с нечетлив почерк.

Гоушън зави зад ъгъла и се насочи към малка канцелария в дъното. Вътре светеше. До канцеларията имаше черна метална врата. Моят приятел извади връзка ключове.

— Тук се съхранява част от историята, Кели.

Вратата се отвори, електрическият ключ щракна.

Някога тук явно се бяха съхранявали консумативи и помощни материали. Сега стаичката беше задръстена от кафяви кашони. Стената срещу тях беше заета от дървени полици. Направих крачка напред и кихнах. Всичко беше потънало в прах.

— Хвърли едно око на кашоните — рече Гоушън.

Хвърлих.

— Погледни и полиците.

Погледнах ги.

— Всичко е свързано с Грайм. Напомням ти, че има и още. На това момченце сме отделили цели три помещения. Но тук са най-добрите неща.

Гоушън издърпа връзка списания „Гърл Скаут“. Някога те бяха принадлежали на Джон Уилям Грайм — прочут чикагски уличен мим и сериен убиец. Изглеждаха съвсем обикновени списания, с едно изключение — всички момичета скаути бяха голи.

— Къщата му беше пълна с такива боклуци — процеди Гоушън. — Болен мозък!

Пазителят на съкровищата докосна с пръст едно от списанията, после вдигна пластмасовата торбичка в съседство. Вътре имаше един пръстен — от онези с училищните монограми.

— Погледни. Пръстенът на Сюзън Карсън. Открили са го на тавана. Помниш ли я Карсън?

Помнех Карсън. Като всеки, който имаше някакво отношение към престъпленията в Чикаго. Последната жертва на Грайм. Дъщерята на съседите. Благодарение на нея полицията стигна до къщата на „Хътчинсън“, под която бяха заровени петнайсет трупа. Гоушън опипа пръстена през пластмасовата торбичка.

— Често ли влизаш тук, Рей?

За миг очите и устните му изразиха нещо като глад. После ръката му върна пръстена на полицата.

— Работата ми е да поддържам уликите в добро състояние — промърмори той. — Да вървим.

Заключихме аксесоарите на Грайм и влязохме в съседната стаичка. Канцеларията на Гоушън беше тясна и плътно запълнена с кашони. В ъгъла имаше количка за пазаруване, пълна с пушки и пистолети.

— Другата седмица ще ги претопяват — поясни той. Сякаш оръжията изискваха някакво обяснение.

Стените на канцеларията бяха боядисани в цвят, създаден в миг на дълбоко отчаяние. Единствената украса на тях беше календар от 1983-та, разтворен на месец август. Момичето на снимката изглеждаше на тринайсет, но беше голо. Не кокетно, а обезпокоително голо.

— Харесваш ли я? — попита Гоушън. Беше застанал зад мен, брадичката му почти опираше в рамото ми.

— Не е ли твърде млада, Рей?

Той сви рамене, заобиколи бюрото и се тръшна на стола.

— Сядай.

От чекмеджето се появи огромен дневник с твърди зелени корици. Той го разтвори и запрелиства страниците. Бавно и внимателно.

— А твоята на колко беше?

— Около двайсет.

— Изнасилена, така ли?

— Така.

Гоушън спря да прелиства страниците.

— Съпротивлявала ли се е?

— Има ли я в книгата, Рей?

Гоушън ме погледна така, сякаш би трябвало да съм доволен, че не съм закопан под къщата на Грайм за известен отрязък от време.

— Откъде да знам, по дяволите? Чакай да погледна.

Вниманието му отново се насочи към дневника.

— Много хора ли приемаш тук?

— Разбира се. Предимно полицаи. Мястото е създадено за тях.

Хвърлих поглед към страниците, които прелистваше. Отметките бяха написани на ръка. На първата страница зърнах датата 1 януари 1934 г. Прелистването отново спря.

— Знам, знам — промърмори той. — Старомодна работа. Но знаеш ли какво ще ти кажа? Писането на ръка кара хората да се замислят. Освен това е трудно да си подправиш почерка. Ако си опитвал, трябва да знаеш за какво говоря. Ето защо ние казваме „майната им на компютрите“. Който ги харесва, да си пише на тях. А ние тук просто попълваме дневника. Ей този.

Прелистването продължи, този път значително по-бързо. Страниците бяха толкова големи, че Гоушън ги прехвърляше с две ръце.

— Това ли е единственият екземпляр?

— Проклет песимист. Да, това е единственият екземпляр. От близо век насам. Проклети песимисти.

Прелистването спря.

— Ето. Престъплението е извършено през 1997-а, нали?

— Да.

— Ще търсим по номера на делото. Страница по страница. Ето. Тази тук покрива периода от 1980 година до края на века.

Гоушън разкопча металната пластина и по бюрото се разпръснаха стотина листове, регистрирали престъпленията в Чикаго в рамките на две десетилетия.

— Няма да пипаш нищо — предупреди ме той.

— Ясно.

Петнайсет минути по-късно Гоушън откри вписването.

— Мамка му, Кели.

— Какво?

— Илейн Ремингтън. Двайсет и четвърти декември 1997 година. Тази ли е?

— Да.

— Следващия път ела с проклетия номер на делото. И вчера рових за тези доказателства.

— За кого?

Гоушън затвори дневника, издуха носа си в кошчето до бюрото и кръстоса крак върху крак.

— За двама негодници от окръжната прокуратура.

— Мамка му!

— Тъй, тъй — ухили се Гоушън. — Работата е там, че аз мразя окръжната прокуратура далеч повече от жалкия ти задник.

— Значи съм късметлия.

— Тук позна. Казах на ония, че всичко е номерирано, да вървят да търсят.

— Колко дълго издържаха?

— Първият около час. Вторият беше по-старателен. Остана цял ден, но не можа да приключи дори с първия етаж.

— Мислиш ли, че е открил нещо?

— Няма начин. На първия етаж са само уликите по делата от 1975-а.

— Ама ти им спести тази информация, а?

Гоушън ме дари с празния поглед на държавен чиновник, твърдо решил да ме остави сам да разгадая ребуса. Най-малко до края на работното време.

— Имаш ли план на сградата? — попитах.

— Имам го тук — отвърна той и почука челото си с пръст. — Но за целта трябва да задаваш правилните въпроси. Ела.

Асансьорът приличаше на клетка за птици и бе оборудван с една от онези ръчки, които трябва да натискаш надолу, докато стигнеш до желания етаж. Гоушън го задейства с шперц. Потеглихме нагоре. Рей не отделяше очи от желязната ръчка. Не защото не знаеше как се работи с нея, а защото алтернативата беше да гледа мен. Бих казал, че това не стопли душата ми. Но все пак се движехме нагоре.

— Петият етаж — промърмори той. — От деветдесета до деветдесет и девета.

Отвори вратичката на асансьора и се измъкнахме навън. Дълги редици метални стелажи се губеха в мрака. Между тях нарядко мъждукаха електрически крушки. Безполезни във всяко отношение, освен да напомнят, че трябва да се върнем и да си потърсим фенерчета. За щастие Гоушън беше запознат с играта. Стъпи на някаква платформа и измъкна едно фенерче от джоба си.

— Да вървим — рече той и включи механизма.

Застанах до него и платформата се раздвижи.

— Тоя пети етаж изглежда огромен, Рей.

— Куп болни мозъци, Кели. Куп болни мозъци. Ето, пристигнахме. Краят на деветдесетте.

Лъчът на фенерчето му се плъзна по големи, наподобяващи ковчези черни кутии, покрити с прах. Веществени доказателства, забравени от всички. Описани и прошнуровани от Рей.

— Дръж — подаде ми чифт латексови ръкавици Гоушън, прибавяйки към тях и бяла маска против прах.

Започнах от единия край на редицата, а той — от другия. Напредвахме бавно, кутия по кутия. Издърпвах ги една по една, отварях ги и преглеждах доказателствата за стари престъпления.

Част от тях имаха строго юридически характер: малки пликчета с косми, засъхнала кръв, части от нокти.

Плюс ехото на отдавна отминал живот.

В една кутия открих недовършени книжки за оцветяване с име, написано с цветен молив и зацапано с кръв.

В друг имаше компактдиск на албума „Десет“ на „Пърл Джем“. На обложката беше изрисувано цвете, под което стоеше името АМАНДА. Под диска имаше календар от 1996 г. Запълнен с неосъществени срещи. Хора, които не се бяха срещнали. Неизживян и забравен живот.

След два часа непрекъсната работа в ръцете ми попадна кутийка с етикет, на който пишеше 24/12/97. Сърцето ми се сви по две причини. На тази дата е била нападната Илейн Ремингтън. А почеркът върху етикета беше на Джон Гибънс.

Гоушън работеше на съседния стелаж. Срязах капака на кутията. Вътре имаше само кафяв плик. Беше запечатан с червен восък, върху който личаха инициалите на Гибънс. Махнах печата. В плика имаше зелена дамска блуза, пробита на няколко места и изцапана със засъхнала кръв. После усетих присъствие зад гърба си.

— Какво откри? — попита Гоушън.

Показах му кутията.

— Датата съвпада, почеркът е на Гибънс — рекох. — Но няма номер на делото.

Гоушън взе плика и го обърна. Костеливите му пръсти завършваха с дълги и неравно подрязани нокти.

— И тук няма нищо — промърмори склададжията и намигна. — Сякаш някой е искал тези неща да изчезнат.

— Мисля, че е блузата на жертвата.

— А пък аз мисля, че си прав. Да вървим в канцеларията.

Настанихме се от двете страни на бюрото. Разделяха ни две кутийки „Олд Стайл“ и надупчената блуза на жертвата. В Чикаго беше почти зима, но в квадратния офис на Гоушън все още властваше юли. В ъгъла задавено бръмчеше включеният вентилатор. Гоушън отвори бирата пред себе си и изля половината от съдържанието й покрай една абсурдно голяма адамова ябълка. Очите му останаха заковани в блузата. Не направи опит да я докосне.

— Официално това веществено доказателство не съществува — обяви той. — Липсва номер на делото, няма нито протокол за изземване, нито друга идентификация.

Вратът му се изви на една страна, очите му се извъртяха в орбитите си. Взе един молив и внимателно побутна блузата.

— Сега трябва да изляза, за да разчистя бъркотията след теб — добави той. — Като се върна, да те няма, защото имам много работа и не искам да се разсейвам. Ясно ли ти е?

Кимнах и подхвърлих:

— Май наистина мразиш прокуратурата, а?

Гоушън ме дари с празен поглед и излезе. Като всеки уважаващ себе си държавен служител той се прекланяше пред институционалната омраза, не забравяше старите обиди и излъскваше злобата си като злато. Не знам с какво го беше засегнала окръжната прокуратура, но то със сигурност нямаше да й донесе нищо добро. За мен обаче нещата стояха другояче. Внимателно повдигнах блузата, сгънах я и я прибрах в кафявия плик. После се измъкнах от склада. Максимално бързо и незабелязано.