Майкъл Харви
Така го правят в Чикаго (13)

13

На следващата сутрин се сблъсках с най-гадните метеорологични особености на Чикаго, обикновено проявяващи се в късната есен, когато хладното утро неусетно се превръща в адски студ. Арктически студ, който те кара да се запиташ защо хората изобщо са се заселили на това противно място.

Направих си кафе и се заслушах как вятърът блъска в стъклата на прозорците ми. После постъпих като всеки любител на сутрешното бягане: пренебрегнах стихиите, навлякох екипа и се понесох към брега на езерото. Километър и половина по-късно се затоплих, ставите ми се отпуснаха. Вятърът духаше право в лицето ми, но привел глава, аз упорито продължавах напред. На шестия километър обърнах гръб на езерото и се оставих на вятъра да ме блъска към дома. Добрах се дотам без премеждия, седнах на стъпалата пред входа и докато потта съхнеше, зачаках завръщането на ендорфините. По-късно щях да почувствам пламналата си кожа, но, общо взето, си струваше. И пак щеше да си струва. Утре.

Взех душ, облякох се и слязох при колата. Подкарах на запад, преодолявайки лекото задръстване в квартала. Целта на пътуването ми беше чикагски район, разположен в непосредствена близост до Хумболт Парк. Паркирах пред една украинска църква с голяма икона на Мадоната. Тя беше известна с факта, че от време на време плаче, но сега просто ме гледаше. Хората продължаваха да се стичат тук и да правят дарения.

Слязох от колата и огледах улицата в двете посоки. Вляво се виждаше редица от сиви камъни, които сякаш маршируваха към хоризонта. Вдясно почти на кръстовището беше паркирана някаква кола. Отпред се очертаваха две фигури. Едната барабанеше с пръсти по арматурното табло. От колоните в задната част на купето долиташе тътен на усилени докрай баси. Приближих се към двуетажната къща да видя номера й, после се отдръпнах. От покрива ме гледаше каменно чудовище с излъскано от времето лице.

Половин пряка по-надолу открих адреса, който търсех. През последните месеци от живота си Джон Гибънс беше живял в стая под наем, намираща се в тази сграда. Поне така ми каза. Къщата не беше нищо особено, както и самата улица. Още повече за човек, който би трябвало да е достигнал зенита на живота си. За мен беше просто отправна точка.

Прекосих мизерната ливада към още по-мизерна веранда. Докато крачех, усетих нещо, а след това и го чух. Под обувките ми скърцаше разсипана от някого суха храна за кучета. Би трябвало да го приема като предзнаменование, но не го сторих.

Вратата проскърца и се отвори. Пет сантиметра, не повече. После още десет. От процепа надникна лицето на жена с остри черти.

— Здрасти — рекох.

Жената се отмести и даде път на бледата светлина, която идваше от вътрешността на къщата. Лицето й беше малко по-кръгло, отколкото си бях помислил в началото. С високи скули и тъмни сенки под тях. Косата й беше изтъняла от годините и липсата на слънце. Малки кафяви очи с черни точици, скрити зад очила с дебели лещи. Те се спряха върху мен, после продължиха нататък.

Реших, че не ме е чула, и се приготвих да повторя поздрава. В същия миг жената издаде някакъв звук нещо средно между писък, сумтене и подсмъркване. После от вътрешността се разнесе тътрене на крака.

— Аз съм приятел на Джон — рекох. — На Джон Гибънс.

Поставих крак на прага, половин подметка навътре в къщата. Тежката кленова врата размаза палеца ми.

— Прибери си краката — рече тя през вече затръшнатата порта.

Отскочих леко назад, преструвайки се, че не изпитвам никаква болка.

— Ударихте ме с вратата, мис — погледнах пощенската кутия към името, изписано над това на Гибънс… — мис Мълбъри…

Заклевам се, че чух кудкудякане, въпреки че не бих могъл да дефинирам какво точно означаваше то.

— Стой там, където си, приятелю на Джон Гибънс. Какво искаш?

— Нищо особено, мис Мълбъри. Просто нося част от наема, който ви дължи Джон. Исках да уредим този въпрос.

Тежката врата внезапно се отвори, във вътрешността на къщата светна. През мрежата против комари видях жена на неопределена възраст, при това в най-лошия смисъл на думата. На шейсет, а може би и на осемдесет. Прекалено размазана и извън фокус, за да бъде преценена. На всяко от раменете й беше кацнала по една шарена котка, в краката й се мотаеха още четири-пет. На стълбите зад гърба й се бяха изтегнали други, между които мърдаха малки котенца. Към главите на някои от тях бяха привързани миниатюрни торбички за лед. Мълбъри забеляза погледа ми и поясни:

— Имат мигрена, от жегата.

— Но сега сме октомври.

Тя ми хвърли кос поглед, увеличен многократно от лупите на лицето й.

— Добре, няма значение — отстъпих аз.

Малко по-късно се озовах в голяма всекидневна, пълна с котки и изпражненията им. Успях да притисна носната кърпичка до носа си и да седна в единия край на канапето. Вляво от мен имаше нещо като ниша. В нея се виждаше малко писалище, отрупано с вестникарски изрезки, чинии с остатъци от храна и пепелник, преливащ от фасове. На стената над него висеше дъска за съобщения, изпъстрена със самозалепващи се листчета и индекс картончета, приковани с кабари. Мълбъри измъкна журнал с картонени корици от сивия шкаф за документи в съседство я го положи между нас. Вписванията бяха направени с флумастер и красив калиграфски почерк. Хазяйката за миг се наслади на творбата си, после вдигна глава.

— Носиш ли чек?

Очите й се заковаха на ръката ми, която се плъзна към вътрешния джоб на палтото.

— Нося нещо по-добро, мис Мълбъри — отвърнах аз и й показах служебната си карта на частен детектив. — Тук съм, защото Джон Гибънс е мъртъв.

Тетрадката шумно се затвори. Тя погледна името, изписано на картата, после очите й се насочиха към мен.

— Полицията вече беше тук. Беше и си отиде, мистър Кели. Ще те помоля да сториш същото.

Лицата на малките котенца грееха срещу мен от различните ъгли на стаята. Нещо докосна глезените ми, но аз не подскочих.

— Нуждая се от вашата помощ, мис Мълбъри.

— Бил е убит, нали? — Усмивката й разкри зъби, които би трябвало да останат скрити.

— Точно така, госпожо.

— Полицията пропусна да ми го каже, но аз веднага разбрах. Точно като в „Закон и ред“. Брутално, нали?

— Прострелян в стомаха на Флотския кей и оставен да му изтече кръвта. Не като на пикник.

Хазяйката се наведе и докосна ръката ми.

— В езерото ли е бил? Когато ги вадят от водата, труповете са посинели.

Поклатих глава.

— Не. Тялото му е открито на самия кей.

Очите й се разшириха и блеснаха като разтопена мед. Една ангорска котка скочи на канапето и се настани на сантиметър от бузата й. Останалите неохотно се преместиха.

— Това е Озкар, със „з“. Той е моето алтер его.

Кимнах. Отместих поглед от мъркащия котарак и го спрях върху откачената хазяйка.

— Боядисах козината му с боя за коса и сега тя прилича на моята.

Принудих се да призная, че приликата е поразителна.

— Искате ли да видите стаята на Джон?

Отново кимнах, а тя махна с ръка към неосветените стълби.