Майкъл Харви
Така го правят в Чикаго (39)

39

По обратния път размишлявах върху думите на Трент. Родригес гледаше през страничното стъкло и почти не мигаше. Бях успял да прогоня от съзнанието си мисълта за Никол. Поне засега. Но това не се отнасяше до Родригес.

— Къде да те оставя? — попитах.

— Паркирал съм на „Адисън“, само на пряка от дома ти.

Спрях зад колата му и изключих мотора. Вятърът от езерото набираше сила. Една найлонова торбичка прекоси платното, после се стрелна нагоре и кацна в клоните на близкото дърво. По челното стъкло забарабаниха дъждовни капки, които постепенно навлязоха в устойчив ритъм.

— Ще се опитам да пробия при Грайм — рекох и включих чистачките. — Ще му напиша писмо с молба за среща.

— Нямаш особени шансове.

— Все пак си струва да опитам. Още повече че той никога няма да разговаря с ченге.

Родригес слезе и проточи врат през отворената врата. Гласът му долетя до мен, примесен с ледена влага.

— Не забравяй, че това е частна инициатива, Кели. Внимавай. Никакви имена, минимум подробности във или извън „Менард“. Брент е прав. Грайм е много хитър и прави само това, което му носи изгода.

Кимнах.

— Добре ли си, Родригес?

— Не съвсем. Все още не. Но ще се оправя.

— Знам. Просто ще ти трябва малко време.

Детективът затръшна вратата, а аз бавно подкарах и завих зад ъгъла. Открих място за паркиране, слязох и се отправих към сградата, в която живеех. В главата ми се оформяше любовното писмо, което щях да изпратя на един сериен убиец. Силен порив на вятъра ме тласна напред и аз се озовах пред входната врата. Тя беше седнала на прага. Ако не се беше обадила, положително щях да стъпя върху нея.

— Майкъл.

Не бях чувал гласа й повече от година. Той пробуди у мен чувства, които смятах, че съм забравил или че поне вече са само спомен.

— Ани!

В следващия миг тя беше на крака, притисната към мен и увила ръце около шията ми. За момент всичко беше както преди. После не беше.

— Съжалявам за Никол — прошепна тя.

Беше изминал само един ден, а сякаш Никол бе мъртва цяла вечност. Подхванах Ани и усетих как се отпуска в ръцете ми. Тя беше близка с Никол. Не колкото мен, но все пак близка.

— Всичко е наред — изрекох.

Думите ми увиснаха във въздуха, абсурдно нелепи, подигравка за създателя си. Бръкнах за ключовете и отворих.

— Влез.

Пет минути по-късно седяхме в креслата, които гледаха към прозорците. Откъм езерото се стелеше разпокъсана мъгла, която бързо запълваше страничните улички и алеи, увиваше се около вратите и водосточните тръби под стряхата ми.

Над мъглата настъпваше тежката артилерия на червеникавите облаци, натежали от влага. Вятърът клатеше табелите пред магазините и гонеше пешеходците по пресечките. В един миг небето беше прорязано от огромна светкавица и облаците изпразниха съдържанието си над града. Октомврийската буря се разрази с пълна сила. Стъклата ми се разтърсиха, дъждовните струи бързо напипаха една стара пукнатина в рамката и оформиха малка локвичка на перваза до чашата с чай на старото ми гадже.

— Още не си поправил рамката, Майкъл.

Ани подсмръкна, попи водата със салфетка и отпи от чашата.

— Как си?

— Добре.

— Извинявай, че се появих, без да те предупредя. Прочетох във вестниците за Никол, но осъзнах какво е станало едва след като произнесох името й. Не знам какво стана, но изведнъж се почувствах изгубена.

Застанах до нея и казах, без да мисля:

— Тя те обичаше, Ани. Знам, че напоследък рядко се виждахте, но тя много те обичаше. И ти го знаеш.

Усетих как се обляга на мен.

— Има и още нещо, Ани — добавих. — Бях там, когато Никол умря.

Тя се вцепени и вдигна глава.

— Това го няма във вестниците.

— Вярно. И не е нещо, което ще обсъждаме. Само искам да знаеш, че беше подла смърт, Ани. Но Никол се държа храбро. Адски храбро.

Тъгата, която очаквах, все още я нямаше. Всъщност вече беше у мен, но някъде дълбоко в душата ми. Заместваха я хлад, гордост за Никол, гняв. Усетих присъствието на гнева едва когато проговорих, но с мен често става така. Ани благоразумно се отказа от тази тема.

— Кога е погребението? — попита тя.

— Във вторник, един часа, гробището „Грейсланд“.

Тя кимна и издуха носа си. Станах и пристъпих към прозореца. И двамата имахме нужда от пространство. След минута мълчание тя отново смени темата.

— Изглеждаш добре.

— Да, бе. Изглеждам ужасно и ти го знаеш.

Обърнах се. Ани се беше свила на стола. Русата й коса беше влажна от дъжда, сините й очи над чашата търсеха в моите отговори на незададени въпроси.

— Добре, изглеждаш ужасно, за разлика от мен — рече тя.

Закачката беше деликатна, лесна за възприемане, успокояваща. Облегнах се назад и зачаках. Трудната част отмина. Останах с чувството, че започва невъзможната.

— Съжалявам за начина, по който приключихме.

— Знам.

— Но това беше най-добрият начин.

— Знам.

— Не съм страхливка.

— Знам.

— Наистина ли знаеш?

Спомних си въпросния ден. Бях оставил Ани в кухнята. Тя каза, че ще приготви нещо за обяд и ще почете. Беше хладна и сдържана. Аз също. И двамата знаехме, че нещата не вървят, но нямахме желание да говорим за отношенията ни. Те седяха помежду ни като огромна 300-килограмова горила, която ни се хилеше. Можехме да я видим във всяко ъгълче на двустайния апартамент, който обитавахме. Унищожаваше съвместния ни живот бавно и методично. Ухилена и лакома. Изяждаше ни къс по къс. Ставаше все по-трудно да не я забелязваме.

Но онази сутрин нещата изглеждаха по-добре. Говорихме си за нейната работа. Аз пуснах някаква шега, тя се разсмя. После дори започнахме да кроим планове за Коледа — важно предположение, че ще бъдем заедно още една година. Спомням си, че преди да изляза, тя дойде да ме прегърне. Приех го като добър знак, но впоследствие се оказа, че съм бил наполовина прав.

Пробягах цели единайсет километра по брега на езерото. Чувствах се лек и бърз, поддържах отличен ритъм. После походих известно време, наслаждавайки се на гледката и потта. Както винаги. Прибрах се в апартамента след малко повече от два часа.

Влязох през задната врата. Кухнята беше тъмна, плотът беше старателно почистен. Спомням си, че пристъпих към умивалника и опипах гъбата. Беше още влажна. От крана на мивката се отлепи самотна капчица. Понечих да я извикам по име, но се спрях. Вместо това влязох във всекидневната. И тя беше тъмна като кухнята. Долових тиктакането на будилника край канапето. Бяхме го купили на някаква разпродажба в Уисконсин, защото изглеждаше стар и симпатичен. Но в онзи момент той само тиктакаше силно.

До всекидневната се намираше спалнята ни и полупразен гардероб с отворени вратички. До вратата имаше маса. На нея, потопен в меката светлина на настолната лампа, белееше плик. Пристъпих към масата и го взех. Името ми беше надраскано върху лицевата част. С нервния почерк, който познавах и от който ме болеше. Разкъсах плика и се върнах в кухнята, все още осветена от лъчите на залязващото слънце. Пред очите ми затича дълъг низ от думи. Започнах да прелиствам страниците, търсейки ключовите фрази. Беше хубаво писмо. Красиво, елегантно, скъса ми сърцето. Седем страници, оформени като завършена реч. Ани се изнасяше, аз оставах.

В сърцето ми потрепна омраза към нея. После към мен самия, защото съм си позволил да я мразя. Мразех и апартамента, но бях сигурен, че ще преодолея това чувство. Но ето че днес, почти година по-късно, болката отново се появи.

— Не е чак толкова важно — промълвих аз.

— Бих могла да ти кажа. В очите.

— А защо не го направи?

— Знаеш ли какво щеше да стане, ако бяхме започнали да го обсъждаме?

През изтеклата година бях размишлявал върху всякакви варианти, но не и върху този.

— Колко пъти късахме? — продължи тя. — Колко пъти през последната година стигахме до решението, че всичко е свършено? Осем, десет, веднъж в месеца?

Усмихнах се. Беше тъжна усмивка.

— Най-малко — рекох.

— Точно така. Но никой нямаше сили да го каже право в лицето на другия. Нито пък да си тръгне.

— Но трябваше.

— Да.

— Значи това е бил най-добрият начин?

— Не беше най-добрият, Майкъл. Беше най-лошият, но единственият. Както вече споменах, съжалявам…

Тя избърса самотна сълза от бузата си, отпи глътка чай и отново насочи вниманието си към бурята зад прозореца. Забелязах, че кракът й нервно почуква по пода, а чашата в ръката й леко потрепва. Нашата връзка вече беше изчерпана. Надявах се да е така.

— Направи каквото е трябвало, Ани. Преценката ти е била правилна. Сега вече го знам със сигурност. Макар че през цялото време го знаех.

Тя не отговори. Мълчахме и слушахме воя на вятъра. Две човешки същества, чиито взаимоотношения отдавна бяха приключили. И никога нямаше да се възобновят. След известно време тя тихо се изправи, взе палтото си и тръгна към вратата. Аз я последвах.

— Ти си добър човек, Майкъл — обърна се да ме погледне Ани. — Именно затова те обичах. Именно затова те обичам и сега. Дълго време бях убедена, че е достатъчно. И за двамата. Но се оказа, че не е…

— Знам.

— Наистина ли? — наклони глава тя.

— Тези дни те зърнах. Случайно. С някакъв мъж.

Тя се изчерви. Повече, отколкото ми се искаше. Ръцете й придърпаха палтото.

— О, не знаех.

— Сериозно ли е?

Тя вдигна глава да ме погледне. Този път каза истината. Въпреки че беше болезнена.

— Да, Майкъл. Доста сериозно.

— Радвам се за теб.

Преди да изрека тези думи, не знаех дали наистина смятам така. После вече знаех.

— Няма да дойда на погребението — рече тя. — Мисля, че няма да издържа. Но следващата седмица ще се отбия на гроба, за да се сбогувам с нея.

Ани ме прегърна и излезе. Изправих се до прозореца и гледах как бурята я отнася надолу по „Лейкуд“ и пресечката с „Адисън“. На масичката до прозореца имаше снимка в рамка. Аз и Никол, щракнати по време на един мач на „Къбс“ миналото лято. Събота следобед, на трибуната. Взех я и за момент си спомних новооткритото чувство за свобода. Само за момент, защото към него се присъедини грозната му братовчедка. Чувството за безгранична изолация, известна още като самота.