Барбара Тейлър Брадфорд
Изгубена невинност (44)

44.

Джони бе смазан от мъка.

Роузи го бе напуснала. И сега му бе черен целият свят. Не можеше да живее без нея. Искаше тя да дойде пак при него. Трябваше да намери начин да я върне.

Докато пътуваше с лъскавата лимузина към Статън Айланд, отново си припомни всичко, до най-малките подробности. Просто не можеше да приеме причините, които Роузи му бе изтъкнала, за да скъса с него. Нещо не се връзваше. Джони бе сигурен, че тя го е излъгала. Истинската причина бе друга: брат й е казал, че той е член на семейство Рудолфо. А Роузи бе убедена, че именно някой от Рудолфови е стрелял по брат й.

Днес следобед, веднага щом тя си тръгна от звукозаписното студио, Джони звънна на чичо си Салваторе. Сега отиваше при него, за да поговорят, да го моли за една голяма услуга. Никога досега не му бе искал нищо и бе убеден, че донът няма да му откаже. Докато бяха разговаряли по телефона, Салваторе го бе поканил на вечеря.

— Все пак днес е Разпети петък, редно е да го полеем.

Ала Джони бе отклонил любезно поканата с обяснението, че до седем вечерта има запис. Излъга. Беше си тръгнал от студиото веднага след Роузи и след като разговаря по телефона с чичо си Салваторе. Не бе в състояние да се съсредоточи. Бе толкова разстроен, че реши да се прибере в хотела и да се посъвземе, преди да иде при дона. Не искаше чичо му Салваторе да го помисли за мухльо.

Отново се сети за Роузи. И за брат й.

Всичко бе ясно като бял ден. Докато е разследвал клана, Кевин е надушил, че Джони е свързан с Рудолфови чрез вуйчо си Вито — важна клечка в престъпната организация и най-добрия приятел на Салваторе — и е предупредил сестра си да си няма вземане-даване с него. Точно така. Ето какво е станало.

Просто бе невъзможно Роузи да не го обича. В края на краищата той не бе кой да е, беше Джони Фочън. Жените даваха мило и драго да са с него. Роузи бе казала, че Джони е мегазвезда, че е чувствен и че я привлича сексуално. Това ако не бе обяснение в любов, здраве му кажи!

Джони затвори очи.

Отново си представи лицето й.

Беше хубава. Обичаше я. Тя бе единствената жена, която бе обичал през живота си. Роузи също го обичаше. Бе повече от сигурен в това. Бяха родени един за друг.

Щеше да я върне.

Чичо Салваторе щеше да му помогне.

 

 

Седяха в светая светих на дона — неговия кабинет.

Салваторе Рудолфо отпиваше от ликьора, Джони — от чашата бяло вино, и си говореха за австралийското турне на младия мъж, за новия компактдиск, който записваше, за кариерата му.

Салваторе се облегна на фотьойла и се усмихна на Джони. „Кръв от моята кръв — помисли си. — Моят син. Само дето не знае, че съм му баща.“ Напоследък Салваторе се питаше дали не бърка, като не му казва истината. Вито вероятно бе прав. Редно бе момчето да знае. Така де, нямаше да се срути светът! А сега Джони бе и прочута попзвезда, най-известната от всички. Нищо не можеше да навреди на кариерата му. Пък и не бе нужно да го разтръбяват пред всички, бе достатъчно да кажат само на него. Салваторе реши да помисли още малко и да види какво да прави, преди Джони да замине за Лос Анжелис. Кажеше ли му, тайната трябваше да си остане само между тях двамата.

Впери пронизващ поглед в младия мъж и рече:

— Радвам се, че намина да ме видиш, Джони. Сега мога да ти честитя лично. Вито разправя, че си намерил добра жена, свястно момиче католичка, която да ти стане съпруга. Кога ще ни запознаеш с нея?

Джони си пое дъх.

— Точно по този повод помолих да те видя тази вечер, чичо Салваторе. За да поговорим за Роузи. Възникна един проблем.

— Така ли? Какъв?

— Роузи скъса с мен.

Салваторе не можеше да повярва на ушите си.

— Не думай! Та жените лудеят по теб, Джони.

— Сигурен съм, че Роузи още ме обича.

— Тогава защо сте скъсали? — вдигна белоснежна вежда старецът.

— Брат й е ченге. Стреляли са по него, ранен е тежко…

— Ченге ли? Брат й — ченге? И ти си се сгодил за нея?

— Нямах и представа, че е полицай. Научих го току-що. Роузи ми каза, че по брат й е стрелял някой от клана Рудолфо. Мен ако питаш, той е надушил за вуйчо Вито, за това, че съм свързан със семейството, и е казал на Роузи. Затова и тя скъса с мен.

— Може би. Само дето никой от семейството не е стрелял по ченгето, по брат й, де. Ние, Рудолфови, не си мърсим ръцете с ченгета. Защо да си съсипваме бизнеса?

Джони кимна и върху лицето му се разля облекчение.

— Така си и знаех, чичо Салваторе, затова и дойдох при теб. Исках да се уверя, че Роузи бърка.

— Бърка, и то много.

Джони се подвоуми и додаде:

— Помогни ми да си я върна.

— И как да го направя?

— Ами поговори с другите кланове, виж кой е стрелял по брат й. Искам да й докажа, че не е човек от Рудолфови.

Салваторе го погледна и присви лекичко сините си очи. Наведе глава и се замисли.

— Ще поприказвам с Антъни. Той ще събере цялата нужна информация. Разчитай на мен. Към края на седмицата ще поговорим пак.

Пет минути, след като Джони целуна дона, пожела му приятна вечер и си тръгна, в кабинета влезе Антъни, неговият съветник, който поде без заобикалки:

— Слушай, шефе, Джоуи Фингърс си тръгва всеки момент. Напира да влезе при теб, да ти изкажел уважението си.

— И дума да не става. Хич да не ми се мярка пред очите.

— Казах му, че това е последното предупреждение. Раздърдори ли се отново пред всеки срещнат какво вършим, да се прости с живота.

— Джоуи Фингърс се превърна в най-голямата опасност за нас. Виж му сметката, Антъни.

Съветникът стрелна с поглед дона.

— Тоест да го очистя?

— Точно така, очисти го.

— Дадено, шефе.

 

 

Джони се отпусна в лимузината, докато тя профучаваше през Статън Айланд и се насочваше към моста „Веразано Нароус“. Скоро нямаше да има никакви проблеми с Роузи. Салваторе Рудолфо бе кръстник на всички мафиотски кланове по Източното крайбрежие, бе съсредоточил в ръцете си цялата власт. Другите кланове щяха да му предоставят нужната информация. До утре, най-късно до неделя, донът щеше да знае кой точно е стрелял по брата на Роузи.

Джони щеше да иде при нея, дори и да се наложеше да пътува чак до Париж, и да й обясни, че Рудолфови нямат пръст в цялата тази история.

За пръв път от часове се поуспокои и се усмихна. Всичко щеше да се оправи. Те с Роузи щяха да се оженят веднага щом излезеше решението по бракоразводното й дело.

След половин час лимузината пое по моста, но най-неочаквано спря. Джони застана нащрек, наведе се и попита:

— Какво става, Еди?

— И аз се чудя, господин Фочън — отвърна през рамо шофьорът. — Сигурно е предавката. И друг път ми е правила номера.

— Сега я втасахме! — тросна се Джони. — Какво ще правим?

— Ще звънна по клетъчния телефон във фирмата да пратят незабавно друг автомобил.

— Добре, обади се. Намери начин да ме върнеш в „Уолдорф“ — изсъска Джони.

 

 

След десет минути на моста с шеметна скорост навлезе и Джоуи Фингърс. Първото, което видя, бе лимузината, отбила в резервното платно. Намали скоростта, приближи се и моментално видя, че е колата, с която е потеглил Джони. Тази вечер бе стояла няколко часа на паркинга пред къщата на Рудолфо.

Джоуи спря, слезе от автомобила, отиде при прозореца откъм страната на шофьора и почука. Джони го позна и каза на Еди:

— Наш човек е. Виж какво иска.

Еди спусна стъклото. Джоуи надзърна в купето и възкликна:

— Здрасти, Джони! Да не сте загазили? Защо висите тук?

— Лимузината се повреди — поясни младежът. — Чакаме да дойде друга кола.

— И на това ако му се вика лимузина! Пълен боклук! — прихна Джоуи и стрелна с очи Еди, който изпуфтя недоволно и без да казва нищо, го изгледа студено.

— Наистина ли ти се виси тук, Джони? — додаде Джоуи. — Я ела с мен, момчето ми. Ще те хвърля до Манхатън. Къде си отседнал?

— В „Уолдорф“ — отговори Джони и отвори вратата. — Чао, Еди!

Последва Джоуи и се качи на предната седалка до него. След броени секунди отпратиха с бясна скорост по моста, насочвайки се към магистралата Бруклин — Куинс, която щеше да ги отведе при тунела за Южен Манхатън.

Джоуи не млъкваше, мелеше като кречетало, главно за жени. Джони скоро се отегчи, облегна се и затвори очи.

Джоуи пусна радиоприемника и си затананика, натиснал газта до дупка. Не след дълго излязоха на магистралата. За нула време стигнаха тунела и навлязоха в града откъм Ист Сайд. Следвайки пътя, Джоуи зави наляво и пое на юг. Скоро стигнаха детелината, която водеше към центъра на Манхатън и хотел „Уолдорф“.

Джоуи бе вперил поглед в шосето, а Джони дремеше.

И двамата не забелязаха черната камионетка, която ги наближи. Следваше ги още от началото на тунела, където ги бе причаквала.

Изведнъж тя се стрелна с шеметна скорост напред и се изравни с прозореца откъм страната на Джоуи Фингърс. Когато той я забеляза и се извърна да я погледне, към него заваля град от куршуми, изстреляни от автомат „Калашников“. Джоуи се строполи върху волана. Мъжете в камионетката продължиха да стрелят, докато изпразниха целия пълнител, сетне отпрашиха напред.

Три от куршумите улучиха Джони Фочън. Единият му пръсна черепа, другите два го пронизаха в гърдите, убивайки го на място.

Изгубил контрол, автомобилът се удари с все сила в мантинелата.