Барбара Тейлър Брадфорд
Изгубена невинност (2)

2.

Щом Роузи излезе навън, я лъхна студ. Тя потрепери, сгуши се в палтото и извърна поглед нагоре към похлупеното мрачно небе, цялото в оловносиви облаци. Уж още бе следобед, а вече се бе смрачило: поредният типичен за английските зими ден, с каквито Роузи вече бе свикнала.

Вятърът явно щеше да донесе дъжд и тя се запита какво ли ще правят малките англичанчета, ако все пак завали.

Днес бе 5 ноември, или както й викаха, Вечерта на огньовете. Миналата седмица, докато обядваха, Ейда й бе разказала за празника и й бе издекламирала стихчето, предавано вече столетия наред от поколение на поколение: „Помни, помни, на Пети ноември на барут вони, някой заговорничи и на краля вреди“. Беше й обяснила, че през 1605 година някой си Гай Фокс се опитал да вдигне във въздуха сградата на парламента и да убие крал Яков I. Но го издали и още преди да е извършил атентата, злосторникът бил заловен, изправен пред съд и екзекутиран. Оттогава британците си спомняли за него на пети ноември, известен като Деня на Гай Фокс и честван като празник.

Довечера навред по британските острови щяха да лумнат фойерверки и огньове и стига да не валеше, хората по традиция щяха да хвърлят в тях чучела на Гай Фокс и да пекат картофи и кестени.

— Ако всичко върви по график, на пети ще полеем края на снимачния период — й бе казала Ейда миналия вторник в ресторанта на киноцентъра. — Но надали ще ни разрешат да накладем огън. За да не направим пожар. Ала все ще измислим нещо, за да ознаменуваме Вечерта на огньовете и края на снимачния период.

Роузи не се сещаше какво ли ще е това „нещо“, за което й бе подметнала Ейда, но и тя, и всички останали щяха да разберат съвсем скоро. Партито щеше да почне след броени часове.

Роузи се огледа и забърза през безлюдните павилиони на киноцентъра „Шепъртън“ към своя кабинет в административната сграда.

От девет месеца работеше тук и бе свикнала с всичко наоколо дотолкова, че се чувстваше като у дома си. Беше истинско удоволствие да работи с Ейда и снимачния екип, все англичани. Още от началото се бе сближила с тях.

Най-неочаквано й хрумна, че сигурно ще й е много мъчно за „Шепъртън“ и за хората от екипа на филма. Невинаги бе така, случваше се, щом свършат някоя продукция, Роузи да си отдъхне с облекчение, че най-после ще се махне, без изобщо да се обръща. Но през дългите месеци, докато снимаха „Уорик“, актьорите, хората от снимачния екип и продуцентите се бяха сближили и сприятелили вероятно защото още от самото начало се натъкваха на какви ли не трудности. Роузи бе сигурна, че филмът ще обере лаврите. В киноиндустрията съществуваше нещо като неписано правило, че след като бъде монтиран и озвучен, а сетне пуснат по екраните, всеки трудно заснет филм се оказва изключително успешен.

Хората от екипа бяха дали всичко от себе си, работеха до премала дори когато бяха капнали от умора и нямаха сили да продължат. Въпреки това не се отказваха. А Гавин, който се отдаде телом и духом на ролята на Ричард Невил, граф Уорик, бе играл по-добре от всякога, направо си заслужаваше „Оскар“. Най-малкото така мислеше Роузи, но тя, разбира се, не беше безпристрастна.

Отвори двойната стъклена врата на административната сграда и тръгна по тесния коридор към кабинета си. Влезе вътре, подпря се за миг на вратата и огледа съсредоточено помещението: рисунките, накачени по всички стени, купчините костюми, огромната маса, отрупана с какви ли не мостри и скици, множеството аксесоари, които Роузи бе измайсторила.

През деветте месеца, откакто работеше в този кабинет, бе събрала доста неща, които през следващите няколко дни й предстоеше да опакова. Слава Богу, че двете й асистентки, Вал Хорнър и Фани Лейланд, щяха да й помогнат да опише скиците и проектите, да ги прибере заедно с костюмите, които Роузи смяташе да запази в архива си, и да подреди в кашоните книгите и фотографиите, които бе използвала, докато се подготвяше за филма.

Основните скици за костюмите на Гавин бяха забодени с карфици върху дългата стена на кабинета; Роузи се приближи и понавела глава, се вторачи в тях. После кимна: Гавин бе прав, „Уорик“ бе много тежък филм не само заради сложния сюжет и множеството актьори, които участваха в него, но и заради пищността, блясъка и другите исторически моменти в сценария, с които тя трябваше да се съобразява и които съвсем естествено бяха наложили отпечатъка си върху нейните проекти за костюмите. Наистина голямо предизвикателство. Но Роузи обичаше предизвикателствата, те сякаш я караха да изяви най-доброто у себе си. Колкото и трудна и непосилна да бе задачата й, тя беше признателна, че е имала късмета да работи върху такава монументална и пищна кинотворба.

Още от самото начало, когато бе започнал подготвителният период, Роузи се вълнуваше неописуемо и преливаше от енергия и превъзбуда.

Насочи вниманието си главно върху Гавин, изпълнителя на главната роля на Уорик. През петдесетте и шейсетте години на XV век графът е най-могъщият човек в Англия. Родом от Йоркшир, кралска издънка, потомък на крал Едуард III, по онова време е най-високопоставеният благородник в кралството, един от най-великите сановници и рицари на епохата, превърнал се в жива легенда. Тъкмо Уорик качва на английския престол братовчед си Едуард Плантагенет по време на Гражданската война между двата кралски рода — на Йорк и на Ланкастър, известна още като Войната на двете рози покрай гербовете на двете графства: бяла роза върху герба на Йорк и червена — върху този на Ланкастър. В междуособиците главна роля играе Уорик, благодарение на когото ланкастърци са разгромени в няколко кървави битки. Пак Уорик слага на английския престол неговия законен наследник, Едуард от Йорк.

Понеже е движеща сила в двореца и пръв съветник на осемнайсетгодишния крал Едуард IV, съвременниците на Уорик започват да го наричат с прозвището Творецът на крале. Прякорът се бе съхранил през столетията и бе дал името на техния филм. В сценария, дело на сценаристката Вивиен Ситрайн, носителка на „Оскар“, се разказваше за периода от 1461 година, когато Уорик е на трийсет и три години и е в апогея на мощта си, до 1463 година.

Основната задача на Роузи бе да създаде за Гавин костюми, които да са не само средновековни като стил, но и да му отиват, да подчертават красотата му, да изглеждат добре върху кинолентата и да са удобни за носене.

Както винаги, се постара дрехите да отговарят до най-малките подробности на историческата епоха. Бе убедена, че костюмите, както и декорът, трябва да пресътворяват правдоподобно епохата, да правят филма реалистичен и да му вдъхват живот. Славеше се именно с умението си да го постига, както и с огромния си талант и това бе една от тайните на нейния успех като създателка на театрални костюми. Дрехите й за различните постановки се открояваха с белега на епохата, била тя съвременна или историческа, а Розалинд Мадиган правеше всичко възможно те да съответстват напълно и на общественото положение и ранга, на националността на героя във филмите и театралните постановки.

Готви се за „Творецът на крале“ толкова дълго, та по едно време си даде сметка, че е хвърлила повече труд от обичайното и отколкото го изисква кинотворбата. Ала се стара толкова заради Гавин. Филмът бе по негова идея, негов личен проект. Гавин бе един от продуцентите и дори бе осигурил част от средствата. Холивуд не искаше и да чуе за подобен филм, нищо, че Гавин не бе по-малко известен от Костнър, Сталоун и Шварценегер и името му в афиша неизменно пълнеше киносалоните. Всъщност Гавин се озова в същото положение, както Костнър, когато актьорът се бе опитал да заинтересува Холивуд с „Танцуващият с вълци“. Никой там не му обърна внимание и Костнър се видя принуден да събере сам парите за кинотворбата, подпомаган от Джейк Ебърт, независим продуцент, работещ в Европа.

Първоначалната идея за „Творецът на крале“ бе изцяло на Гавин — плод на неговото въображение, и той вярваше в нея толкова силно, че зарази с ентусиазма си и останалите.

Обичаше историята. Отдавна проявяваше интерес към Уорик и когато прочете поредната му биография, за кой ли път бе пленен от изпълнения с превратности и премеждия, с блясък и успехи живот на графа, превърнал се накрая в трагедия. Вдъхновен, Гавин даде воля на въображението си и се спря на няколко ключови години, когато звездата на Уорик е била в зенита си, за да създаде канавата за филма. Сетне бе наел Вивиен Ситрайн да напише сценария. Бяха работили рамо до рамо повече от година, докато накрая Гавин не се увери, че по-добър сценарий не може да се получи, и той наистина бе чудесен.

И Роузи се запали още от началото по проекта. Гавин й спомена за него, когато в края на 1988 година се видяха в Бевърли Хилс, а накрая, когато миналата година той вече бе готов да започне снимки, Роузи се вълнуваше като ученичка.

Много преди да се заемат с подготовката за снимачния период в Англия, тя вече обмисляше костюмите, четеше биографии на Уорик и Едуард IV, както и исторически трудове за средновековна Англия и Франция. Бе изучила най-подробно стиловете в архитектурата и изкуствата от онова време, така че да си го представи до най-малките подробности, а щом отиде в Лондон, с часове не излизаше от историческите музеи.

Когато асистент-режисьорът, сценографът, директорът на продукция и още неколцина членове на снимачния екип тръгнаха с Гавин да подбират местата за снимки на открито, Роузи също се присъедини към тях.

Най-напред отидоха в замъка „Мидълъм“ в мочурливия Йоркшир, някога жизненоважна северна крепост на Уорик, който още се бе запазил, макар и да бе в окаяно състояние, със съборени кули и срутени, брулени от вятъра и стихиите помещения. Ала Гавин смяташе, че е важно да видят замъка и местността, където Уорик е израсъл и е прекарал голяма част от живота си.

Тръгна заедно с Роузи да разглежда огромното голо пространство, където някога се е намирала голямата зала. Сега тя беше без покрив, стените й продължаваха да се рушат. Двамата поеха под ослепително синьото небе по покрития с плочник под, обрасъл тук-там с трева и с диви цветя, поникнали в пръстта между пукнатините. Макар и порутен, замъкът направи неизличимо впечатление и на Роузи, и на Гавин. По-късно отскочиха с колата до мрачните неумолими мочурища, в които Уорик бе водил някои от своите решителни битки.

В края на пътуването отидоха още по на изток, към брега на морето. Гавин настоя да разгледат и Йорк Минстър, великолепната готическа катедрала в древния, опасан със стена град Йорк. Именно в него преди столетия Уорик и Едуард — герои на цяла Англия, Творецът на крале и сърцатият млад крал, бяха влезли победоносно с конете си, в пълни бойни доспехи, с многолюдното си войнство, със сърмените си бойни знамена, развети от вятъра. Според Роузи това бе една от най-живописните и ефектни масови сцени в сценария и тя изгаряше от нетърпение да се заеме с костюмите за нея.

После пак ходиха няколко пъти в Йоркшир, след което Роузи отново се затвори в библиотеките и музеите и накрая натрупа достатъчно познания, за да се захване със скиците, убедена, че вече знае за средновековна Англия повече от мнозина други.

Както се оказа, се затрудни само с доспехите. Сети се колко се е притеснявала и безпокояла и присвила очи, погледна към ъгъла на кабинета, където бе поставена пълна рицарска броня. И досега помнеше как се е мъчила като грешен дявол, докато създаде прототипа.

В сценария имаше голяма батална сцена, която Гавин държеше да заснемат на всяка цена, колкото и трудно и скъпо да бе това. Роузи нямаше друг избор, освен да опита да направи средновековни рицарски доспехи.

Накрая се пребори с множеството проблеми, ала единствено благодарение на Брайън Акланд-Сноу. Невероятно талантливият сценограф на продукцията също бе получил „Оскар“ за филма „Стая с изглед“ и добре, че беше той, та да пресъздаде в павилионите на „Шепъртън“ Англия от XV век.

Роузи смяташе Брайън за гений и щеше да му е задължена до гроб. Той я запозна с един производител на водолазни костюми, който осъществи проектите й за рицарските доспехи, като използва здрав твърд неопрен със сребристо покритие, създаващ илюзията за желязото, от което през средновековието са ковали рицарските доспехи. Синтетичният каучук бе лек и удобен за носене, но върху кинолентата досущ наподобяваше броните и ризниците от едно време.

Роузи се извърна и отиде при голямото писалище в другия край на кабинета, където на купчини бяха струпани работните й скици и проекти за костюмите.

Веднага си даде сметка, че ще й трябват най-малко шест големи сандъка, та да побере всичко. Освен книгите, рисунките и снимките, върху бюрото имаше мостри от материи като туид, вълна и сукно, оцветявани със специални багрила, от велур и кожа за ботушите, панталоните, куртките и наметките, най-различни видове кадифе и коприна. В кошниците и по таблите бяха наслагани какви ли не лъскави накити и аксесоари: брошки, пръстени, огърлици, обици, гривни, релефни копчета, колани, ножници и позлатени корони. Все дрънкулки, въплъщаващи блясъка и великолепието на епохите, пресъздавани в исторически филми като този.

„Божичко, каква продукция!“ — каза си учудено Роузи. Скъпа, сложна, много по-трудна, отколкото си бяха представяли в началото. Случваше се съвсем да се изнервят, някой да избухне, да се сопне и да каже остри думи, да вдигне скандал, да не говорим за наистина сериозните проблеми, с които непрекъснато се сблъскваха: ту времето се разваляше, ту някой се разболяваше, ту ставаше нещо друго, което забавяше снимките и оскъпяваше неимоверно продукцията. Затова пък работата по него бе неописуемо вълнуваща и накрая творбата стана наистина чудесна. Роузи никога досега не бе правила толкова добър филм, а вероятно нямаше да прави и в бъдеще.

Стига да можеше, винаги придружаваше Гавин, когато той отиваше да види в малкия салон на киностудията материала, заснет предния ден и вечерта проявен в лабораторията. Гледаше със затаен дъх всяка сцена върху екрана. „Атмосферата“ бе пресътворена изумително точно и правдоподобно, разгръщащата се драма веднага приковаваше вниманието, актьорите играеха великолепно.

Гавин непрекъснато се притесняваше за филма, както в една или друга степен — и всички останали. Едва преди малко, след като заснеха последните епизоди и материалът бе готов за монтаж, Роузи усети с всяка своя клетка, че наистина са направили филм, достоен за награда. Със сигурен касов успех. Бе убедена, че кинотворбата на Гавин не отстъпва по качество, размах и значение на „Лъвът през зимата“ и че ще спечели куп „Оскари“.

 

 

Накрая се отърси от хаотичните мисли за своята работа и филма и си спомни, че следващите три дни й предстои да свърши куп неща.

Седна на писалището до прозореца, придърпа телефонния апарат и набра един номер. Телефонът звъня дълго, докато най-сетне вдигнаха слушалката.

— Здрасти, Розалинд — изчурулика познат момичешки глас, — извинявай, че те накарах да чакаш на телефона толкова дълго. Бях се качила на стълбата да сложа кашоните с документацията ти на най-горната лавица.

— Как се сети, че се обаждам аз? — попита Роузи и едвам се сдържа да не прихне.

— Я не се прави на ударена, Розалинд, знаеш много добре, че никой освен теб не звъни на този номер.

— Да де. Изхвърча ми от главата. Как си, Ивон?

— Ами добре, като всички останали. Но Коли и Лизет излязоха. Сигурно търсиш Коли.

— Да, но не е спешно. Просто реших да ви чуя и да ви кажа, че снощи пратих два чека. Един за теб и един за Коли.

— Благодаря, Розалинд.

— Слушай, миличко, в събота заминавам за Ню Йорк и…

— Но нали завчера ми каза, че ще хванеш самолета в петък! — възкликна малко по-високо Ивон.

— Мислех да тръгна в петък, но като гледам колко багаж имам да опаковам, отложих за събота сутрин. Ще ти пратя няколко кашона. Щом пристигнат, ги сложи в някой ъгъл в кабинета ми. Ще ги подредя, когато пристигна.

— А кога ще бъде това?

Доловила жалните нотки в гласа на момичето, Роузи побърза да го успокои:

— През декември. Връщам се декември. Съвсем скоро.

— Ама обещаваш ли?

— Обещавам.

— Друго си е, когато си тук. Мъчно ми е за теб.

— Знам, и на мен също. Но ще си дойда скоро. — За миг Роузи се поколеба, сетне добави: — Между другото, Ги върна ли се?

— Да, но не е тук. Излезе с Коли и Лизет. И с баща си.

Роузи бе толкова изненадана, че възкликна:

— Къде отидоха?

— При Кира. Има рожден ден.

— Така ли? — Роузи замълча, прокашля се и продължи: — Поздрави ги от мен. Благодари им от мое име. И на теб съм ти много признателна. Направо не знам какво щях да правя без теб.

— За нищо. Беше ми приятно, Розалинд.

Сбогуваха се и Роузи се вторачи в пространството, погълната от мислите си за Ги. Виж ти, отишъл е с другите при Кира! Не му беше в стила. Всъщност тя рядко, да не кажем никога, разбираше подбудите му. Той бе пълна загадка за нея. Бе донемайкъде учтив с Кира, но колкото да прикрие, че я мрази до смърт. Поне в това Роузи бе повече от сигурна. Ги, естествено, ревнуваше Кира, Роузи го бе усетила отдавна. Ревнуваше я заради баща си, който бе много привързан към рускинята.

Роузи се облегна на стола и се взря във фотографията на Ги, Лизет и Коли в ъгъла на писалището. Миналото лято самата тя им бе направила тази моментална снимка и в нея имаше нещо толкова безгрижно и щастливо, че Роузи поръча да я увеличат и да й сложат рамка. Ала зад ведрите им усмивки се криеха душевен смут, мъка и нещастие, поне за Ги и Коли. Роузи бе убедена. Лизет бе съвсем мъничка, едва на пет годинки, че да я мъчат подобни чувства. Ала Роузи вече не се съмняваше и за миг, че Ги ще им създава проблеми. Не само на баща си, но и на всички други, най-вече на нея и на Коли, която ни в клин, ни в ръкав винеше за всичките си злочестини.

„Не е в час“, такова бе мнението на Гавин за Ги. Не го обичаше и често повтаряше, че той е трябвало да живее в края на шейсетте в Хейт-Ашбъри. „Тоя господинчо ми се прави на застаряващ хипи, не си дава сметка в кое време и на кое място живее“, й бе казал злъчно Гавин оня ден. В забележката му имаше зрънце истина, всъщност не само зрънце. Но Роузи не можеше да стори нищо, за да промени Ги, понякога дори й се струваше, че той прави всичко възможно, за да се самоунищожи.

Но каквото и да говореше Гавин за Ги и другите, те бяха нейното семейство и Роузи се притесняваше за тях и ги обичаше. Обичаше посвоему дори Ги, нищо, че той не го заслужаваше.

Роузи въздъхна горчиво. Ги не разбираше хората, не можеше да им влезе в положението, инак все щеше да намери общ език с баща си, Коли и нея. С годините ставаше все по-безотговорен. Роузи открай време знаеше, че е безхарактерен, но напоследък имаше чувството, че не е срещала по-голям егоист от него.

Отмести поглед към другата снимка върху писалището. Бе същата като фотографията върху тоалетката в гримьорната на Гавин, еднакви бяха дори рамките, купени в „Тифани“. Преди години Нел им ги бе подарила за Коледа, бе задържала една и за себе си.

Роузи се наведе и се взря в лицето на Нел. Изглеждаше толкова крехка с нежното си, сякаш изваяно с тъничко длето лице, с лъскавата коса с цвят на позлатено сребро и замечтаните наситеносини очи… Макар и дребничка и тънка като вейка, Нел бе силна, на Роузи дори понякога й се струваше, че е най-силната измежду тях. Имаше кураж за десетима и желязна воля.

От снимката се усмихваше и тяхната хубава Съни, тяхното Златно момиче. И тя като Нел бе с руса коса, но със златист оттенък, и бе по-висока и едра. Бе истинска красавица славянски тип: с леко дръпнати очи с бадемовидна форма, с изпъкнали скули и квадратна челюст. Беше снажна, пращеше от здраве и жизненост, имаше бяло нежно лице с румени страни и невероятни кехлибарени очи, напръскани със златисто. От външността й личеше, че е от селско потекло: родителите й се бяха преселили от Полша в Щатите. Клетата Съни! Оказа се, че е крехка като стъкло и лесно се прекършва. Наистина жалко за нея! Крееше в онова ужасно място, съвсем изгубила разсъдъка си, за да мисли за своите приятели, за каквото и да било на този свят.

До Гавин стоеше Кевин, мургав и хубав, с черни ирландски очи, които проблясваха весело и закачливо. В известен смисъл бяха изгубили и него. Той живееше в устата на звяра, върху острието на бръснача, непрекъснато бе изложен на опасности, на клопките в подземния свят, които някой ден можеха да му струват живота.

На снимката между Кевин и Съни бе и Мики, друга жертва на времето, в което бяха израсли, още един от приятелите, които бяха изгубили. Върху фотографията косата му сякаш бе златна и сияеше като ореол около лицето. Роузи винаги бе смятала, че Мики има може би най-милото лице на този свят, симпатично и дружелюбно. И той бе красив по някакъв едва загатнат, неуловим начин, беше висок и широкоплещест и до него останалите приличаха на джуджета.

Сега нямаха представа къде се е запилял Мики. Беше изчезнал, сякаш бе потънал вдън земя и въпреки огромните усилия, които бе хвърлил, Гавин така и не научи къде е отишъл. Частните детективи, които нае, също не успяха да открият и следа от него.

Роузи, Нел и Гавин единствени се бяха оправили в този живот, бяха се издигнали и бяха осъществили младежките си мечти. Брат й Кевин сигурно щеше да възрази, че не само те тримата са постигнали онова, което са искали. Кевин Мадиган също бе успял — по свой си начин. Дума да няма, вършеше работата, за която си бе мечтал, и то, както предполагаше Роузи, добре.

Розалинд се пресегна, взе снимката и се взря съсредоточено в лицата на приятелите си. Едно време бяха неразделни, обичаха се, милееха един за друг.

Вгледа се в Гавин върху фотографията. Колко прочуто бе сега лицето му, костеливо и слабо, с високи изпъкнали скули и дълбока трапчинка върху брадичката. Очите му, сивкавосини като аспид, бяха раздалечени и хлътнали. Излъчваха спокойствие изпод дългите мигли и черните като косата му вежди. Пронизващи и честни очи, които те гледат втренчено и които хитреците предпочитат да не срещат. Устата му беше чувствена, почти нежна; ехидната усмивка, която Роузи познаваше толкова добре, сега бе прочута точно колкото и лицето на Гавин — в известен смисъл се бе превърнала в нещо като негова запазена марка.

Жените по цял свят се влюбваха в това лице вероятно защото то сякаш бе белязано от дълбока печал и мъка, бе романтично и поетично. Може би дори средновековно? Роузи се замисли, запита се дали не смесва актьора с неговата последна засега роля. Не, не ги смесваше, Гавин наистина имаше лице, каквото често са рисували живописците от XV век — европейско лице, каквото ще видиш само в Стария свят. И това бе напълно обяснимо: майката на Гавин бе шотландка, затова и го бе кръстила така, а баща му беше италианец по фамилия Амброзино. По-късно Гавин бе приел сценичния псевдоним Амброуз.

Въпреки известността, несметното си богатство и успех той почти не се бе променил — Роузи бе сигурна в това. Дълбоко в себе си пак си беше същият, както през 1977 година, когато се бяха запознали. По онова време Роузи, както и приятелката й Нел, бяха седемнайсетгодишни, Гавин — деветнайсетгодишен, Кевин и Мики бяха на по двайсет, а Съни, най-малката, бе на шестнайсет. Бяха се сприятелили една уханна септемврийска вечер на празника на Сан Дженаро, който устройваха италианците от Мълбери Стрийт в Малка Италия в Долен Манхатън.

„Божичко, колко време мина оттогава, помисли си Роузи. Цели четиринайсет години!“ Сега те с Нел бяха на трийсет и една, Гавин — на трийсет и три, брат й Кевин — на трийсет и четири. През тези години на всички тях им се бяха случили толкова много неща…

На вратата се почука. Роузи подскочи като ужилена и още преди да е отворила уста, в кабинета нахълта една от асистентките й, Фани Лейланд.

— Извинявай, че изтървах края на снимките! — възкликна весело тя и се завъртя пред писалището така, че разкроената й пола изшумоля.

Бе дребничка, като извадена от кутийка, бе умна и талантлива, самото въплъщение на работягата, преливаше от жизненост и енергия. Бе предана до гроб на Розалинд.

— Задържа ме една трудна актриса — допълни Фани и се усмихна, сякаш се извиняваше. — Нали не си ме търсила? — попита и донякъде притеснена, се надвеси над бюрото.

— Не, но утре ще ми трябваш — отвърна Роузи. — Трябва да оправим долу и да подредим в кашони скиците за костюмите.

— Не бери грижа, нали ни знаеш какви фурии сме с Вал, ще бъхтим до припадък, но до вечерта ще опаковаме и подредим всичко.

— А, не съм толкова сигурна — възрази Роузи и се засмя. — Ще ми липсват усмихнатото ти лице, безкрайната ти енергия и ведрото ти настроение. Пък да не говорим за оправността ти, Фани. Свикнах с теб, а и защо да си кривя душата, доста ме разглези.

— Няма такова нещо, но и ти ще ми липсваш. Нали няма да ме забравиш, Роузи, когато се заемеш със следващата постановка или филм? Само ми свирни и където и да се намираш, веднага ще дотърча. Бих отишла и на другия край на света, само и само да работя отново с теб.

Роузи се усмихна на по-младата жена.

— Иска ли питане, Фани, защо да не работим отново заедно? Ще викнем и Вал. Ще ми бъде приятно. Вие двечките сте най-добрите асистентки, които съм имала.

— Ама наистина ли? Благодаря ти. Ти си върхът! Между другото, не те изчаках да се върнеш от снимачната площадка заради Маргарет Елсуърт. — Фани сбърчи носле и добави: — Навила си е на пръста да задигне роклята, с която беше облечена за сцената на коронацията в Уестминстърското абатство. Човек ще убие, но ще я вземе.

Озадачена, Роузи се смръщи.

— За какво й е притрябвала средновековна рокля? Та тя дори не е красива, не я харесвах още докато я правех.

— Нали ги знаеш актрисите, всичките са превъртели. Най-малкото „трудните“ — изпелтечи Фани и озари Роузи с лъчезарна усмивка. — Е, има и прекрасни актриси, всъщност те са много повече от такива вещици като Маги Елсуърт.

— Така е — съгласи се Роузи. — При всички положения питай Ейда. Ако продуцентите решат да продадат или да подарят роклята на Маги, нямам нищо против. Не е моя, не ми трябва и за архива. Я още сега изтичай да поговориш с Ейда. И се връщай час по-скоро. Ще ми се следобед да се заемем с описа на скиците.

— Дадено! Връщам се след минута. А и Вал е тръгнала от реквизита, така че не се безпокой, трите ще се оправим за нула време.

С тези думи Фани се завъртя, излезе като фурия и нехайно тръшна след себе си вратата толкова силно, че чак издрънча полилеят.

Роузи се усмихна, поклати глава и се пресегна за телефонния апарат. Фани бе голяма симпатяга, щеше да й липсва много, както и Вал. Разлисти тефтерчето и намери телефонния номер на продуцентите от Бродуей, потърсили я във връзка с новия мюзикъл, сетне погледна ръчния си часовник.

Тук, в Англия, бе три и половина. Между Лондон и Ню Йорк имаше пет часа разлика във времето, значи там сега бе десет и половина сутринта. Тъкмо време да проведе този разговор.