Майкъл Харви
Така го правят в Чикаго (43)

43

Щатът Илинойс екзекутира своите убийци в една мрачна купчина тухли в покрайнините на Чикаго, наречена щатски затвор „Стейтвил“. Но отделението за осъдените на смърт се намира на шестстотин километра оттам, в друга мрачна купчина от тухли, наречена „Менард“. Взех самолета до Сейнт Луис, откъдето наех кола и се насочих обратно към границата на щата. Даян познаваше директора на затвора и му се беше обадила. Той нямаше нищо против идеята ми да посетя Грайм, но трябваше да има писменото му съгласие да се срещне с мен. От него научихме, че през последните пет години осъденият не е имал никакви контакти с външни посетители, освен с адвокатите си. Въпреки това аз надрасках няколко реда, запечатах ги в плик и ги изпратих в затвора. Една седмица по-късно ме уведомиха по телефона, че Грайм е дал съгласието си. И ето ме тук.

— Опразнете джобовете си на таблата — инструктира ме сух глас от високоговорителя на стената.

От плексигласовия процеп се появи бяла табла. Прехвърлих съдържанието на джобовете си върху нея и я плъзнах обратно. Призрачният глас се появи няколко минути по-късно.

— Минете в съседната стая за проверка.

Изщрака ключалка, вратата вляво от мен се отвори. Тази стая беше значително по-голяма. Посрещнаха ме трима надзиратели, настанени в отделни кабини. Две жени и един мъж, които ме гледаха намръщено. Едната от жените посочи вратата вдясно от мен.

— Влезте там, свалете си панталоните и чакайте.

Подчиних се и зачаках. Без да си свалям панталоните. След няколко минути в помещението се появи надзирател с бръсната глава с формата на куршум. С облекчение установих, че не носи гумени ръкавици.

— Беше ви наредено да си свалите панталоните — изръмжа той.

— А защо?

Куршумената глава се усмихна.

— Обикновено го правим, за да проверим дали хората се подчиняват — поясни надзирателят. — Тук е доста скучно. Позволете да опипам дрехите ви, след което можем да влезем.

Пет минути по-късно се озовах в малко помещение с табелка „посетител“ на ревера. Седнах и зачаках.

По принцип затворите са еднакви. Някой повече от останалите. Най-вече когато са стари. „Менард“ беше давал подслон на човешките страдания в продължение на стотина години. Притеснения, страх, воня на пот и урина, остри като бръснач шила, направени от пружини на легла. Празни кабини с душове и надзиратели, които не чуват писъците. Групови изнасилвания и чаршафи, умело оплетени като примки за поредното удобно самоубийство.

До слуха ми долетяха стъпки и приглушени гласове. Изщрака ключалка, после още една. Накрая стъпките спряха и вратата се отвори. Куршумената глава влезе пръв, следван от двама надзиратели с пушки помпи.

— Чуй какво ще ти кажа, Кели — обади се гологлавият. — Затворникът се намира в килия в дъното на коридора. Той е окован с белезници, на краката му има вериги. Ако желаеш, можем да му свалим белезниците.

Кимнах и онзи тихо нареди нещо по уоки-токито на рамото си.

— Готово — обяви той. — Можеш да му стиснеш ръката, стига да желаеш. Но нищо повече. Никакви физически контакти. Ако искаш да му предадеш нещо, дай го на мен, а аз ще уредя нещата с директора.

— Нямам какво да му предавам.

— Добре. Разговаряш с него и спазваш дистанцията. Всичко ще бъде наред.

Отново кимнах.

— Той разполага с цигари и бутилка вода. Освен това е помъкнал цял топ хартия и част от рисунките си. Имаш ли представа защо?

— Не.

— За какво е цялата работа, ако разрешиш да попитам?

— Ти ще присъстваш ли на разговора?

— Моите колеги ще стоят от двете страни на затворника, а аз ще бъда точно зад гърба ти.

— Значи ще чуеш за какво става въпрос.

— Така е. Не прави сцени и не го нервирай. В противен случай имам заповед да прекратя срещата. Ясно?

— Ясно.

— Да вървим тогава.

Когато влязох в килията, униформените тъкмо му сваляха белезниците. Грайм седеше на сгъваем железен стол, а на масата пред него лежеше купчина обжалвания, натрупани в продължение на цяло десетилетие. В краката му имаше още папки. Един от пазачите свали веригата от колана му и се отдръпна.

— Това виждаш ли го? — попита Грайм и вдигна дебела папка с твърди корици от масата. От нея стърчаха жълти, зелени и оранжеви маркери. — Информацията, която съм събрал за жертвите. С помощта на частни детективи, на които съм платял. Свършиха добра работа за парите си.

Разтвори папката на един от маркерите. Видях снимката на младо момиче. Не успях да прочета името отдолу, но момичето се усмихваше.

— Пълни сведения за всяка от тях — поясни Грайм. — Кои са, кого са познавали, откъде са се появили в Чикаго. Повечето от тези момиченца съвсем не са били светици.

Пусна папката в краката си и за пръв път ме погледна в очите. Беше като всеки друг остарял преждевременно човек. Само че много по-зле. Беше на около шейсет и пет, с пригладена назад бяла коса, оредяла и пълна с пърхот. Приличаше на известния банков обирджия Джон Дилинджър. Кожата му имаше цвят на мокър чакъл и бе увиснала на бузите. Очите във формата на подкова бяха полускрити от подпухналите клепачи. Долната му устна висеше към брадичката.

Десетте години в отделението за осъдени на смърт не му се бяха отразили добре. Но така и трябваше да бъде.

— Защо си се захванал с това разследване? — попита Грайм.

— За да докажа кой ги е убил.

Настаних се на стола срещу него. От двете му страни стояха надзиратели с пушки — точно както беше обещал Куршумената глава. И Грайм разговаряше с мен както беше обещал.

— Донесох и част от скиците си — подхвърли той и разпъна едно платно върху масата. — Мой автопортрет, показва как работя на Мичиган авеню. Кръстил съм го „Мимът от Мичиган авеню“.

Усмивката му разкри жълти и разкривени зъби, всички по местата си.

— Искаш ли да ти покажа един от номерата си?

Преди да кажа „не“, Грайм вдигна ръце над главата си и допря длани. Погледна през разперените си пръсти, извърна дланите си нагоре и започна да се бори с невидим таван, падащ отгоре му. После отпусна ръце покрай тялото си и започна да блъска въображаема стена. Накрая сложи ръце пред очите си, погледна ме през пръсти и лицето му се разкриви от мимиките на страха. Неволно се запитах дали това не е било последното нещо, което жертвите му са видели, преди да се простят с живота.

— Не е зле, а? — подхвърли убиецът. — Имах голям талант. Искаш ли да видиш още една скица?

На масата се появи нов автопортрет. Този път мимът Грайм забавляваше група деца.

— Тук съм в сладоледеното царство на „Броуди“ — многозначително се ухили той и тържествуващо се огледа. — Схващаш ли?

Не схващах. Също като останалите. Атмосферата беше напрегната, но Грайм продължи:

— „Броуди“ предлагат сладолед в петнайсет разновидности. Едно време работех за тях като мим. Петнайсет вкуса, петнайсет трупа. Схващаш ли?

— Схващам — отвърнах на усмивката му аз.

— А това е една от картините ми по Дисни.

Седемте безформени джуджета клечаха около буен огън, захвърлили лопатите си в снега.

— Уолт Дисни беше мой ментор — поясни Грайм. — Много обичам джуджетата. Сънливко, Мърморко, Щастливко, Всезнайко… Всяка година рисувам различен сезон. Тази се нарича „Джуджетата през зимата“.

— В килията ли ги рисуваш?

— Аха. По четирийсет-петдесет на година. Следващата ще е лятна.

— Същата сцена?

— Винаги в гората.

— А къде е Снежанка?

Грайм отново се усмихна. Но очите му останаха хладни и мрачни.

— Няма я. А сега ми кажи защо си тук.

Отмести рисунката и отпи глътка вода.

— Прочетох писмото ти. Твърдиш, че разполагаш с нова информация по случая. Няма как да не пробудиш интереса ми.

Кимнах.

— Е, как можеш да ми помогнеш?

— Не мисля, че си невинен, Джон.

Лицето на Грайм остана безизразно.

— Изобщо не ми пука какво мислиш, сър. Как можеш да ми помогнеш?

— Според мен си имал съучастник. Разкажи ми за него и може би ще успея да ти помогна.

Грайм отпи нова глътка вода и се облегна назад. Шкембето му опъна копчетата на ризата. Стандартна затворническа риза, синя на цвят.

— Знаеш ли, че работя за църквата тук, вътре? Чистя восъка от свещите. Питай свещеника.

Пауза.

— Имаш ли адвокат, Джон?

— Цяла армия.

— Поговори с тях. Съучастникът променя цялото дело. Променя веществените доказателства и може да доведе до нов процес. От твоя гледна точка може да е само за добро.

— Какво те кара да мислиш, че не съм им видял сметката сам?

— Вече ти обясних. Разкажи ми всичко, за да се опитам да ти помогна.

— Няма да стане, пич. Ти ще ми разкажеш какво си надушил. Ако не, пръждосвай се от моя затвор!

Приведох се напред, но Грайм не помръдна.

— Аз съм твоят шанс, Джон. И мога да докажа, че си имал съучастник, колкото и невероятно да ти се струва. А сега ми разкажи за него.

— Защо трябва да го правя?

— А защо не?

— Може би, за да остана жив.

— Искаш ли да ти покажа календара, на който е отбелязана датата на твоята екзекуция? Доколкото си спомням, беше някъде през декември. Радвай се.

— Ти май не схващаш, а?

— Обясни ми — рекох.

— Става дума за нещо по-важно от убийствата. Много по-важно.

Грайм примигна и ме погледна като гимназист, на когото предстои да прави дисекция на жаба. В очите му имаше весели пламъчета, но преобладаваше любопитството.

— Знаеш ли колко хора умират всеки ден? — попита той.

— Не знам.

— Сто и петдесет хиляди. Десет хиляди откакто си седнал на този стол. Провери го.

— Не те разбирам, Джон.

— Не ме разбираш, естествено. Никой не ме разбира. И точно там е работата. Знаеш ли, че на всеки жив човек на тази земя се падат милиарди мъртъвци? Милиарди! Какво им е специалното на онези петнайсет?

Грайм отвори с крак дебелата папка на пода. Появи се голяма снимка на една от жертвите му — момиче на име Дона Трейси. Не бе на повече от седемнайсет, с дълга коса и лоша кожа. Снимката беше моментална.

— Част от стадото, нищо повече — изръмжа той. — Милиони като нея щъкат наоколо, дъвчат хамбургери, слушат музика и се ровят из идиотските чатове. Такъв е животът, сър. Излизат от дома си, пийват някоя и друга топла бира, а след това се търкалят с някой автомобилен механик на задната седалка на колата му. С чувството, че те са изобретили секса.

Кракът му ловко затвори папката.

— Забременяват на колко? На петнайсет, най-много на шестнайсет. За какво? За продължаване на рода? Нищо подобно. Просто поредното посредствено поколение изплюва посредствените си деца. Единственото, което им остава, е да влачат крака към гроба. А онези петнайсет просто стигнаха там малко по-рано.

— И на никой не му пука за тях, нали, Джон?

Грайм изви врат и огледа присъстващите в килията. Никой не помръдваше. Всички слушаха. На убиеца явно му хареса. Аз нямах нищо против. Докато продължава да говори, аз съм в играта.

— Изглеждаш умен човек — рече Грайм. — Нека ти задам един въпрос: помниш ли името на прадядо си? Или на прабаба си? Ами ако се върнем още едно поколение назад? Помниш ли как се е казвал прапрадядо ти? Говорим за период от стотина години, но повечето хора дори нямат представа за своите прародители. За собствената си плът и кръв. За свещената плът и кръв. Заровят ли те, край с теб. След петдесет години никой няма да си спомня, че си съществувал.

— Но това не се отнася за теб, така ли?

— Най-вероятно, сър. Най-вероятно. Казваш, че тези тъпаци са решили да ме убият, но ти можеш да предложиш изход. Ще ти кажа: какво пък толкова? Нека ме убият. Аз вече знам, че ще живея вечно.

Очите на Грайм се отместиха от лицето ми и спряха на Куршумената глава.

— Посещението приключи — обяви той, стана и протегна ръце. Надзирателите му щракнаха белезниците. Отпред. После се заеха да събират папките му.

— Съжалявам, Кели. Може би си се добрал до нещо, а може би не. Но за мен това не е достатъчно.

— Вече си получил всичко, което искаш, така ли?

— Май е така.

Станах и направих крачка напред. Исках да наруша личното му пространство, да променя разположението на силите.

— Ами ако все пак успееш да се измъкнеш? Дори за малко? Не мислиш ли, че легендата ще нарасне? Представяш ли каква бомба ще избухне, ако някога те освободят?

Грайм остана на място, докато надзирателите осигуряваха оттеглянето му. В очите на целия свят той бе един грохнал старец, който обича да прави секс с малолетни момиченца, а после ги стиска за шията, докато умрат. В собствените си очи обаче той бе безсмъртен представител на своето поколение. Ако трябва да бъда честен, ще призная, че съвсем не беше далеч от подобен статут. После серийният убиец се приведе към мен и ме изненада. За пръв път от появата ми в тази килия.

— Виж какво ще ти кажа — рече. — Продължавай разследването си. Виж дали можеш да докажеш тезата си. Ако не успееш, и да проговоря, всичко ще се върне обратно тук. Направо в скута ми.

— В думите ти има логика — кимнах. — Но ми трябва още нещо.

Един от надзирателите го хвана за лакътя и го побутна към вратата.

— Време е — обяви Куршумената глава.

— Ще си помисля — рече Грайм. — Но трябва да знаеш, че тръгнеш ли по този път, като нищо може да се озовеш под земята.

Изрече тези думи с усмивка. Очевидно се забавляваше.

После излезе. Куршумената глава остана да ми прани компания.

— Кой ще прибере нещата му? — попитах.

— Майтапиш ли се? — сви рамене надзирателят. — Момчетата ще се избият да му ги занесат в килията. Една от тези рисунки ще се озове в нечие шкафче. Цената й онлайн е минимум двайсет бона.

— Сериозно?

— Абсолютно сериозно.

Преминахме заедно през две врати с решетки и поехме по открит коридор. Вляво от мен се простираше дворът на затвора. Осъдените се бяха пръснали из него на малки групички. Някои пушеха цигари, други вдигаха тежести в студа.

— Получи ли онова, което ти трябва? — попита гологлавият.

— Още не.

— Нормално. Грайм е голям мръсник.

— Тук не го харесват особено, така ли?

— Че как иначе? Гадняр като него трябва да си плаща, за да остане жив.

— Наистина ли?

— Разбира се. Стек цигари на месец. В противен случай със сигурност ще го открием в банята с шило в гърлото.

Стигнахме до края на коридора. Куршумената глава отключи поредната врата, зад която чакаше друг надзирател.

— Аз съм дотук — обяви новият ми приятел. — Желая ти късмет, Кели. Надявам се да откриеш нещо.

Стиснахме ръцете си. После аз поех по поредния дълъг коридор, преминах през още три заключени врати и най-накрая се озовах в приемната. Жена в униформата на надзирател мълчаливо ми върна личните вещи ключове, дребни пари, портфейл. Напъхах ги по джобовете си и бях готов да напусна затвора. В същия миг зажужа телефон. Надзирателката прошепна няколко думи в слушалката, погледна ме, каза още нещо и после затвори.

— Мистър Кели.

— Да?

— Почакайте за момент.

Почаках. Две минути по-късно в помещението се появи Куршумената глава.

— Добре, че си още тук, Кели. Твоят човек пожела да ти предаде нещо. Директорът няма нищо против.

В ръката му се появи листче.

— Някаква бележка. Прегледахме я, разбира се. Лично на мен не ми говори нищо.

Разгърнах бележката. Съдържаше само един ред: ЧСТ… 9998.

Куршумената глава внимателно ме наблюдаваше.

— Говори ли ти нещо?

— Нищо — свих рамене аз. — Поне засега.