Майкъл Харви
Така го правят в Чикаго (40)

40

Никол бе погребана след два дни във вторник следобед. Тя имаше две сестри. Аз стоях между тях над гроба и държах ръцете им. Родригес беше зад мен. Тъмни очила скриваха безизразното му лице. Не видях Ани, но и не очаквах да я видя.

Траурното слово произнесе Рейчъл Суенсън. Най-отзад сред опечалените стоеше Бенет Дейвис. Стиснал устни, той се изправи над гроба на Никол, кимна ми и хвърли една роза върху ковчега. После бавно се отдалечи. Бенет щеше да се оправи. След ден-два възнамерявах да се отбия при него.

Смъртта на Никол беше преходно събитие, просто една новина от поредния ден в историята на Чикаго. Млада чернокожа жена, завършила криминалистика, посветила живота си на преследването на убийци и загинала от ръката на един от същите тези убийци. Красиво като мисъл, но в крайна сметка това бе поредният акт на грубо насилие. Родригес се погрижи името ми да остане извън общественото внимание. А аз оцених жеста му.

— Не отговори на обажданията ми.

Крачех по алеята, отдалечавайки се от траурната церемония. Сам. Даян ме застигна. Беше облечена в черно, съвсем подходящо за случая.

— Извинявай — рекох. — Но не ми беше лесно.

— Знам. Тя беше и моя приятелка.

Притеглих я към себе си. Тя поплака на рамото ми, а аз усетих първите признаци на покой. И останах изненадан.

— Искаш ли да отидем у дома? — попитах.

Тя се отдръпна, сякаш засрамена от себе си. В следващата секунда беше предишната Даян.

— Не мога. Имам предаване в шест часа.

— А след него? Можем да вечеряме някъде.

Но тя вече беше далеч. Или изглеждаше така.

— Нека ти се обадя по-късно.

Кимнах и тръгнах да си вървя. Тя протегна ръка и докосна лакътя ми.

— Кели.

Спрях, без да се обръщам.

— Добре ли си?

— Добре съм — рекох.

Пръстите й се плъзнаха по ръкава на палтото ми.

— Чудесно. Ще ти се обадя по-късно.

Чух я как се отдалечава и отново поех напред. Гробът на Филип беше чак в дъното. В средата на парцел, който дори хората от поддръжката посещаваха рядко. Нямах цветя, които да положа. Нямах дори цигара, която да оставя на надгробната плоча на брат ми. Щеше да му хареса.

Вместо това стоях и си спомнях. Бегли мигове от детството, избледнели и обезцветени от времето и съдбата. Филип беше мъртъв твърдо дълго, за да ми липсва. Но все още изпитвах гняв, все още се питах защо. Брат ми и Никол бяха в центъра на света, който някога беше моето детство. А сега и двамата бяха погребани тук. Ако не друго, беше поне удобно.

Така изтече една минута. Прекръстих се, докоснах с пръсти името му, издълбано в камъка, и си тръгнах. На път за колата вдигнах глава и погледнах между дърветата. Погребението беше свършило. Пръстта затрупваше ковчега на приятелката ми. Пътешествието й към вечността беше започнало.