Барбара Тейлър Брадфорд
Изгубена невинност (37)

37.

През огромните огледални прозорци струеше светлината на утринното слънце, която се отразяваше в снежнобелите стени, в мебелите от метал и стъкло, в сбирката стъклени, мраморни и метални обелиски, подредени по етажерките от стъкло и хром.

Всичко в просторната трапезария на взетия под наем апартамент в „Тръмп Тауър“ проблясваше и лъщеше и Гавин вече се дразнеше от тази ослепителна натрапчива светлина.

Стана рязко от стола и отиде при прозорците в дъното с намерението да пусне щорите. Но не го направи. Постоя малко, прехласнат по възхитителния изглед, откриващ се към покривите на Манхатън. Наистина бе невероятен, такава гледка нямаше никъде по света. Архитектурата на Манхатън бе зашеметяваща, Гавин я намираше за красива. Но все пак това бе родният му град.

Трапезарията в огромния апартамент бе разположена откъм Пето Авеню и от прозореца младият мъж виждаше Шесто, Седмо, Осмо и Девето Авеню чак до Уест Сайд и река Хъдсън. Зад блещукащите в ясносиньото небе небостъргачи водите й приличаха на сребърен ширит, виещ се километри наред.

Гавин примига срещу ослепителното слънце и дръпна металния шнур. Вертикалните щори затулиха от край до край прозореца и в миг помещението стана по-здрачно и уютно. Отиде при масата и разлисти набързо „Ню Йорк Таймс“. Прочете рецензията на Франк Рич за една нова бродуейска постановка и тъкмо отгърна страницата за кино, когато телефонът зад него иззвъня. Изправи се, отиде при бялата лъскава поставка и вдигна слушалката.

— Ало!

— Ти ли си, Гавин?

— Да.

— Обажда се Луиз.

— Знам. — Той погледна часовника и се смръщи: беше девет часът. — Гласът ти звучи така, сякаш се обаждаш от ъгъла.

— Ами да, звъня ти съвсем отблизо.

— Откъде?

— От хотел „Пиер“.

— А Дейвид къде е?

— Вкъщи. В Калифорния…

— Знаеш, Луиз, че държа да не отсъстваме и двамата едновременно от къщи — отсече мъжът й. — Мислех, че поне за това сме се разбрали.

— Не се безпокой. Сестра ми ще прекара с детето няколко дни, пък нали и бавачката е там. Освен това в къщата живеят икономът, прислужникът и готвачката. Дейвид е добре. Стига си му треперил толкова.

Гавин въздъхна.

— Какво правиш в Ню Йорк?

— Дошла съм да се видим.

— Не думай!

— Трябва да поговорим.

— Толкова ли не можеше по телефона?

— Не. Пристигнах снощи, а по-късно днес смятам да си тръгна.

— За да идеш във Вашингтон, нали?

— Не, Гавин, този път не позна. Връщам се в Калифорния. Понеже държиш да не оставяме Дейвид сам — натърти заядливо тя.

— Кога искаш да се срещнем? — попита мъжът й.

— Удобно ли ти е след час?

— Да. Защо не дойдеш тук?

— Добре. Тогава до десет.

Гавин чу как линията изпука; Луиз бе затворила. Погледна смръщен слушалката, остави я върху вилката и се върна при масата. Изпи остатъка от кафето, прекоси облицованата с мрамор трапезария и се запъти към спалнята. Както целия апартамент, и тя бе обзаведена изискано, с мебели последна дума на модата, които го дразнеха. Всичко бе бяло и Гавин вече имаше чувството, че ще намрази до гроб този цвят. Огледа се и изпуфтя:

— Този проклет апартамент вече ми играе по нервите…

Влезе в банята — и тя облицована с бял мрамор. Обръсна се, смъкна робата, изкъпа се, изми си косата и след като излезе от кабинката на душа, се пресегна за хавлиената кърпа.

След четвърт час вече бе облечен в тъмносив панталон, бяла риза и морскосиньо сако и тръгна към малката библиотека.

Седна на писалището и звънна няколко телефона да уреди пътуването си до Франция, после се обади и вкъщи на своя адвокат Бен Станли, който живееше в Бел Еър.

— Сигурно е излишно да ти пея „Стани, стани, юнако!“ — засмя се Гавин, когато Бен вдигна още след второто позвъняване. — Като всички делови хора, и ти, както виждам, си станал още по първи петли.

— О, Гавин, ти ли си? Как се чувстваш в любимия ми роден град?

— Не мога да се оплача, Бен. Най-после приключих с монтажа и озвучаването на „Творецът на крале“. Стана филм за чудо и приказ. Ще ти хареса. Моите хора от екипа се върнаха преди няколко дни в Лондон, след около седмица всички отиваме в киноцентъра „Бийанкур“.

— Значи заминаваш за Париж.

— Утре. Слушай, Бен, обаждам ти се, понеже Луиз е в Ню Йорк. Звънна ми току-що. Ще ми се изтърси всеки момент — желаела да поговорим. Сигурен съм, че ще ми иска развод.

— И аз. Мери всяка своя дума, Гавин, не й обещавай нищо. Ако е наела адвокат, а тя сто на сто го е направила, кажи й да му предаде да се свърже с мен. Не забравяй, търпял си този брак единствено заради детето. Сега гледай да не си проиграваш козовете.

— Ще внимавам, не бой се. И ще ти звънна веднага щом Луиз си тръгне. В Париж, както винаги ще отседна в хотел „Риц“. Ако има нещо, търси ме там през деня.

— Имам и телефоните в „Бийанкур“. Вчера секретарката ти е пуснала до кантората факс с всичките ти координати.

— Обаждат се от рецепцията, Бен. Трябва да затварям. Днес ще ти звънна пак.

— И умната, Гавин!

— Не се безпокой.

Сбогуваха се и Гавин грабна слушалката на вътрешната уредба, за да каже на охраната във фоайето на „Тръмп Тауър“ да пусне незабавно госпожа Амброуз.

 

 

Луиз бе понапълняла, веднага биеше на очи. Но така изглеждаше много по-добре. Въпреки това беше бледа, с тъмни кръгове. Какво ли ставаше в личния й живот? Гавин пое палтото й и без да казва и дума, го остави върху скамейката в антрето. Луиз също мълчеше.

Мъжът й я покани в хола и най-сетне рече:

— Да те почерпя ли нещо? В кухнята има кафе.

Тя поклати глава и се настани на канапето. Гавин седна на стола отсреща.

— По какъв повод искаш да разговаряме, Луиз?

Тя се подвоуми, изкашля се нервно и след като се намести на канапето, придърпа полата на костюмчето си. Гавин усещаше, че е притеснена, ето защо подкани:

— Хайде, Луиз, не хапя. Не съм чак такова чудовище, каквото ме изкарваш от няколко години.

— Искам развод — изстреля Луиз, вторачена в него, и закърши ръце върху скута си.

— Нямам нищо против. Ще ти го дам.

— Ама просто така, без да се разправяш? — възкликна тя и върху лицето й се изписа изненада.

— Да, без да се разправям — усмихна се Гавин. После известно време мълча, та да придаде по-голяма тежест на думите си. — Но с някои условия.

— И какви са те? Сигурно са свързани с пари?

— Не, нямам намерение да обсъждам с теб на кого да остане общото имущество, как да поделим парите и така нататък. Нека го уточняват адвокатите. Условията ми са свързани с детето.

— Така си и знаех, че ще ме шантажираш с Дейвид — изсъска Луиз.

— Едва ли е нещо ново за теб, че искам той да остане при мен.

— И дума да не става! — изписка жена му и се смръщи ядосано.

— Държа родителските права да са и на двамата, иначе няма да видиш никакъв развод.

— Дали и когато се оженихме, беше такъв калтак, или стана, след като се прочу?

— О, Луиз, нека не почваме пак! Няма смисъл да ми ехидничиш. Не аз, а ти искаш развод, довтасваш ми в Ню Йорк, изтърсваш се тук с протегната ръка и почваш да ми вдигаш скандали. Така надали ще постигнеш нещо.

Тя въздъхна и се облегна на канапето, вторачила в мъжа си своите леденостудени воднисти очи. Мразеше го до смърт. Гавин също я измери с поглед и се засмя тихичко.

— Знам, че въртиш любов с Алън Търнър и искаш да се омъжиш за него. Затова ти препоръчвам да не се правиш на интересна.

Луиз не отговори, само го изгледа, ето защо той продължи:

— Вероятно ще се преместиш във Вашингтон. Не възразявам, понеже и аз смятам да дойда да живея в Ню Йорк, щом приключа снимките на новия филм. Така ще е по-удобно и за мен, пък и за Дейвид. Между другото, кога смяташ да се преселиш от Калифорния в окръг Колумбия?

— Не съм казвала, че ще се местя във Вашингтон — възкликна Луиз.

— Но въпреки това ще го направиш — подсмихна се мъжът й.

Тя прехапа устна и осъзнала, че е безсмислено да лъже и увърта, кимна.

— Да, така е. Но на първо време ще остана в Калифорния.

— Потърсила ли си подходящо училище за Дейвид?

— Не.

— Не си прави труда. Аз ще се заема. Там има чудесни частни училища, няма проблем да го запишем в някое от тях.

— Какви са другите ти условия, освен че държиш и двамата да имаме родителските права върху детето?

— Съгласна ли си с това?

Луиз не отговори, отмести очи, сетне пак погледна мъжа си.

— Да — рече бързо. — Съгласна съм.

Гавин въздъхна от облекчение.

— Другите ми условия са Дейвид да прекарва с мен най-малко две от големите ваканции, например зимната и лятната. И да не ми пречиш през тях да го водя в чужбина.

Луиз кимна.

— Да разбирам ли, че си съгласна с тези две условия? — настоя Гавин, та да е абсолютно сигурен.

— Да, съгласна съм.

— Чудесно.

— Имуществото, придобито по време на брака, трябва да бъде разделено поравно, Гавин. Така е по закон. Какво друго ще ми дадеш?

— Издръжка за детето, естествено. Но както ти казах, финансовите въпроси ще ги обсъждаш с Бен Станли. Всъщност не ти, а адвокатът ти. Сигурно си наела адвокат.

— Да.

— Значи се разбрахме — каза Гавин.

— Да, разбрахме се.

Той се изправи.

— Още ти се чудя защо би целия този път. Можехме да се споразумеем и по телефона.

Луиз сви рамене и също стана от канапето.

— Винаги съм смятала, че нещата трябва да се решават на място. Това за мен е въпрос на чест.

На Гавин не му се разправяше и караше с нея. Той искаше Луиз да си тръгва час по-скоро, затова се запъти към вратата.

Тя го последва припряно. В антрето му каза:

— Значи отиваш в Париж и почвате „Наполеон и Жозефина“?

— Заминавам утре.

— Виж как те хванах в последния момент!

Без да продумва, Гавин вдигна от скамейката палтото й от самур и й държа да го облече. Не откъсваше очи от нея.

— Като по-млади имахме не един и два тежки момента — рече й след малко вече по-мило. — Всъщност докато бяхме заедно, ни мина доста през главата. Много съжалявам, че не се получи нищо от брака ни, Луиз — въздъхна той и в гласа му имаше разкаяние, когато повтори: — Наистина съжалявам. И за двама ни. Пропиляхме най-хубавите си години. Добре поне, че Дейвид не страда. Държа и в бъдеще да е така. Хайде да се разделим като хората и да не правим истории около развода. Много те моля. В името на Дейвид.

— Ама разбира се — отвърна Луиз и отвори входната врата. Преди да се запъти към асансьора, се извърна към Гавин и изрече едва чуто: — Обичах те. И Бог ми е свидетел, че исках бракът ни да е щастлив. Но не се получи нищо, понеже ти, Гавин, никога не си ме обичал. Никога! Ожени се за мен само защото бях бременна.

— Луиз, аз, такова…

— Недей да отричаш, моля те. Още след оная ужасна трагедия с първото ни дете бях наясно, че никога няма да бъдеш мой, няма да се привържеш към мен. Чувствата ти бяха насочени другаде.

— Какви ги дрънкаш? — ахна озадачен той. — Актьорството ли имаш предвид?

— Щом не се сещаш какво имам предвид, няма да ти казвам, Гавин Амброуз. — За своя и негова изненада Луиз се надигна на пръсти и го целуна по бузата. — Всичко хубаво — пожела му без капчица горчивина. — Ще се видим в съда.

Вратата на асансьора се отвори и докато Луиз влизаше в него, на Гавин отново му направи впечатление, че е напълняла доста. На връщане в апартамента внезапно проумя: Луиз беше бременна. Ами да! Макар и да не я обичаше, през всичките тези години я бе опознал прекрасно. За нищо на света не би родила дете, ако не е омъжена за бащата. Особено след онова, което се случи с първото им бебе. Освен това съвсем определено обичаше Алън Търнър. Бяха си лика-прилика. Нищо чудно, че бе приела всички условия на Гавин и бе откликнала на молбата му за Дейвид. Явно бързаше да се венчае за сенатора.

„Прав й път!“, помисли Гавин. Искаше най-после да е свободен. Точно както и Луиз.