Барбара Тейлър Брадфорд
Изгубена невинност (40)

40.

Роузи усети, че й се гади, и се изправи толкова неочаквано, че стресна Ейда, Фани и Гавин. Имаха заседание в една от залите в киноцентъра „Бийанкур“. Всички я изгледаха, а Фани възкликна:

— Зле ли ти е, Роузи?

— Не, само ми се зави свят — отвърна тя и тръгна към вратата, едвам сдържайки се да не повърне. На прага се обърна и добави: — Сигурно съм настинала. Извинявайте, връщам се ей сега.

Забърза по коридора към дамската тоалетна и се надвеси над мивката. Не проумяваше какво й става: от няколко дни не се чувстваше добре. Може би наистина имаше грип. Изведнъж през ума й мина друго. Стъписана, се вкопчи в ръба на мивката. Ами ако беше бременна! Не, изключено. Веднага пропъди тази мисъл от съзнанието си: Джони винаги взимаше предпазни мерки. А и не се бяха виждали от февруари, по-точно от двайсет и трети, неделя. Сега бе първата седмица на април. От последния път, когато се бяха любили, мензисът й бе идвал.

„Не съм в състояние да мисля трезво, капнала съм от умора“ — рече си тя, след което се погледна в огледалото. Ами да, и по израза й личеше, че е останала без капчица сила. Под очите й се тъмнееха дълбоки сенки, лицето й бе изопнато като на мумия. Точно така, напоследък непрекъснато не си доспиваше и се скъсваше от работа.

Работата! Роузи нямаше за кога да се мотае и само защото й е призляло, да губи ценно време. Трябваше час по-скоро да се върне при другите. Окопити се, наплиска се със студена вода, избърса лицето си с хартиена салфетка и се запъти към вратата.

Докато се връщаше в залата, усети, че нозете й вече не се подкосяват и не й се гади толкова много.

— Докъде бяхме стигнали? — попита, след като влезе при колегите си. — Изтървах ли нещо?

— Общо взето, нищо — отвърна Гавин. — Говорехме за теб.

— Ама че сте клюкари! — възкликна Роузи и се помъчи да се усмихне.

— Според Ейда те експлоатирам като черна робиня, Фани май е на същото мнение. И двете смятат, че трябва да те пусна два дни в отпуска, което и възнамерявам да направя. А също и да ти се извиня, че те използвам най-безсъвестно.

— Няма такова нещо — възрази Роузи. — Освен това вече съм добре. — Тя се извърна от Гавин към Ейда.

— Съсипва ме не работата, а безсънието. Чак сега го разбирам. Напоследък нещо не мога да спя. — Роузи погледна Фани. — Ти поне знаеш, че не работя чак толкова много.

— Е… не съвсем — изпелтечи момичето.

— Почини си ден-два — намеси се и Ейда. — Наистина сме доста напреднали с костюмите, на теб ли да казвам? От няколко седмици бъхтиш от тъмно до тъмно. Заслужила си си почивката. Нека и Фани, и Вал си поотдъхнат.

— Ама аз…

— Стига си мърморила! — скастри я Гавин. — Още сега ще те откарам вкъщи. — Той вдигна ръкава на пуловера си и погледна часовника. — Вече е четири часът. Хайде да приключваме, Ейда. Добре поработихме за днес.

— Вие вървете — рече му тя. — А аз ще поостана още час-два да прегледам новия бюджет и да направя някои сметки. Баталната сцена, която добави, няма да е от най-евтините. Ще поумувам какво да правим, откъде да набавим средствата. Хайде, Гавин, откарай Роузи вкъщи. Ще повикам твоя шофьор да дойде с колата — каза Ейда в заключение и вдигна телефонната слушалка.

 

 

След петнайсет минути Роузи и Гавин вече бяха на задната седалка в мощния мерцедес, който от „Бийанкур“ подкара към Париж.

— Ейда е права, не изглеждаш добре — пророни Гавин и се взря в нея. — Я каква си изпосталяла! И лицето ти е бледо като на мъртвец, с тъмни сенки под очите. — Нацупи се и поклати глава. — Аз съм виновен, изцедих те. Дали да не идеш на лекар, в киноцентъра има. Трябваше да се сетя, преди да тръгнем от „Бийанкур“.

— Я не се занасяй. Не съм болна. Само съм малко уморена. Може би.

— Е, призна си най-после. Но ми се струва, че си каталясала, и то заради мен. Като продуцент на филма ти нареждам, моето момиче, да си починеш.

— Но още е средата на седмицата, Гавин. Сроковете ни притискат. Не мога да си позволя точно сега да зарежа насред път работата.

— Изобщо не е средата на седмицата. Днес сме четвъртък. И ще правиш каквото ти казвам.

— Я какъв началник се извъдил!

Той се засмя.

— Почини си в петък, събота и неделя. До понеделник ще си кукуряк.

— Е, хайде, от мен да мине — склони накрая Роузи. Нямаше сили да спори повече.

От движението на колата я налегна дрямка. Клепачите й бяха натежали и Роузи затвори очи. След десет минути, отпусната върху рамото на Гавин, потъна в сън.

Спа чак до Париж.

Гавин я събуди едва когато стигнаха сградата, където бе нейният апартамент. Щом се качиха горе, взе всичко в свои ръце: настоя Роузи да се накисне в топлата вана, да глътне три аспирина и да изпие чая с лимон, който й запари. После я прати да си легне.

— Хайде, почини си час-два — каза й и угаси нощната лампа. — А след това ще излезем да хапнем. Ще си поръчаме питателна супа и риба. Ще ти се отразят добре. Подозирам, че не се храниш като хората.

— Както кажеш, Гавин — промърмори тя, унасяйки се, а младият мъж излезе от спалнята и затвори след себе си вратата.

 

 

Но и този път Роузи не можа да заспи.

След броени секунди се отърси от дрямката и се вторачи в тъмната стая. Пак се сети за Джони: преследваше я като призрак. За Роузи всичко между тях бе свършено, тя знаеше, че е скъсала с него окончателно. Анри бе абсолютно прав в онова, което й бе казал преди седмица. Бе наблегнал, че след пет години на самота Роузи се е вкопчила като удавник за сламка в Джони, в неговото обожание и неустоим сексапил.

Така си беше. Благодарение на него тя отново се бе почувствала жена, бе усетила как по тялото й се плъзва сладостна тръпка и кръвта й възвира, Джони я бе върнал към живота. Бе трогателен, връзката им — също. Но това тяхното бе само увлечение, и то мимолетно.

Желание. Страст. Секс. Изгарящ плам. Студена пепел.

Ето какво й бе казал Анри. Колко точни бяха думите му! Той бе много мъдър, имаше голям опит. Познаваше живота, бе гребал от него с пълни шепи, също се бе влюбвал и бе страдал — Роузи го знаеше от Коли. Знаеше и че взима присърце проблемите й, ето защо бе много благодарна, че когато е дошъл в Париж, е разговаряла с него, доверила му се е. И както винаги, Анри дьо Монфльори й бе дал мъдър съвет.

— Вгледай се в сърцето си, провери своите чувства — й бе казал. — Запитай се какво искаш, как смяташ да изживееш живота си. В края на краищата той си е само твой и никой не може да се разпорежда с него. И бъди откровена със себе си. Бъди такава, каквато си, Роузи. И никога не прави компромиси.

Тя се вглеждаше в сърцето си. Вече дни наред. И откри някои жизненоважни истини. Онова, за което от доста време се досещаше смътно, се оказа вярно: не обичаше Джони Фочън. Просто бе увлечена по него. И дума не можеше да става да прекара остатъка от живота си с него. Не че Джони бе лош, просто бе по-различен. Между тях нямаше почти нищо общо.

Трябваше час по-скоро да иде и да му каже, че между тях е свършено. Щеше да замине за Ню Йорк и да му го признае без недомлъвки. Не можеше да си позволи да шикалкави. Той се бе държал прекрасно с нея и Роузи бе длъжна да му отвърне със същото.

Знаеше, че е взела правилното решение, ала се страхуваше да му го съобщи. Щеше да го заболи много. Бе влюбен в нея, искаше да се оженят. Щом тя бе толкова разстроена, как ли щеше да го изживее той? В края на краищата обичаше за пръв път през живота си.

След седмица Джони си тръгваше от Австралия, щеше да вземе директния самолет за Лос Анжелис. От средата на април чак до края на май, че и по-дълго, щеше да остане в Ню Йорк. Щеше да записва новия си компактдиск в „Хит Фактъри“, прочутото звукозаписно студио в Манхатън.

Беше й го припомнил завчера, когато й се обади от Пърт.

— Ужасно ми е мъчно за теб, скъпа — бе казал. Чуваше се ясно, сякаш й говореше от съседната стая. — Никога повече не бива да се разделяме. Не издържам, Роузи. Без теб не мога и ден.

И бе продължил да й се обяснява все в този дух.

Тя бе промърморила нещо, колкото да го успокои, и най-сетне с триста мъки бе успяла да се откачи от телефона. Но думите му определено я разтревожиха. Явно чувствата му към нея не се бяха променили. Обратното, бяха станали още по-силни.

Роузи потрепери от решението, което току-що бе взела. Зарови глава във възглавниците, зави се презглава и стисна очи. Дълго се мята в леглото, ала накрая, изтощена, все пак заспа.

Сънува майка си и че отново е малко момиченце в Куинс.

 

 

— Защо не ме събуди? — попита от вратата на хола.

Стреснат, Гавин погледна през рамо.

— Божичко, изкара ми ангелите! — възкликна и стана от стола. — Не съм те чул кога си влязла.

— Извинявай — каза Роузи и погледна страниците от сценария, разпилени по пода край стола. — Гледам, пак се трудиш. По-тежък случай си и от мен.

— Сигурно. Но затова пък ти изглеждаш по-свежа. Трите часа сън са ти се отразили добре.

— Наистина се чувствам по-бодра — потвърди тя, след което отиде да седне на дивана. Погледна бутилката бяло вино, която Гавин бе отворил, и рече: — Няма да ти откажа една чашка от това.

Той взе бутилката, напълни чашата, която бе приготвил за нея, и й я поднесе.

Роузи му благодари и я вдигна.

— За твое здраве, Гавин. Наистина ми трепериш като квачка. Признателна съм ти.

— За мен беше удоволствие. И ти си го правила. Пък и се чувствах гузен. Хайде сега да пием за твое здраве! — вдигна тост и той и след като отпи от виното, остави чашата и започна да събира листовете на сценария.

— Вече се безпокоя за Жозефина. Кой ще изпълнява ролята й, де. Моите хора още не са ми предложили нищо интересно.

— Какво ще кажеш за Сара Сомърфийлд?

Гавин се поизправи на стола и хвърли на Роузи изпепеляващ поглед.

— Сара Сомърфийлд — повтори той. — Лицето й е толкова безинтересно, че няма да издържи и един-единствен едър план.

— Но пък е красива.

— Ами, друг път красива! Плоска хубавелка. Трябва ни актриса с присъствие, Роузи. — Гавин подреди разпилените листове в папката и я остави на масичката. — Бях се сетил за Дженифър Онслоу, тя ще се справи. Но е заета. Както винаги, проблем след проблем.

— И този път ще намериш актриса, която да пасва на ролята. Винаги подбираш най-подходящата. Пък и разполагаме с доста време. До началото на снимките има цели четири месеца.

— Да де. — Гавин потъна в мислите си, сетне погледна Роузи и додаде: — Какво ще кажеш за Миранда Инглиш, става ли за Жозефина?

Роузи направи физиономия.

— Надали. Пада си малко… особнячка. Инак я бива като актриса.

— Какво означава „особнячка“? Това, че е наркоманка ли?

— Така ли? Не знаех — поклати глава Роузи. — Не, друго имах предвид. Че вечно е в депресии.

— Сигурно се сети за Съни. И как дрогата я съсипа.

Роузи кимна и лицето й помръкна. Гавин се изправи и отиде при застланата с покривка масичка, където тя държеше фотографиите си. Взе снимката на тяхната група и я погледна, сетне я върна на мястото й. Извърна очи към Роузи и рече, усмихнат едва-едва:

— Да ни се чуди човек, вечно носим тази снимка със себе си. Ти, аз, Нел, Кевин…

След кратко мълчание тя отвърна:

— Дали и Съни държи снимката в лудницата в Ню Хейвън? Дали Мики я е взел, когато изчезна?

Гавин, който стоеше на известно разстояние от нея, се обърна рязко и се вторачи в нея. Бе изрекла думите много странно, той моментално забеляза и необичайния израз в очите й.

— Говориш странно, още по-странен е видът ти. Какво има?

— А, нищо, Гавин. Волю-неволю оня ден си помислих, че никой от нас не издържа.

— Какво имаш предвид, Роузи?

— Отношенията помежду ни. Като деца, като сирачета, се зарекохме да бъдем семейство, да си помагаме винаги. А не удържахме на думата си и в това ни е трагедията. Всички носим вина.

Гавин не каза нищо. Отпи от виното, върна се с чашата при стола и седна.

— Вина за какво?

— Ами за това, че се забравихме, че се държахме като егоисти. Като самовлюбени глупаци. Поддадохме се на гордостта и амбициите. И всичко това съсипа отношенията ни. Но най-лошото е, че се забравихме. Не обърнахме внимание на Съни тъкмо когато тя имаше най-голяма нужда от нас. Подведохме я. Същото важи и за Мики. Подведохме и него.

— За Съни си права. Трябваше да забележим, че се пристрастява към дрогата. Но не разбирам защо го казваш за Мики.

— Не му подадохме ръка, след като скъсаха с Нел и той изпадна в депресия, озова се в безпътица и се чувстваше несигурен като адвокат. — Тя вдигна лекичко рамене и поклати глава. — Понякога си мисля, че Мики изчезна само и само за да се махне от нас.

Тези думи стреснаха Гавин и той възкликна:

— Не ми се вярва, Роузи! При всички положения ти винаги си се държала чудесно с всички нас, няма какво да си посипваш главата с пепел.

— Не удържах на думата, която дадох на теб.

— О, я не се занасяй!

— Чакай, не си ме изслушал — прекъсна го тя. — Когато бяхме малки, ти обещах да те подкрепям в мечтата ти да станеш актьор; да бъда до теб, докато водеше онзи лудешки живот: беше се хванал келнер в Гринич Вилидж, играеше в разни постановки на оф Бродуей и в какви ли не долнопробни сериалчета, учеше при Ли Страсбърг. Но в крайна сметка не те разбрах. Предадох те. След онази ужасна караница, която имахме по моя вина, от гордост не дойдох да ти се извиня.

— Аз пък се запознах с Луиз, тръгнах с нея и още преди да съм се усетил, се оженихме. — Гавин замълча, приковал очи в нейните. — И аз не удържах на думата, която ти дадох, Роузи. Защо да си кривим душата? Обещах да се оженим, да работим заедно в театъра или киното, да сме нещо като екип.

— Е, не увесвай нос, де — засмя се тя. — Пак работим заедно и сме нещо като екип.

— Ъхъ.

— Но въпреки всичко си бях голяма глупачка, ужасно вироглава. И незряла. Избягах в Париж и се омъжих за първия, който ми предложи.

— Мама често повтаряше нещо, което се оказа вярно — усмихна й се Гавин. — „Бързата кучка слепи ги ражда.“ Особено пък в брака.

— Ами да, така е. — Роузи надигна машата и отпи голяма глътка. — Не удържах на думата си и пред Кевин. Все му повтарях, че ще го спра, почне ли да прави глупости. Въпреки това го оставих да тръгне по пътя на тате и да стане ченге.

— Божичко, Роузи, не бе по силите ти да го спреш. Беше си навил на пръста да иде в нюйоркската полиция.

— Да… — Тя завъртя бавно чашата между дланите си, загледана някъде в пространството. Личеше, че мислите й са далеч оттук. — Но имаше един момент, когато брат ми се колебаеше. Можех да го разубедя. Открай време се интересува от право, дори споменаваше, че му се става адвокат.

— Помня…

— Пък и Нел…

— А с какво според теб сме предали Нел?

Роузи му се усмихна лекичко.

— Е, тя поне ни измива лицето. Нея не я предадохме и подведохме, нито ти, нито аз. Удържахме на думата си. Но…

— Какво „но“? Хайде, изплюй камъчето, Ангелско личице.

— Мисля си, че затова пък я подведе Кевин.

— И с какво, интересно?

— С това, че остана в полицията и продължи да работи под прикритие, като внедрен агент. Това я убива, Гавин. Непрекъснато е на тръни. Когато научих за връзката им, ужасно се зарадвах. Но сега не съм съвсем сигурна, че трябва да остават заедно, ако и занапред той е внедрено ченге. Смятам, че Кевин трябва да напусне полицията заради себе си и заради Нел.

— Но ти знаеш, че няма да го направи.

— Да, няма. Повтаря като курдисан, че е полицай четвърто поколение.

— Не бива да им се месим, Роузи. Човек сам твори живота си.

— Така е. Та защо ти се оже…

Роузи млъкна насред изречението и се зае да оправя една от снимките в рамка върху масичката.

— Хайде, довърши си мисълта! — подкани благо Гавин.

Известно време младата жена мълча, после го погледна право в очите и попита:

— Защо се ожени за Луиз?

— Защото беше бременна. Чувствах се длъжен да го направя. И да бъда до нея.

— Не си ми споменавал.

— Не си ме питала.

— Но нали детето умря…

Роузи усети, че не бива да продължава, изведнъж я досрамя.

— И ти недоумяваш защо и след случилото се съм останал с Луиз.

Младата жена си замълча, ето защо Гавин допълни бавно и неописуемо тъжно:

— Ще ти кажа какво всъщност се случи, Роузи. Бебето не умря при раждането, както си мислеха всички. Почина още в утробата на Луиз, около две седмици преди термина. А тя трябваше да го износи. Та четиринайсет дни живя с мъртво дете в утробата и това ни довърши.

— Божичко, Гавин! Какъв ужас! Да не дава Господ! Клетата Луиз… А и ти си се намъчил. Сигурно е било голям кошмар. Каква трагедия!

— Да. Останах с Луиз, за да й помогна да преодолее мъката и по този начин да помогна и на себе си… — Гавин замълча и отпи от виното. — Но това бе преди цяла вечност.

— Ужасно ми е мъчно за теб. Не биваше да те питам.

— А, няма нищо, не почвай пак да се укоряваш. Какво става с нашата вечеря? Май вече е късно да излизаме. — Още преди тя да е успяла да каже нещо, Гавин побърза да предложи: — Точно така, ще приготвя вкусна италианска вечеря. Нали в шкафа ти се намират спагети?

— Да, намират ми се, но нека си стоят там. Може и да си велик актьор, но те няма никакъв като готвач.

— А едно време разправяше, че съм готвел добре.

— Бях млада и бях опитвала само твоите буламачи — прихна Роузи. — Я по-добре да отскочим до бистрото на ъгъла! Донеси палтата. И да побързаме, че ще затворят!