Барбара Тейлър Брадфорд
Изгубена невинност (9)

9.

Къщата бе кацнала на висок, обрасъл с гъста гора хълм в Бенедикт Каниън с изглед към Бел Еър.

Бе стара, беше строена още през тридесетте години, във времето, когато Холивуд изживяваше своя апогей. Отвън широката красива постройка бе в испански колониален стил, но през петдесетте години един легендарен продуцент и жена му, кинозвезда, бяха преобразили до неузнаваемост интериора й според изискания си вкус. Бяха сложили ламперия от скъпо дърво, хубави камини и огромни прозорци върху цялата стена, благодарение на които прелестната природа навън сякаш влизаше в къщата и се превръщаше в част от обзавеждането.

Красивият пасторален пейзаж изпъкваше още повече покрай покритите със сенници тераси, градините с какви ли не цветя, шадравани и статуи и покрития басейн с необичайна форма.

За Джони Фочън Къщата върху хълма, както той я наричаше, бе вълшебно място и той я обичаше, както не бе обичал нищо материално освен китарата, която вуйчо му му бе подарил още когато той бе малък. Къщата бе много красива и изискана, без да бъде претенциозна. Големите стаи бяха с чудесни пропорции, бяха слънчеви и просторни и в почти всички, дори в покрития басейн, имаше камини.

Едно от най-важните неща бе, че след ремонта на къщата през петдесетте години тя почти не бе променяна, ето защо се бе съхранил изчистеният дизайн, наложен от продуцента и жена му. Всичко в нея бе подчинено на безупречния им вкус и хората, притежавали я по-късно, бяха проявили разум да не променят прелестния интериор и екстериора.

В Къщата на хълма Джони се чувстваше на седмото небе, бе най-близо до щастието. За това допринасяха очевидната красота на сградата, която освен това бе уютна и функционална, великата й история, славата и значимостта на предишните й собственици, сред които бе и Грета Гарбо. Не на последно място певецът бе изключително доволен и че я притежава.

Нали бе израснал в недоимък, дори и в най-дръзките си мечти не се беше надявал да има такъв дом.

Като дете Джони Фочън, който всъщност се казваше Джани Фортунато и бе роден през 1953 година, бе живял заедно с вуйчо си и вуйна си — Вито и Анджелика Кармело, в пренаселените улици на Долен Манхатън, в опушен занемарен апартамент на Мълбъри Стрийт.

Изобщо не познаваше баща си, Роберто Фортунато, почти не помнеше и майка си Джина. Вуйна му почина, когато той бе на пет годинки, и докато навърши петнайсет, го гледаше вуйчо му Вито, брат на майка му. После Джони заряза училището, знаеше, че и бездруго няма да влезе в колеж.

И така улиците на Ню Йорк се превърнаха в негов университет, както преди това му бяха и нещо като детска градина. От невръстен се бе научил да се грижи сам за себе си, винаги да е нащрек и да си отваря очите на четири, да не пропуска нищо от онова, което става край него.

Но не бе типичен уличен хаймана, който непрекъснато върши пакости, нахакан и устат. Когато поотрасна, не стана и опасен бунтар, който вечно се набърква в някакви каши и си има неприятности с властите. Вуйчо му Вито се бе погрижил за това.

Освен другото, Джони имаше късмета да притежава нещо, което го открояваше сред другите малчугани и го издигаше над тълпата, нещо, което в известен смисъл дори го пазеше. Това нещо бе гласът му, звучен, мелодичен и невероятно чист. Колегите и приятелите на вуйчо му го слушаха със затаен дъх, зяпнали от възхита, ръкопляскаха му с все сила и не се скъпяха на банкнотите.

Всички до един му казваха, че пее като ангел. Вуйчо му Вито твърдеше, че гласът му е дар Божи, че той трябва да се отнася с уважение към него и да бъде благодарен. И Джони наистина бе доволен от съдбата си.

В началото младият Джани мислеше да вземе сценичния псевдоним Джони Ангела от популярната едноименна песен. Накрая обаче реши да се нарече Джони Фочън, английския вариант на неговото име, с надеждата, че с това ще предопредели по-нататъшната си участ^[1]. Така и стана, макар че му отне доста години да натрупа това състояние.

Сега, в тази студена ноемврийска вечер, последното нещо, за което мислеше, бе неговото минало. Занимаваше го бъдещето и по-точно — следващата година. Имаше чувството, че 1992-ра се е изнизала още преди да е почнала: предстояха му няколко турнета в чужбина, както и дълги записи за новия диск, които мениджърът му вече бе уговорил в звукозаписната студия в Ню Йорк. Минеше ли Коледа, времето вече нямаше да му принадлежи. Следващите дванайсет месеца бяха разграфени до последния ден.

Изведнъж осъзна, че колкото повече се прочува, толкова по-малко е господар на времето си. Но предпочиташе да е преуморен и притеснен, да се лиши от личен живот, но да е богат и известен, отколкото обратното. Мечтите му се бяха сбъднали, той бе постигнал всичко, което бе искал.

Въздъхна едва чуто, подсмихна се, прокара дълги красиви пръсти по клавишите на малкия роял „Стейнуей“ и засвири любимата си песен, която отдавна бе направил своя и която се бе превърнала в нещо като негова запазена марка — „Ти и аз“ по музика и текст на Каръл Бейър Сейгър и Питър Алън.

Внезапно спря да свири, завъртя се бавно на стола пред рояла и се вторачи неподвижно във всекидневната, която огледа педя по педя. Както винаги, й се възхити; живееше от цели четири години в Къщата на хълма, но пак му доставяше огромно удоволствие да я гледа и да й се радва.

И досега някои от предметите му вдъхваха страхопочитание, най-вече колекцията от картини, които бе купил, откакто през 1987 година се бе нанесъл тук.

Стаята, която сега гледаше, наистина бе много красива и изискана: в нея преобладаваха кремавите тонове, разчупени от тъмното дърво и ярките багри на картините, обложките на книгите и току-що набраните свежи цветя в кристалните вази и купи.

В средата на помещението върху тъмния лъснат под пред камината имаше килим и две канапета, дълбоки и удобни, разположени от двете страни на старинна китайска масичка от резбован махагон. Край камината имаше два дълбоки френски фотьойла от времето на Луи XV, тапицирани с дамаска на ситни райета, и дълга масичка, на която бяха сложени малка скулптура на Бракузи и купа от черен базалт с натопени в нея цветя и клонки. Помещението бе осветено от меката светлина на множество порцеланови лампи с копринени абажури.

Но най-красивото в него бяха картините, които веднага привличаха погледа — пейзажът на Сисле над камината, платната на Руо и Сезан върху стената в дъното и двете ранни творби на Ван Гог, окачени зад рояла.

Стаята бе подредена с безупречен вкус, ала Джони нямаше заслуга за това, както и за обзавеждането на цялата къща. В мебелировката й личеше почеркът на Нел и на специалиста по вътрешно обзавеждане, който й бе помагал. Именно Нел бе намерила къщата, бе наела архитекта и бе създала атмосферата, особения дух, който се усещаше във всяка вещ.

Всичко пред очите на Джони носеше нейния печат, понеже тя го бе подбирала заедно с него. Целият дом бе въплъщение на нейния вкус, но Джони не се дразнеше от това, тъй като вкусът й му допадаше, всъщност бе станал и негов.

Беше му приятно, че сега вече различава хубавото от долнопробното. Беше се научил да цени качественото и стилното не само в изкуството и в обзавеждането, но и във всичко останало, и се гордееше с новопридобитите си познания.

Откакто работеше с Нел, дори бе започнал да се облича съвсем различно. Харесваше вида си напоследък — обличаше се с дрехи класическа кройка, по-добре от когато и да било. Нел му бе създала и имидж.

Джони се изправи, прекоси стаята и застанал с гръб към камината, призна, че преди да срещне Нел Джефри, е проявявал вкус единствено в музиката. А всички бяха единодушни, че музикалният му вкус наистина е безукорен. В репертоара си той не бъркаше никога.

Нямаше нищо чудно, че преди не разбираше особено от изкуство и антики. В края на краищата не ги бе гледал всеки ден. Вуйна му Анджелика бе задръстила тясното жилище на Мълбъри Стрийт с кичовски картинки на Исус и светиите, с разпятия и религиозни гипсови статуи, нашарени в какви ли не невероятни цветове, и след смъртта й вуйчо Вито не бе пипнал нищо в апартамента вероятно от любов и уважение към покойната си съпруга.

Щом избяга от тесния мрачен апартамент, където бе живял заедно с вуйчо си, Джони прекарваше повечето време по евтини мотели или долнопробни хотели в Холивуд, Лас Вегас, Чикаго, Атлантик Сити и Манхатън, все места, където човек трудно ще се научи да разбира от изкуство и скъпи предмети.

Усмихнат, прекоси стаята, отиде в просторното входно антре и се запъти към трапезарията. Мислеше за вуйчо си Вито, който видеше ли къщата, сто на сто щеше да си плюе на петите и просто от притеснение щеше да избяга в най-близкия мотел.

Преди четири години, когато дойде да живее на Западното крайбрежие, Джони покани и вуйчо си, но той отказа. Племенникът не настоя, не повтори и поканата. Възрастният мъж щеше да се чувства тук неуютно, като в небрано лозе, а Джони не искаше да го притеснява. Вуйчо Вито може и да не бе съвършеният родител, но бе направил за момчето всичко по силите си, а и го обичаше като роден син.

Застана на вратата на трапезарията, която бе боядисана в меки оранжеви и кремави тонове, разчупени тук-там с малиновочервено. Помещението бе самото олицетворение на изчистените линии: вътре имаше само старинна маса от тиково дърво, изработена в Южна Франция, и столове с високи облегалки от резбовано черешово дърво. До стените бяха сложени изискан скрин и бюфет също от черешово дърво, над бюфета бяха окачени акварели на английския художник сър Уилям Ръсел Флинт.

Тази вечер по светлата маса бяха наредени старинни английски прибори от сребро и сервизи от тънък-претънък порцелан и кристал. Между четирите сребърни свещника с кремави свещи имаше сребърна ваза, в която бяха натопени разцъфнали уханни рози с цвят на шампанско и отстрани на която проблясваха две поставки за десерт.

Масата бе подредена за трима и докато я гледаше, Джони усети, че се дразни. Съжали, че Нел няма да дойде сама, както смятаха първоначално. Щеше да доведе и някаква своя приятелка. Имаха да обсъждат толкова неща, включително и програмата му за следващата година, а в присъствието на трети човек Джони волю-неволю щеше да е принуден да претупа разговора.

Почувства как настроението му се разваля при мисълта, че трябва да посреща и приятелката на Нел. Но сам си бе виновен: вчера, докато обядваха, Нел го попита дали може да я доведе и той се бе съгласил. Сега нямаше друг избор, освен да се примири и да не издава раздразнението си.

Прекоси просторния вестибюл и като взимаше по две стъпала наведнъж, изтича в спалнята на горния етаж. Подобно на стаите долу, и тя бе широка и светла, с огромни прозорци върху цялата стена, благодарение на които гористата местност отвън се превръщаше в неразделна част от интериора.

Спалнята бе обзаведена със старинни черешови мебели от провинциална Франция и бе разрешена в същите тонове, както помещенията на долния етаж: в различни отсенки на кремавото, масленожълтото и светлокафявото, примесени със сиво-зелено и розово, все багри, заимствани от красивия килим в стил Обюсон^[2].

Джони махна дънките, тенис фланелката и мокасините от кафяв велур и отиде в банята да се изкъпе. След няколко минути излезе от изпълнената с пара кабинка на душа, грабна една хавлиена кърпа, с която се препаса, и се пресегна да вземе по-малка кърпа, за да си изсуши косата.

Бе на трийсет и осем години. Тялото му бе стройно, без грамче тлъстина по него. Джони пращеше от здраве. Плуваше много, ходеше в гимнастическия салон при всеки удобен случай и много внимаваше какво яде и пие. Имаше красиво чувствено лице, върху което проличаваше и най-малката следа от умора. Ако не бе във форма, моментално се състаряваше. Сега, докато се разглеждаше съсредоточено в огледалото, забеляза, че въпреки слънчевия загар има доста посърнал вид.

Изсуши старателно със сешоара светлокестенявата си, изрусяла отгоре от слънцето коса, среса я с четката назад, наведе се към огледалото и се смръщи. Наистина му личеше, че предната нощ го е ударил на живот. Под очите му тъмнееха сенки, които приличаха на синини от удар. От сто километра се виждаше, че не си е доспал. За пръв път от години му бе отпуснал края и бе прекалил с червеното вино, докато вечеряха с приятеля му Хари Палома в „Ла долче вита“ на Литъл Санта Моника.

И не само това. Като последния глупак бе завел една от почитателките си, които се тълпяха около него като мухи на мед, в местния хотел, където държеше апартамент, и бе преспал с нея. Никога не водеше момичета тук, в къщата. За него тя бе като светилище. Ето защо бе наел за постоянно апартамента в хотела: използваше го за сексуалните си срещи, които напоследък съвсем се бяха разредили. Е, предната нощ бе направил поне едно умно нещо — в последния момент се бе сетил да вземе предпазни мерки. Съвсем наскоро от СПИН бе починал Горди Ланахан, който правеше аранжиментите на песните му, и мисълта за смъртоносната болест преследваше Джони като призрак.

Остави хавлиената кърпа, прекоси спалнята и влезе в съседната стая, която му служеше за нещо като будоар. Беше голяма колкото спалнята и бе пълна с какви ли не хубави скъпи дрехи, ушити от най-добрите моделиери на Лондон, Париж и Рим. В чекмеджетата бяха нагънати ризи, последен вик на модата, както и вълнени, копринени и кашмирени пуловери и блузи за всякакви случаи. Под саката и спортните якета бяха подредени лъснати до блясък обувки от най-качествена кожа и от велур, върху лоста на една от стените бяха окачени копринени вратовръзки.

Джони порови в по-неофициалните дрехи и след малко се спря на чифт тъмносиви панталони, черно кашмирено сако, тънка светлосиня риза и синя копринена вратовръзка. Облече се бързо, обу мокасини от черна кожа и сложи в джоб на сакото копринена кърпичка.

След миг-два изтича надолу по стълбите: Нел щеше да дойде всеки момент.