Барбара Тейлър Брадфорд
Изгубена невинност (21)

21.

След седмица Кира Арно се върна в долината на Лоара.

Че отново се е прибрала, откри Роузи, и то по чиста случайност. Рано в петък сутринта отиде да купи някои неща, за които я бе помолила Коли, и докато се прибираше с колата в Монфльори, забеляза Кира — стоеше на терасата на своята къща.

Макар и да бе далеч от пътя, малката постройка от сив камък бе кацнала на полегат склон и се виждаше добре през рядката горичка. Освен това Кира бе с естествено червена коса, която падаше на кехлибарен водопад върху раменете й — човек трудно можеше да я сбърка. Роузи и за миг не се усъмни, че жената на терасата е Кира. Издаваше я косата.

Не й се щеше да се изтърсва без предупреждение и да притеснява рускинята. Ето защо продължи нататък към замъка, ала веднага щом се прибра, изтича на горния етаж при Коли.

Облечена в черен пуловер, черно сако и сив панталон, зълва й седеше на бюрото при камината и правеше картичките за коледните подаръци. Когато вратата се отвори, Коли вдигна очи и забелязала Роузи, грейна в усмивка.

— Много си бърза. Намери ли лепило и панделка? — попита тя.

Роузи кимна.

— Намерих още нещо, по-точно някого.

— Кого? — поинтересува се озадачена зълва й.

— Кира Арно! Върнала се е.

— В селото ли я срещна?

— Не. Докато се прибирах с колата, я мярнах на терасата на къщата й.

— Сигурна ли си, че е тя? Има нова прислужница, тя пък има дъщеря, която също живее в къщата.

— Не, сигурна съм, че беше Кира — побърза да възрази Роузи и след като свали пелерината, застана с гръб към камината. — Изключено е да я сбъркаш с тази огненочервена коса. — Тя погледна Коли и се усмихна. — Освен ако прислужницата и дъщеря й също не са рижи.

— Не, не са — отвърна Коли. — Значи наистина е Кира. Дали тате знае, че се е върнала?

Роузи сви рамене и поклати глава.

— Надали. Щом са се разделили скарани, няма начин сега да са сдобрени.

— Може да са си оправили отношенията по телефона — изтъкна Коли. — Но няма как да разберем. Баща ми едва ли ще седне да го обсъжда с нас, а от миналия петък аз не смея да отворя и дума за Кира.

— И мен ме е страх. Все едно да размахваш червен парцал пред бик. Не се учудвам, че в събота Ги си плю на петите. Този път наистина забърка голяма каша.

— Вярно, съвсем се оля — въздъхна тежко Коли. — Още не съм дошла на себе си, знам, че и на теб ти е криво. Чудя му се на тате как успя да запази самообладание… — Най-неочаквано тя се усмихна на снаха си и добави: — От друга страна, когато си тук, баща ми винаги е в добро настроение. Колкото до брат ми, едва ли има по-голям глупак от него на този свят. И сега ме побиват тръпки, като си помисля какви ги надрънка.

— Така е, но дай да не се занимаваме с него, Коли. Хайде да идем при Кира и да поговорим с нея. Може пък да изгладим нещата и да я сдобрим с баща ти.

— Не знам… — поде Коли, но разколебана, прекъсна насред изречението. — Сигурно ще й стане неприятно, че й се бъркаме. Доста чувствителна е. И темпераментна. Пък и тате ще се разсърди, разбере ли, че си пъхаме носа, дето не ни е работа.

— Когато си идвах през август, ти ми каза, че непрекъснато си мислиш колко много прилича Александър на Лизет — отбеляза Роузи. — И на мен ми е правило впечатление. Почти сигурна съм, че е от баща ти.

— Човек трябва да е сляп, че да не го забележи! Но защо го споменаваш? — вдигна вежда Коли.

— Баща ти държи на Кира, и то много. Ние двете с теб сме убедени, че Александър е негов син. Кира се разведе с Жак Арно и не виждам защо да не се омъжи за баща ти. Нали така?

— Да. Откога го убеждавам!

— Какво тогава… им пречи?

Коли поклати глава.

— Нямам представа.

— Да не би баща ти да не иска да се ожени за нея?

— И аз не знам, наистина, Роузи.

— Дали пък пречка не е самата Кира? Може би тя да не иска да се омъжи за Анри?

Коли присви устни и не отвърна нищо, погълната от мислите си и вторачена някъде пред себе си.

— Не знам — въздъхна накрая. — Е, да, тате е много по-възрастен от нея.

— Не е чак толкова по-възрастен. На шейсет и три години е, а Кира е на трийсет и пет. Пък и той младее за възрастта си, прелива от енергия и се радва на чудесно здраве.

— Всичко това е така, Роузи, но не разбирам накъде биеш.

— Слушай, Коли, ние с теб се опитваме да открием какво им пречи да се оженят. Освен това вече дни наред умуваме защо са се скарали и все не намираме отговора. И няма да го намерим, понеже не сме участвали в разговорите им. Просто наблюдаваме отстрани тяхната връзка.

— И не сме някакви простачки, които си врат гагата навсякъде.

— Ами да, не сме. Ето защо единственият начин да разберем какво става е да поприказваме с една от двете засегнати страни.

Коли изпуфтя. Роузи продължи:

— Не можем да говорим с баща ти. Лично аз не бих се престрашила… Ти ще набереш ли смелост?

— Не, за нищо на света!

— Значи има само един изход — да говорим с Кира, другото главно действащо лице. — Роузи замълча и впери очи в зълва си. — Защо ме гледаш така? Винаги съм мислила, че Кира е голяма симпатяга и се държи много дружелюбно. Пък и нали сте отдавнашни приятелки?

— Да.

— Защо тогава ме гледаш така учудено?

— Ами защото ме е малко срам да говоря с нея за баща си. То оставаше да седна да обсъждам връзката им, неговия емоционален и сексуален живот!

— Напълно те разбирам. Но Кира е единственият човек, който би могъл да хвърли някаква светлина, освен баща ти. А него вече го зачеркнахме.

Коли кимна, но не каза нищо.

Роузи отиде до прозореца и погледна умислено река Шер. След миг-два се обърна рязко и пак дойде при камината.

— Тогава аз ще поговоря с нея — отсече, надвесена над античното писалище. — Защо не дойдеш и ти? Колкото да ми правиш компания?

— Ще дойда, естествено! — възкликна зълва й. — Но първо трябва да й звъннем по телефона, за да й кажем, че ще й гостуваме.

— Нямам намерение да й се изтърсвам неканена — рече Роузи и се подсмихна. — Хайде, обади й се да видиш кога е удобно да идем. Ще отскочим с колата. Мен ако питаш, колкото по-скоро, толкова по-добре. Дали да не наминем днес следобед?

— Защо пък не!

Без да губи и миг, Коли вдигна телефонната слушалка и набра номера.