Майкъл Харви
Така го правят в Чикаго (45)

45

Пакетът на „ФедЕкс“ от Финикс беше престоял три дни. Ренълдс бе изпълнил обещанието си да ми изпрати цялата документация по разследването на убийството на Глийсън, придружена от бележка, на която пишеше: „Къде, по дяволите, е моето досие!?“ Без да ме е виждал, той ме познаваше много добре. Опаковах един екземпляр от уличното досие на Ремингтън и го изпратих във Финикс. След което разгърнах следственото дело за убийството на Глийсън.

Най-отгоре лежаха снимките от аутопсията. Каръл Глийсън ме гледаше учудено от масата за аутопсии. В гръдната й кост се виждаше малка кръгла дупка. В смъртта си тя много приличаше на Джон Гибънс и това ме разтревожи. Звънецът на входната врата се обади точно когато се канех да потъна в заключенията на патолога. Пет минути по-късно Даян се беше разположила пред моя „Мак“, готова да души като хрътка.

— Давай датата — заповяда тя, обърна се да ме погледне и протегна ръка. Подадох й драсканиците на Грайм.

— Казах му, че знам за съучастника, той ми препоръча да се поразходя. После, малко преди да напусна затвора, ми изпрати тази бележка.

— Как така ти я изпрати?

— От килията. Вече го бяха прибрали. Донесе я един надзирател.

Даян разгъна бележката на бюрото и се наведе над нея.

— Колкото и да се взираш, няма да откриеш нищо повече от онова, което е написано — промърморих аз.

Тя продължаваше да изследва късчето хартия.

— Значи ти го даде, след като се бе прибрал в килията си?

— Точно така.

— Което означава, че е имал време да размисли върху думите ти, а после е решил да се включи в играта.

— Възможно е — кимнах. — Или е бил заинтригуван още от самото начало, но е трябвало да се върне в килията за информацията. Разбира се, има и друга вероятност — той е само един луд, осъден на смърт, на когото му е скучно и решава да си прави майтап с мен.

Даян набра датата 9 септември 1998 г. и вдигна очи към екрана.

— Възможно е — кимна тя. — Нека видим какво има тук.

Първата статия беше посветена на рекордните шейсет и две точки на Марк Макгуайър срещу „Къбс“. На снимката Макгуайър и Сами Соуса се бяха вкопчили в мечешка прегръдка. И двамата изглеждаха огромни, и двамата изглеждаха щастливи. Състояние, което нямаше да трае дълго.

— Каква огромна разлика за осем години — поклатих глава аз.

Даян затвори файла и продължи нататък без коментар. Стигнахме до изрезките. Политическа буря за кмета Уилсън. Проблеми с нивото на шума на летище „О’Хеър“. Остроумен коментар на Роджър Ебърт за филма „Ах, тази Мери“.

— Може би Грайм иска да потърсим клюки за живота на Камерън Диас — предположих аз.

— Млъквай, Кели. Какво пропускаме?

Даян кликна върху следващия материал — колонка с дребен шрифт на двайсет и трета страница.

— Задръж — вдигнах ръка аз. — Това ми изглежда интересно.

Заглавието гласеше:

Арестуват мъж, държал заложница в мазето си

Под него следваше новината, че полицията получила сигнал за младо момиче, държано ден и половина в мазе в Чикаго. Собственикът на къщата се казвал Даниъл Полард, който бил арестуван и чакал да му бъде повдигнато обвинение.

— Това ли е? — погледна ме Даян.

— Грайм е нападал млади жени, които е погребвал в мазето си. Къде е било открито това момиче?

— На „Уест Уорнър“ 5215. Някъде в Нортуест Сайд.

— Намери го на картата.

Даян вече го правеше. На екрана се появи подробна улична карта на Чикаго. „Уорнър“ се оказа задънена улица, която опираше в Портидж Парк, простиращ се на площ от повече от сто декара.

— Само на километър от старата къща на Грайм — отбелязах аз.

Даян отвори капачето на мобилния си телефон и започна да набира.

— Задръж за малко. Това име ми прилича на… Джон, обажда се Даян. Да. Моля те да ме изслушаш. Разследвам някои неща, свързани с делото „Грайм“. Да, същото. Отпреди много години.

Ръцете й придърпаха лист хартия, изписаха името Джон Донован и го тикнаха под носа ми. Помислих си дали да не заредя кафеварката, но после реших, че нескафе също ще върши работа, и включих чайника. Даян продължаваше да говори.

— Както и да е. Попаднах на едно име — Даниъл Полард. Звучи ти познато ли? Наистина ли?

Вдигнала вежди, приятелката ми започна да си води записки. Водата завря и аз напълних две чаши.

— Имах чувството, че е свързан по някакъв начин — каза Даян. — Има ли го в съдебните протоколи?

Още записки, изписани със ситен почерк. Надникнах зад рамото й, опитвайки се да ги разчета, но тя стенографираше. Отказах се, сложих чашата пред нея и се отдръпнах с моята. Кракът й нервно почукваше по пода, а химикалката тичаше по хартията. Възбудата й беше видима. Направих разпечатка на снимката на прокурорския екип по делото „Грайм“, която ми беше изпратил Родригес. Извадих лупата и се наведох над нея. Пет минути по-късно Даян приключи разговора. Аз все още се взирах във фотографията.

— Добре, Джон, благодаря ти. Не, за момента е само допълнителна информация, която много ми помага. Ще ти съобщя, ако реша да предприема нещо. Още веднъж ти благодаря, Джон.

Капачето на телефона се върна на мястото си, а Даян се приведе към мен.

— Много съм добра, да знаеш!

— Е, след като сама го казваш…

— Даниъл Полард. Веднага почувствах, че името ми е познато.

— Откъде?

— Имаше го в едно списание. В материал по случая „Грайм“.

Сега аз се приведох напред.

— Нали помниш, че малко преди началото на процеса Грайм пледира за невменяемост?

— Помня — кимнах аз. — Но това не му помогна особено.

— Точно така. Промени обаче хода на процеса. Наблегна се на психическото му състояние, а фактите за събитията в къщата останаха на по-заден план. Но аз си мисля за някои факти, изнесени още в досъдебното производство.

— И в тях се споменава Полард?

— Косвено. Един непълнолетен младеж дал класифицирани показания. Май признал, че е видял няколко от изчезналите момичета около къщата на Грайм. Предполагам, че тези показания са били доста подробни.

— Мислиш, че този младеж е бил Полард?

— Репортери на списанието интервюирали няколко от кварталните хлапета, които са познавали Грайм. Сред тях е бил и Полард.

— Какво каза Донован?

— Всички били убедени, че именно Полард е дал показанията в съда. По онова време е бил на седемнайсет.

— Тези показания още ли са класифицирани?

— О, със сигурност. Но има нещо друго. Според Донован окръжната прокуратура по онова време е сключила споразумение с младежа.

— Споразумение ли?

— Да. За имунитет срещу показания.

— Имунитет за какво?

— Не знам. Така се говорело. По онова време вниманието на медиите било насочено единствено върху Грайм и всичко останало било забравено.

Свалих материала за Полард в „Сън Таймс“ и бързо го сканирах.

— Готова ли си да се обзаложиш, че тези показания ги няма в делото?

— Още утре мога да разбера — отвърна Даян. — Сега обаче ни трябва последният му адрес.

— Познавам един човек в Отдела за моторните превозни средства — рекох. — Ако Полард шофира на територията на Илинойс, лесно ще се сдобием с адреса му. Хайде, тръгваме. Ще му се обадя от колата.

— Къде отиваме?

Посочих материала на „Сън Таймс“.

— Грайм ни предостави адрес и име. Предлагам да се поразходим из квартала и да видим какво ще открием.