Барбара Тейлър Брадфорд
Изгубена невинност (41)

41.

Гавин Амброуз бе седнал на канапето в хола на апартамента в хотел „Риц“, заобиколен от справочници на актьорското съсловие. Отпиваше от кафето и разлистваше справочника на Академията за филмово изкуство, в който бяха включени всички актриси, изпълнявали главни роли.

Именно такава му трябваше — актриса с присъствие и дух, която да пресъздаде образа на Жозефина.

Миналия четвъртък Роузи бе права, като каза, че разполагат с предостатъчно време. От друга страна обаче, в момента се снимаха доста филми, в които участваха кажи-речи всички добри актриси. Кевин Костнър работеше върху поредната си суперпродукция, Дъстин Хофман също бе обявил, че почва нов филм, Шон Конъри се канеше да прави епична приключенска кинотворба. Покрай цялата тази бурна снимачна дейност, внезапно разгоряла се в киното, Гавин се изпопритесни, понеже бе перфекционист във всичко, особено в подбора на актьорския състав. Миналата седмица бе отхвърлил три актриси, които бяха обсъждали с Роузи, и то по куп причини.

Изпи остатъка от кафето, остави чашата върху подноса и отиде при прозореца с изглед към площад Вандом. Бе слънчев неделен следобед, седмица преди Великден, и той се запита защо ли се е сврял в хотела и разглежда снимките на прочути холивудски актриси. „Такава ти е работата, мой човек — припомни си Гавин. — Но по дяволите работата!“ Реши да звънне на Роузи и да види какво прави в този чудесен априлски ден.

Тя вдигна още след първото позвъняване.

— Да не си седнала върху телефонния апарат? — пошегува се Гавин.

— Нещо такова. Тъкмо се канех да ти звънна.

— Е, спестих ти четвърт франк, Ангелско личице. Защо щеше да ми звъниш?

— Преди десетина минути ме осени прозрение. Изведнъж ми хрумна, че би могъл да ангажираш някоя френска или английска актриса. Не е речено, че трябва да е непременно американска звезда. И без холивудските знаменитости филмите ти имат невероятен касов успех. Сетих се за Аник Томпсон. Французойка е, но говори приличен английски. От няколко години, откакто се омъжи за режисьора Филип Томас, живее в Лондон. Много талантлива е, няма по-подходяща от нея за Жозефина.

— Наистина е невероятна, Роузи. Как не съм се сетил досега? А, защото е голяма върлина.

— Тя ще стои в трап, а ти ще стъпиш на някой кашон — заяде го Роузи.

— Хиляди благодарности. С приятелка като теб не ми трябват врагове.

— Я не се занасяй! Знаеш, че се шегувам. Пък и тя не е чак толкова по-висока от теб, най-много два-три сантиметра. А и във филма няма обувки на високи токове, само пантофки в стил ампир.

— Добре си се сетила за Аник — рече Гавин. — Ще кажа на Ейда да видим какво мисли.

— А ти защо ми се обаждаш, Гавин?

— Да видя имаш ли някакви планове за днес. Виж какво време се е отворило, дали да не поизлезем? И без това бъхтим като негри.

— И къде ще идем?

— Не знам. Нали ти си парижанката, предложи нещо.

— Бихме могли да направим дълга разходка из Булонския лес, но току-що се върнах от пазар и навън е по-студено, отколкото си мислиш. И духа хаплив вятър.

— При всички положения искам да се измъкна от този хотел. Не е задължително да се мотаем навън. Дали да не идем на едно кино?

— Много оригинално хрумване. Нямам нищо против — засмя се Роузи.

— А после ще те заведа да вечеряме. В бистрото, дето е при вас.

— Дадено! То ми е любимото заведение.

— Кога да мина да те взема, Ангелско личице?

— Няма смисъл да се разкарваш. Ще се чакаме пред „Фуке“ на Шанз-Елизе. Тъкмо ще спестим време. След половин час става ли?

— Ще те чакам.

 

 

Накрая се отказаха от кината на Шанз-Елизе. В някои нямаше билети, пред други се виеха километрични опашки, сякаш половината парижани се бяха наговорили точно днес да ходят на кино.

Ето защо спряха такси и се запътиха към един киносалон на левия бряг на Сена.

— Там дават само архивни филми — поясни Роузи, докато се качваха на таксито. — Нямам представа каква е програмата за тази седмица. Но обикновено прожектират хубави неща. — Тя се взря в бомбето, което Гавин си бе нахлупил. — Толкова ли е задължително да се разхождаш с бомбе? Не ти отива.

— То ми е за маскировка — ухили се младият мъж.

— Е, не си се скрил кой знае колко. Веднага те познах. Както и онези жени пред „Фуке“. Зяпаха те като невидели.

— Ами, друг път са ме зяпали. Гледали са нещо друго. Наистина, Роузи, с това бомбе се движа инкогнито. Пък и е модно.

— Модно било! Все едно си го изровил от някой таван.

Гавин се засмя и я заяде заради плетената шапка, с която му било писнало да я гледа. Шегуваха се и се заливаха от смях чак докато стигнаха левия бряг на Сена. След двайсет минути влязоха в салона: даваха „Казабланка“. Бяха изпуснали първите десет минути, но това не им попречи. Знаеха едва ли не наизуст стария класически филм.

Щом се настаниха на местата си, Гавин прошепна:

— Изгарям от нетърпение оня сладур Богарт да каже: „От всички пивници, във всички градове по света, тя влезе именно в моята.“ Това ми е любимата реплика във филма.

 

 

След прожекцията отидоха в бистрото в дъното на улицата, където живееше Роузи. Вътре бе толкова пълно, че нямаше къде игла да падне, но понеже я познаваха, като по чудо им намериха свободна маса.

— А сега махни това проклето бомбе — подкани го Роузи, щом се настаниха. — Няма да седя с теб, ако продължаваш да упорстваш и да стоиш с него. Не е възпитано. И всички те зяпат.

— Ще ме зяпат още повече, ако го сваля.

— Тук никой няма да ти досажда — отсече младата жена и се усмихна мило на келнера, когото познаваше.

— Водка с лед, Марсел — каза му и се извърна към Гавин: — И ти ли ще пиеш същото?

Той кимна.

— Капнете и малко джин, ако обичате.

Сервитьорът го изгледа заинтригувано, после рече на Роузи:

— Разбрах, госпожо Дьо Монфльори!

И забърза да изпълни поръчката.

— Вярно, позна ме — намигна й Гавин. — Но ще сваля бомбето, колкото да ти доставя удоволствие.

След като той го сложи под стола, Роузи възкликна:

— Това вече е друга работа, Гавин! И никой няма да ти додява. Тук все пак сме в изискана Франция. Цивилизация, братче!

Още не го бе изрекла, когато до масата им се приближи някакъв младок, който ги обсипа с извинения и пъхна листче хартия на Гавин.

— Ще ми дадете ли автограф, господин Амброуз? — примоли се на развален английски.

Гавин наведе изискано глава, подписа се и озари момъка с ослепителна усмивка. Ликуващ и ухилен до уши, французинът се дръпна от масата.

— Както виждаш, аз… — поде Гавин.

— Само да си посмял да ми опяваш, Амброзини! Ставам и си тръгвам.

Той й се усмихна блажено. Роузи също се засмя и понавела глава, впи в него зелените си очи. Тъкмо да го попита нещо, и келнерът им донесе питиетата. Щом видя Гавин без бомбето, ахна:

— Ами да, вие сте господин Амброуз! Така си и знаех.

Гавин кимна, поусмихна се и щом останаха сами с Роузи, присви очи:

— Много си точна в преценките, няма що! — Засмя се и допря чаша до нейната. — Но пак си ми голяма сладурана, котенце! — изтананика, имитирайки безупречно Хъмфри Богарт.

 

 

Докато след вечерята си пиеха кафето, Роузи каза едва чуто:

— Може ли да те попитам нещо, Гавин?

— Разбира се! Казвай!

— Защо остана толкова години с Луиз? Тя все се е съвзела след загубата на първото ви дете. А и ти. Защо не я остави, щом си бил толкова нещастен?

— По ред причини, но най-вече заради сина си. Израсъл съм без баща. Дума да няма, дядо ме обичаше. Но не е същото. Исках Дейвид да има баща, да съм до него, ако случайно му потрябвам. Пък и заради кариерата и актьорството. Знаех, че трябва да се съсредоточа върху тях и да им се посветя, ако наистина искам да успея. Мислех единствено за работата, не ми се занимаваше със семейни разправии и с други жени. Стана ми правило да не допускам нищо да ме отклонява от избрания път.

— Нима не си имал други жени? — ахна тихо Роузи и го погледна любопитно.

— Е, не че не съм имал, но се броят на пръсти. А що се отнася до брака ми, винаги съм поддържал фасадата. Нали?

— Да, дори се престараваше. Едва наскоро си дадох сметка колко нещастен си бил всички тези години. Миналия ноември обаче, докато снимахме „Творецът на крале“, мислех, че си извадил голям късмет с брака си. Даже й го казах на Нел.

— А тя какво отвърна?

— Не се съгласи. Подметна да не съм забравяла, че си актьор.

— Нашата госпожица Джефри има ум като бръснач.

— Да де, сече й пипето.

— Роузи…

— Какво, Гавин?

— Има още една причина да не оставя Луиз. — Гавин замълча и се взря в нея със спокойните си сиви очи.

— Не виждах смисъл, понеже ти бе омъжена за друг.

Роузи го зяпна учудено.

— Ами и аз не се развеждах с Ги по тази причина… защото ти бе женен.

 

 

Вечерта бе ясна и студена. По седефено синьото небе нямаше и облаче, грееше пълна месечина.

Докато вървяха към сградата, където бе апартаментът й, не продумваха, не се и докосваха.

Щом влязоха вътре, Роузи и Гавин метнаха палтата си върху малката дъсчена скамейка в антрето.

Все така без да казва и дума, Роузи отиде бързо в хола и застана в средата, поизвърната в профил към Гавин, който я гледаше от вратата. Светеше само една лампа. В помещението бе сумрачно и той не виждаше изражението й. Изгаряше от желание да иде при нея, ала усети, че няма сили да помръдне. Сякаш бе залепен на прага.

Накрая Роузи се извърна с лице към него.

Гледаха се, без да продумват.

Тя пристъпи към него.

Той също направи крачка.

И в този миг, докато вървяха бавно и целенасочено един към друг, и двамата бяха повече от сигурни, че оттук нататък животът им ще се промени. Изцяло и необратимо. С внезапна яснота осъзнаха, че вече нищо няма да бъде същото.

Тя се отпусна в обятията му, почти се хвърли в тях.

Той я обви с ръце, силни и мощни, и я притисна здраво до себе си.

Роузи също го прегърна и го замилва по врата, впила пръсти в косата му. Гавин я притегли още повече към себе си.

Накрая се целунаха — дълго не можеха да се откъснат един от друг, сякаш за да заличат всички мъчителни години. Долепили устни, преплели езици, се бяха вкопчили като удавници, които се страхуват да се пуснат.

Гавин се наслаждаваше на добре познатата му сладост на устата й, примесена със солените й сълзи. Накрая се дръпна и докосна с пръсти страните й. Бяха мокри.

Впи очи в нея. Тя отвърна на напрегнатия му поглед.

— О, Гавин! Гавин! Обичам те! Само да знаеш колко те обичам!

— И аз те обичам, Роузи. Никога, нито ден, нито миг не съм преставал да те обичам.

Най-сетне, след толкова години мълчание, си бяха изплакали болката, бяха си казали какво ги е мъчило.

Погледнаха се с разбиране и без да казва и дума повече, Гавин я хвана за ръка и я поведе.

Подир броени секунди Роузи вече се чудеше как толкова бързо са отишли от хола в средата на спалнята, кога и как са се съблекли. После забрави за всичко на тоя свят, понеже Гавин я притегли към себе си и я обсипа с целувки.

Тя му отвърна не по-малко пламенно. Все едно изобщо не се бяха разделяли. Годините сякаш се заличиха.

Роузи и Гавин се върнаха на място, което някога им бе познато, място, което им бе близко и където те принадлежаха.

Макар да не се бяха любили цели единайсет години, Гавин още помнеше всяка гънчица и извивка на тялото й, сякаш бе неговото. Същото важеше и за Роузи.

Докосваха се трескаво, изживяваха наново някогашните усещания и страст, отново бяха на ръба на блаженството. А спомените им, толкова сладостни, нахлуха и ги заляха като приливна вълна.

Роузи му бе първата жена, той на нея — първият мъж. Сега, когато най-сетне отново бяха заедно, имаха чувството, че се любят за пръв път.

И все пак бе по-различно. Бяха по-мъдри, бяха страдали един за друг. И от това ставаха дваж по-нежни.

 

 

Нощта им се стори сън.

Подремнаха след първото любене, колкото да се събудят подир няколко часа и да се затърсят трескаво — сякаш от страх, че всичко е било плод на въображението. Гавин усети, че я желае отново. Пак я облада страстно и неудържимо. Роузи също го желаеше неописуемо. Отново заспаха, и отново се любиха, щом се пукна зората. Накрая потънаха в дълбок сън, какъвто не ги бе спохождал от години.

 

 

Роузи се претърколи в леглото и се пресегна да помилва Гавин, но него го нямаше.

Седна рязко в леглото, примига срещу ярката утринна светлина и се заозърта, решила както през нощта, че само й се е присънило.

Но не беше сън. Усещаше го по тялото си, изтръпнало от милувките. Усмихната, отметна завивките, стана, загърна се с робата и тръгна да търси Гавин.

Той седеше зад бюрото в ателието. Бе облечен в пуловер и панталон, беше си сложил и очилата с рогови рамки. Бе подредил пред себе си листовете на сценария.

— Гавин, защо си взел моя екземпляр? В полетата съм си отбелязала куп неща.

Той вдигна глава и й се усмихна.

— Така ли казваш „добро утро“ на любовника си, и то след всичко, което е направил за теб нощес?

— Ах, само се заяждаш! — извика Роузи през смях.

— Невъзможен си, Амброзини!

— А, между другото, те обичам.

— Аз също. — Заобиколи писалището, надвеси се над Гавин и го целуна по бузата. Той поизвърна лице, за да я целуне по устата, сетне я придърпа върху коленете си и зарови глава в трапчинката на рамото й. — Роузи, да знаеш само колко те обичам! Просто не мога да ти опиша. — Прегръща я още малко, после я пусна. — А за сценария не бери грижа. Извадил съм само един лист, за да променя диалога. Утре в киноцентъра ще ти го върна.

Роузи стана от скута му и след като прекоси стаята, рече през рамо:

— Мирише ми на кафе. Много мило от твоя страна, скъпи. Искаш ли още една чаша?

— Не, благодаря, Ангелче.

Иззвъня телефонът.

И двамата впериха поглед в апарата.

— Дано не е Джони — каза тихо Роузи.

Гавин се изправи.

— Ще те оставя сама — рече и заобиколи писалището.

Младата жена поклати глава.

— Моля те, стой тук! Нямам тайни от теб. Пък и съм включила телефонния секретар.

Телефонът продължи да дрънчи оглушително.

— Не, забравила съм.

Грабна слушалката.

— Ало! — Лицето й грейна. — Здрасти, Нел! Откъде се обаждаш?

След миг от усмивката й не остана и следа.

— О, Нел, сериозно ли говориш? Божичко! — Роузи стисна още по-силно слушалката и седна тежко на стола. — Божичко! — извика пак и пребледня като платно. — Да, да. Ще дойда. Тръгвам незабавно. — Млъкна и заслуша какво обяснява приятелката й от другия край на линията, без да сваля очи от Гавин, който, смръщен, стоеше при бюрото. Той забеляза, че очите й са се разширили и в тях се чете страх, а Роузи трепери като листо. — Добре, както кажеш. Ще оставя съобщение на телефонния ти секретар.

С тези думи затвори.

— Какво има, Роузи? Какво се е случило? — попита разтревожен Гавин и отиде при нея.

Тя го погледна с отворена уста и промълви задъхано:

— Кев. Стреляли са по него. Ранен е много тежко. Според лекарите в болницата „Белвю“ почти няма шансове да оживее. — Роузи се разплака. — Смятат, че ще умре.