Барбара Тейлър Брадфорд
Изгубена невинност (38)

38.

Анри дьо Монфльори никога не бе смятал, че разбира жените. Те му се струваха прекалено сложни и непредсказуеми. Въпреки това обаче бе надарен с прозорливост и състрадателно сърце, ето защо усещаше кога на някого, бил той мъж или жена, му е тежко.

А тази вечер чувстваше, че Роузи, която обичаше като родна дъщеря, е разстроена. Личеше й по пребледнялото лице, по това, че за разлика от обикновено само си мълчи и е доста разсеяна. На няколко пъти го моли да повтори нещо, което графът бе казал преди броени секунди. Той усещаше, че не го слуша, че мислите й са далеч от тук и е погълната от друго.

Седяха в малката библиотека с червени и зелени мебели в апартамента й и пиеха аперитив, преди да идат да вечерят навън. Анри и Кира бяха отскочили за няколко дни в Париж по работа. В момента Кира бе на гости на леля си. В осем и половина довечера си бяха определили среща в ресторант „Льо вийо бистро“ на улица Клоатр Нотр Дам.

След като й разказа за обичния й замък и й отговори на въпросите за прислугата, за Лизет и Ивон, Анри каза:

— Доколкото разбрах от Ерве, през септември ще е последното бракоразводно дело.

— Надявам се.

— Много се радвам, Роузи. Крайно време е и ти да се почувстваш свободна, да си уредиш живота. Сърцето ми се свива, като си помисля колко години пропиля на вятъра…

Графът млъкна, прекъснат от звъна на телефона.

— Ще прощаваш — рече Роузи и отиде да вдигне слушалката. — Здрасти, Фани! — прошепна тя. — Не, няма нищо. Обясни ми за какво става дума, ама бързичко. Дано мога да ти помогна. Инак ще се наложи да изчакаш до утре.

Притиснала слушалката до ухото си, заслуша напрегнато онова, което асистентката й обясняваше от другия край на линията. Анри отиде да си сипе в чашата още уиски, сетне застана при прозореца и погледна навън. Март вече бе към края си, но времето още бе лошо. Внезапно се изви вятър, който разклати черчеветата на прозорците, а в далечината като топовен тътен екна гръмотевица. Излизаше силна буря. Анри тъкмо си го помисли, когато по стъклата затрополиха едри капки дъжд. Той потрепери, обърна се и забърза да се стопли край огъня в камината.

Седна пак на същия стол, отпи от чашата и отново се замисли за Роузи. Искаше да е щастлива, така, както той бе щастлив с Кира. Де да можеше да й дари щастие, да й го даде, но не бе в състояние да го стори. Бе по силите на един-единствен мъж да я зарадва, да я направи честита. За беда тя не го съзнаваше, вероятно въпросният мъж — също. Анри въздъхна. Роузи бе направо сляпа за чувствата си. Ако си даваше сметка за тях, още преди години да е направила нужното. О, какъв хаос цари в човешката душа!

— Извинявай, но около тия костюми вечно възникват проблеми — поде Роузи, след като остави слушалката.

— Ела, поседи с мен, Роузи. Искам да поговоря с теб. Важно е.

Тя побърза да иде при него и графът остана доволен, че най-сетне е привлякъл вниманието й.

— Да не се е случило нещо, Анри? Звучиш ми разтревожен.

— Да, разтревожен съм.

— За какво?

— За теб.

Роузи се бе настанила на фотьойла и бе взела чашата с питието си. Но сега я остави на масичката отстрани. Обхванала колене с ръцете си, се наведе и съсредоточи цялото си внимание върху графа.

— И защо, интересно, си разтревожен?

— Защото те обичам като свое дете. Нещо не ми харесваш, Роузи. Станала си кожа и кости, лицето ти е помръкнало и смъкнато, направо пепеляво. Но физическите последици от твоите проблеми са най-малкото. Откакто съм тук тази вечер, си като на тръни, тъжна и притеснена си. Изглеждаш ми потисната както никога. Не ти е в характера да увесваш нос. С една дума, нещо те мъчи.

Умислена, Роузи не отвърна, само погледна право пред себе си и впери очи в картината, окачена между прозорците. Сетне, сякаш решила нещо, пак извърна поглед към Анри дьо Монфльори и изрече едва чуто:

— Направих ужасна грешка.

Графът кимна и зачака. Когато младата жена не продължи, я подкани:

— Прав ли съм, ако кажа, че тази грешка е свързана с мъж?

— Да.

— С Джони Фочън ли?

— Откъде разбра?

— По пътя на логиката, Роузи. Около Коледа ми каза, че те е търсил от Лac Вегас. Спомням си и колко развълнувана бе Коли, че Джони ти се е обаждал. А и ти бе споделила с нея, че след Нова година ще дойде в Париж да се видите. Подир няколко дни Коли каза, че си заминала за Лондон заради турнето на Джони във Великобритания. Веднага се досетих, че сигурно имаш връзка с него. Все забравяш, че съм французин и неизлечим романтик.

Върху устните на Роузи се мярна едва загатната усмивка, която угасна веднага.

— Прав си. Наистина между нас припламна нещо. А не биваше.

— Но защо?

— Защото няма да излезе нищо.

— Сигурна ли си?

— Да. Джони е съвсем различен… Не е като другите хора, като теб и мен… Всъщност не е нормален.

— Нещо не те разбирам, Роузи — свъси се Анри.

— Той е голяма попзвезда, един от най-прочутите певци в света. Живее сякаш на друга планета, по съвсем друг начин… — не се доизказа младата жена и се вторачи в огъня в камината.

— Познавам ти и кътните зъби, Роузи. Нямаше да се вдигнеш и да ходиш чак до Лондон, ако не изпитваше нищо към него.

— Не съм казвала, че не изпитвам! Джони е привлекателен, сърдечен, любвеобилен, неописуемо щедър. Освен това ние с него се… много се привличаме сексуално. — Тя се прокашля. — Исках да бъда с него. Направих го и беше прекрасно. Всъщност няколко седмици се чувствах на седмото небе, като новородена.

— Не се и учудвам. Толкова време живя без секс! А когато се реши да разтрогнеш този така наречен свой смехотворен брак със сина ми, се почувства най-после свободна. Влизам ти в положението, Роузи, наистина. Както ти казах преди няколко месеца, прекалено млада си, че да живееш сама, без мъж, който да те обича.

— Проблемът, Анри, е в това, че според мен Джони не е мъж за мен. Сега е на турне в Австралия, но ако беше тук, сто на сто вече щяхме да сме се изпокарали.

— Но защо?

Роузи сведе очи, започна да си играе с колана на роклята си, сетне отново вдигна поглед и поясни:

— Джони се държи с мен прекалено собственически.

— А не ти ли е хрумвало, че може да е влюбен?

— Как да не ми е хрумвало, сигурна съм в това! В мига, в който пристигнах в Лондон, ми поиска ръката, дори ми подари годежен пръстен. Аз, естествено, не можех да приема да се сгодим. Освен че още не съм разведена, подобно предложение ми се видя прекалено прибързано. Но се постарах да не обиждам Джони. Обясних му, че искам още да помисля, да го опозная. Наблегнах, че и той не е зле да ме опознае по-добре. Съгласи се — за около пет минути. После изтърси, че смятал да се оженим още в деня, когато излезе решението по бракоразводното дело. — Роузи въздъхна и почна да премята златните гривни върху китката си. — Джони е… мъж до мозъка на костите. Мисля, че това е най-точното определение за него. Не е привърженик на равноправието на жените. Не проумява как така мога да държа толкова на работата си. Настоява да зарежа костюмите и колкото по-бързо, толкова по-добре, та да съм бъдела с него през цялото време, да съм пътувала и да съм го придружавала на турнетата.

— А ти не искаш ли? Не ти ли се ще да се омъжиш за Джони?

— Не. Първо, не ми се става нощна птица. Нали ги знаеш как живеят попзвездите от калибъра на Джони? По време на турне той вечеря, когато на мен вече ми се спи, та две не виждам — а Джони има турнета кажи-речи половината година. Няколкото дни, когато бях в Лондон, се съобразявах с всички негови желания и капризи, вършех си работата от разстояние, колкото да съм му подръка… Да ти призная, понякога ми се струваше, че се въртя в центрофуга.

— Не опита ли да поговориш с него, да му обясниш какво ти е?

— Не, по време на турнето из Англия и Шотландия — не. Бях… прехласната по него, по любовта и предаността му. И защо да си кривя душата — по сексуалността му. Невероятен е в леглото. — Роузи прехапа устна и поклати глава. — Но на концерта му в Лондон изведнъж си дадох сметка, че той се е вманиачил по мен, и това доста ме уплаши, Анри.

— Да, всяка вманиаченост плаши. Не е… — замълча графът, търсейки думата.

— Естествена — притече му се на помощ младата жена.

— Мен ако питаш, единственият начин да поправиш… тази ужасна грешка, както се изрази самата ти, е да скъсаш с Джони.

Роузи го изгледа толкова стъписано, че Анри бе изненадан и побърза да добави:

— Освен, разбира се, ако не смяташ да си останете просто гаджета. Възможно ли е?

— Джони няма да склони. Всъщност не. Ще склони, естествено. Ще караме така, докато се разведа, но после пак ще настоява да се оженим незабавно. Междувременно се появи и друг проблем.

— Какъв? — взря се съсредоточено в нея графът.

Роузи също го погледна и за неин яд очите й се напълниха със сълзи. Извърна лице, сложи длан пред устата си, изкашля се и се помъчи да се овладее. Преглътна и каза със свито сърце:

— Нещо ми става, Анри.

— Какво, скъпа? — попита той притеснен.

— Не споделям докрай чувствата му.

— Кога го усети?

— Преди около половин месец, а може би и по-рано. Е, бях смутена от поведението му, когато последната седмица на февруари бяхме в Шотландия. Държеше се някак странно, сякаш му принадлежа. Не даваше да мръдна и на сантиметър от него. И това ме уплаши. А от няколко седмици усещам, че не ми е мъчно за него. Не ми липсва… физически.

— Нищо ти няма, Роузи, мен ако питаш. Ти си красива нормална жена. Но доколкото мога да съдя от собствен опит, понякога изпепеляващото сексуално привличане угасва твърде бързо. Което започва с изгарящ плам, често за нула време оставя подире си само студена пепел. Така е, защото си изпитвал само полово влечение, нищо повече. А половото влечение нерядко трае ден до пладне.

— Сигурно си прав.

— С риск да ти прозвучи старомодно, Роузи, сексът никога не е достатъчен за една връзка. Трябва да има и любов. Както ми каза, Джони те е привличал сексуално, но толкоз. Ето защо влечението ти е отшумяло толкова бързо.

Роузи само кимна, без да казва нищо.

— Ако искаш, скъпа, после ще поговорим отново — рече Анри. — Време е да вървим в ресторанта. — Той погледна часовника си. — Хайде да тръгваме! Не ми се ще Кира да ни чака, пък и навън вали като из ведро. Един дявол знае кога ще хванем такси.

Роузи стана от фотьойла.

— Добре, да вървим. Чакай само да си взема палтото.

Анри също се изправи, отиде при нея и я прегърна. Искаше му се да й каже още нещо, но после размисли.

— Благодаря ти, Анри — прошепна тя, долепила буза до неговата. — Благодаря ти, че ме разбираш и ми влизаш в положението.

— Та аз те обичам, Роузи, ти си ми дъщеря — отвърна той и усмихнат, се взря в очите й.

Тя се трогна много от думите му, бе така развълнувана, че едвам се владееше.

— Недей! — рече й мило Анри. — Недей да плачеш. Всичко ще бъде наред.