Майкъл Харви
Така го правят в Чикаго (37)

37

Винс кликна върху една мигаща икона и флашпаметта на Никол се отвори. Не схванах нищо от това, което се появи на екрана. За щастие Родригес знаеше какво прави.

— Последният файл е допълнен днес сутринта — обяви той. — Което означава, че тя е архивирала всичко, свързано с твоята поръчка.

— Можеш ли да стигнеш до него?

Винс отвори нещо, което приличаше на чертеж.

— Ето го — обяви секунди по-късно той. — Илейн Ремингтън. Това ли е твоята клиентка?

Кимнах.

— Виждаш ли зелената графика?

Отново кимнах.

— Това е ДНК пробата от блузата й.

Винс кликна още веднъж.

— Не съм напълно сигурен, но ето тук трябва да е съвпадението — каза той и посочи друга графика, оцветена в червено. — Изглежда, е получила съвпадение по дванайсет пункта.

— И то добре ли е?

Винс вдигна глава от екрана.

— Повече от добре. Имаш ли нещо за писане?

Плъзнах една химикалка по бюрото. Той я взе и започна да пише нещо.

— Доколкото разбирам, това е номерът на делото на човека от съвпадението. Оттук влиза ли се в интернет?

— Защо ти е?

— Искам да вляза в полицейската база данни и да видя дали мога да открия въпросното дело.

Посочих компютъра.

— Направи го, но гледай да не ни засекат.

Родригес сви рамене, но после кимна.

— Може би си прав.

— „Интелидженсиа“ е съвсем наблизо — рекох. — Там имат лаптоп, който можем да използваме.

Винс изтегли флашпаметта и се насочи към изхода.

Наближаваше обяд, заведението беше полупразно. Поръчах си черно кафе, а Родригес — еспресо. После той влезе в сървъра на полицейското управление на Чикаго. Отпих от кафето и зачаках. Винс ловко боравеше с мишката. Петнайсет минути по-късно той се облегна, погледна ме и изключи компютъра.

— Какво?

Очите му обиколиха полупразното заведение. Сякаш смяташе, че в кафето на зърна „Артуро Фуенте“, което се продаваше за 18 долара килограма, се е скрил някой злодей. Но не мислех така.

— Говори, Винс.

Детективът отново включи компютъра и го завъртя така, че да го виждам.

— Никол какво ти каза за съвпадението?

— Каза, че нейният профил съвпада с друг, който фигурира в КОДИС.

— Само толкова?

— Да.

— Ясно. Доколкото разбирам, твоята проба съвпада със спермата, открита по две жени, станали жертва на Джон Уилям Грайм.

В съзнанието ми се мярнаха шкафовете на Рей Гоушън, натъпкани с ужасии.

— Грайм? — прошепнах. — Прочутият сериен убиец?

Родригес кимна.

— Невъзможно — поклатих глава аз. — Когато Илейн Ремингтън е била нападната, Грайм вече е бил в килия за смъртници.

— Не казвам, че спермата е негова — уточни Родригес. — Но нека се върнем малко назад. През 1995 година откриват петнайсет трупа, заровени под къщата му. Всичките на жени. Повечето са били облечени, но е имало и няколко, увити в чаршафи. Даваш си сметка, че това е огромно количество физически доказателства.

— В склада има цяло крило, запазено за престъпленията на Грайм.

— Точно така. Миналата година шефът на лабораторията на Никол решил да обработи част от тези доказателства, с цел да открие ДНК.

— Но случаят вече е бил решен — възразих аз.

Родригес вдигна ръка.

— Според началника ставало въпрос за историята на престъпността в Чикаго. Както и да е. Очакванията на всички били, че генетичните профили ще съвпаднат с тези на Грайм.

— Но е станало нещо друго?

— Върху повечето от доказателствата наистина открили ДНК на Грайм. Спермата му била навсякъде. Но открили и още един, неидентифициран профил.

— Семенна течност?

— По дрехите на две от жертвите.

— Защо никой не е съобщил за това?

Родригес си пое дъх, после бавно го изпусна през ноздрите си.

— В лабораторията били много изненадани. Възникнали спорове, после хората анализирали фактите. Повечето жертви на Грайм били проститутки. Нормално било по тях да бъде открит генетичен материал и от други клиенти.

— Този по двете жени е бил от един и същ носител, така ли?

— Може би е съвпадение — сви рамене Винс. — Но може и да не е. Заключение: окръжната прокуратура решила да запази нещата в тайна.

— А сега това.

— Да. Изнасилване, извършено две години след като Грайм бил вкаран в затвора. От същия човек с неизвестен профил. Но това е само част от проблема.

— Дженифър?

— Да. Дженифър Коул. Но не е каквото си мислиш.

Можех да си мисля единствено за лицето на едно дванайсетгодишно момиче, леко размазано зад плексигласова преграда на полицейската кола.

— Слушам те.

— По-рано през седмицата Никол обработи семенната течност, която открихме на една от пресечките на „Белмонт“. Резултатите бяха включени в досието на Грайм.

— Същият неизвестен извършител?

— Не. Пробата, която взехме от онази уличка, съвпадна напълно с ДНК-то на самия мистър Грайм.

— Невъзможно!

— Не съвсем. Чувал ли си за човек на име Норм Шанън?

Поклатих глава.

— Случаят в Милуоки миналата година. Доказано участие в три сексуални нападения чрез ДНК експертизи. Докато лежи в затвора, се случва и четвърто. Спермата на Шанън е открита в тялото на жертвата. Той подема широка кампания за оневиняване, подлагайки на съмнение ДНК тестовете. Настоява да бъде освободен.

— И?

— Оказва се, че Шанън е мастурбирал в тубичка от горчица, която успял да изпрати по пощата на четвъртата жертва. Тя я вкарала в себе си и обявила, че е била изнасилена. И всичко срещу петдесет долара.

— Мамка му!

— Жената съзнателно е участвала в измамата — въздъхна Родригес. — Слава богу, че не се получило, но опитът бил добър.

— Мислиш ли, че и Грайм е постъпил по същия начин?

— Мисля, че Грайм е имал съучастник при доказаните престъпления. Ние дори не сме подозирали за него, но връзката между тях продължава и до днес.

— И тоя тип все още е активен?

— Така изглежда. Според мен Грайм е намерил начин да му изпрати спермата си с нареждане да я подхвърли при някое от новите нападения. Никой не знае защо. Може би просто така, за кеф. Но както и да е. По една случайност жертвата е Дженифър Коул.

— И сега си мислиш, че блузата на Илейн Ремингтън може да ни помогне да открием тоя тип?

— Мисля, че тази сутрин Никол се е готвела да ти каже именно това.

Замълчахме, втренчени в данните, които ни беше оставила Никол. Уликата, която беше причинила смъртта й. Винс кликна на друга икона и на екрана се появи вестникарска снимка. На нея се виждаха неколцина мъже, седнали около голяма махагонова маса. Надписът отдолу гласеше: Прокурорският екип по делото „Грайм“. Винс увеличи снимката.

— По всяка вероятност Никол се е заела да събира сведения за миналото на Грайм — промърмори той.

— Май да — кимнах аз и се взрях в размазаните физиономии. Повечето бяха млади. В центъра се беше разположил Джералд О’Лиъри, както винаги жаден за публични изяви.

— Изпрати ми я по имейла, моля те — рекох аз и му продиктувах адреса си.

— За кога е насрочена екзекуцията?

Винс кликна обратно на файла.

— По всичко личи, че ще бъде до края на годината.

— Къде се намира в момента?

— В отделението на осъдените на смърт в „Менард“. Едно градче близо до Сейнт Луис. Какво си намислил?

— Да си поговоря с Грайм.

Родригес ме погледна, сякаш не беше сигурен дали се шегувам.

— Вече десет години чака екзекуция в тази килия — каза той. — За цялото време нито веднъж не е говорил с ченге, нито пък е давал интервю за медиите.

— Но с мен ще говори.

— Защо?

— Защото само година го дели от спринцовката, а аз съм човекът, който ще му върне свободата.

Родригес изключи компютъра и довърши еспресото си.

— Да вървим.

— Къде?

— След като искаш да се озовеш в едно помещение с Грайм, трябва да разговаряш с някого, нали? Аз ще го уредя.