Барбара Тейлър Брадфорд
Изгубена невинност (36)

36.

Час по-късно, застанала насред спалнята, Роузи чакаше одобрението на Нел.

— Е, как съм?

— Страхотна! — възкликна приятелката й. — Елегантна, изискана, но и много шик, драга ми Роузи. Точно като за Джони. Да не забравяме, че си неговата жена.

— Неговата жена ли? — изгледа я вторачено приятелката й и прихна. — Това пък отде го измисли?

— Ами той го повтаря непрекъснато. Разправя на всеки срещнат: „Роузи е моята жена.“ Да ти кажа, гордее се с теб. — Нел се взря съсредоточено в нея, сбърчила вежди. — Това притеснява ли те?

Роузи поклати глава.

— Ами, защо да ме притеснява, просто ми звучи смешно.

— Какво да го правим Джони? Такъв си е, понякога изпростява.

— Малко подлярско е да говориш така, Нел.

— Не го взимай толкова навътре, де! Винаги съм държала на Джони, знаеш го. Всъщност дори си го обичам по свой начин. Добро и свястно момче е, което никак не е малко в наше време, особено пък за човек от шоубизнеса.

Нел отстъпи крачка назад и свела глава на една страна, огледа придирчиво от горе до долу приятелката си.

— Я се обърни! Да те видя и отзад — каза й.

— Слушам! — отвърна Роузи и изкозирува, докато се обръщаше бавно, за да й покаже как й стои отзад костюмчето от черно кадифе.

Състоеше се от впити панталони и широка копринена блуза с дълги ръкави и голяма яка на яркочервени, оранжеви, виолетови, жълти и черни триъгълници, върху която бе с дълъг чак до прасците втален елек.

— Нямаш грешка! — зацъка възхитена Нел и поклати глава. — Но къде ти е пръстенът?

Роузи се завъртя като попарена.

— Ама ти знаеш ли?

— Естествено. Кой според теб заведе във вторник Джони в „Картие“? Тъкмо бях пристигнала предната вечер от Ню Йорк в Лондон. Едвам се държах на крака, толкова бях капнала.

— Значи го е купил във вторник?

— Да, щом получи одобрението ми. А и как да не го одобря: десет карата, чист бял брилянт, обработен в Страсбург. Това са най-добрите. Хайде, кажи, Роузи, къде е?

Върнах му го. Знаеш не по-зле от мен, че не мога да приема такъв пръстен. Ние с Джони почти не се познаваме — ходим от няколко дни. А не съм и разведена. Как, кажи ми, да се сгодя?

— Защо пък не?

— Нека се държим, както приляга на разумни възрастни жени, Нел. Както обикновено.

— Ами носи го на дясната ръка — засмя се приятелката й.

— Стига си дрънкала глупости.

— Не са глупости. Джони е от шоубизнеса, забрави ли?

Роузи се взря в приятелката си да разбере дали само я взима на подбив, но лицето й бе неразгадаемо, и тя промърмори:

— Нима си си въобразявала, че ще приема пръстена?

— Да ти призная, знаех, че ще откажеш. Но Джони не искаше и да чуе, беше си навил на пръста да ти го купи. Оставих го да прави каквото иска.

Нел отиде при леглото, отпусна се върху него и се подпря на лакти. Умислена, известно време не пророни и дума. Роузи я погледна, сетне отиде в будоара и си сложи три тесни златни гривни и златни обици с формата на халки. Пръсна си малко от парфюма марка „Бижан“ и се върна в спалнята, където спря при Нел, проснала се на кревата.

— Много се радвам, че си с Джони — каза приятелката й и я погледна. — Направо ти проработи късметът. Държи се добре с теб, нали? И е добър в леглото.

— Направо невероятен.

— Да не е перверзен?

Роузи поклати глава и се засмя.

— А, не, слава Богу! Никакви отклонения. Но няма насита. Когато пристигнах от Париж, още малко, и да ме опъне на кревата, където сега се излежаваш ти. Както се казва, привличаме се като магнит.

Нел се усмихна.

— Така си и знаех! Имаше нужда тъкмо от Джони Фочън! Я се погледни, направо цъфтиш! Румена си ми като ябълчица, а очите ти святкат като прожектори.

— Божичко, Нел, да знаеш само колко те обичам! Нямаш равна като приятелка. Я сега кажи как е Кевин.

— Страхотен е! Цена няма този твой брат. Изкарахме страхотен уикенд. Но да ти призная, здравето ми се взе, докато тая седмица сновях от Америка до Лондон и обратно, пък било то и със самолет „Конкорд“. Та Кевин ти праща много здраве. Но май вече ти казах по телефона.

— Не, не си — рече Роузи. — Снощи говорихме само за Джони Фочън.

Върху лицето на Нел се изписа замечтаност, тя въздъхна и вдигна очи към приятелката си.

— Да ти кажа, скъпа, може някой ден да осъмнем снаха и зълва.

— Чул те Господ. Между другото, споменавала ли си пред Кевин за Джони?

— Не. Не си ме предупреждавала да не му казвам, но не си ме молила и да му съобщавам, та реших да си трая. Мразя да се правя на Дядо Боже. Това си е твоя работа, не искам да ви се бъркам. — Нел седна на леглото и пак погледна най-добрата си приятелка. — Я ми кажи, освен че Джони те възбужда сексуално, изпитваш ли нещо към него?

— Луда съм по него. Права си да го превъзнасяш. Много грижовен и мил е. И ме обича. Би могло да се каже, че съм доста увлечена.

— Не си ли влюбена? — вдигна Нел тъничка руса вежда и погледна изпитателно приятелката си.

— С Ги направих ужасна грешка, а нали знаеш, парен каша духа.

— Ох, тоя проклет Ги! Оказа се голям мръсник и не мога да те виня, че сега си предпазлива и не бързаш. В края на краищата си една от най-добрите дизайнерки, имаш си свой живот, не зависиш от Джони. А той, да ти призная, си пада капризен.

— В какъв смисъл?

— Звезда е, затова е и капризен.

— И Гавин е звезда, но не си придава важности. Най-малкото пред мен.

— Гавин е актьор, и то от Ню Йорк. Джони е друго, Роузи. Той е певец, една от най-прочутите попзвезди в шоубизнеса днес. А шоубизнесът няма нищо общо с киното и театъра. Всичко там опира до голямата шумотевица, големите мангизи, голямото не знам какво си. Същинска лудница. А около Джони се тълпят като мухи на мед. Всички искат да го пипнат, да го докоснат, да се приближат до него. Жените лудеят по него. Групарите не го оставят на мира. Свикнал е да бъде център на вниманието, всички да му се кланят доземи и да го боготворят, да задоволяват и най-дребната му прищявка. Все тъпотии от този десен. Винаги иска да става каквото каже. Ето, да вземем тоя пръстен — заинати се като магаре на мост. Не искаше и да чуе какво му говоря, да се позамисли. Беше си наумил да го купи, и туйто. Ако се наложи, дори през трупа ми. — Нел въздъхна. — Сто пъти му казах, че за нищо на света няма да склониш да се сгодите, ама той — не! Накъсо, втълпи ли си нещо, думата му на две не става.

— Ясно.

Роузи се обърна, изведнъж озадачена какво да прави с тази връзка, как да озапти Джони. Не намираше език с вироглавите. Те обикновено бяха неразумни, с тежък характер.

— Я горе главата, какво увеси нос! — подкани я Нел. — Въпреки всичко Джони е мъж и половина. Откога ти разправям!

— Да, от доста време.

— Невероятно щедър е, и то с всички. Добряк е и макар и да е инат, не се налага на другите. Е, не много. И живее чисто.

— В какъв смисъл?

— Без дрога и трева, не пуши, почти не близва алкохол, не си пада особено по светския живот в Холивуд. А и не само там. — Не е по купоните и живота. Общо взето, е домошар.

— И аз останах с такова впечатление — усмихна се Роузи.

Нел погледна старинния си часовник с диаманти.

— Съвсем окъсняхме. Минава пет и половина, хайде да тръгваме!

— Няма страшно, концертът е чак в осем.

— Знам, знам. Но до „Уембли“ ще пътуваме цял час, че и повече. Пък и Джони настоя преди началото на шоуто да идем в гримьорната му.

— Чакай да си взема чантата — рече Роузи.

Когато се върна от будоара до спалнята, Нел бе застанала пред огледалото, окачено над камината, и приглаждаше платиненорусата си коса.

— Изглеждаш страхотно, Нел — прошепна Роузи, както вървеше към нея. — Това червено костюмче ти отива много. Отваря те.

— Благодаря. Добре, че обсъдихме какво да облечем. И аз мислех да си сложа кадифен панталон. Щяхме да приличаме на момичета от водевилен кордебалет — прихна тя. — Хайде да тръгваме, за да не ядосаме нашата звезда, нали така?

Роузи също се усмихна и хванати под ръка, двете излязоха от апартамента. Докато вървяха по коридора на хотела, Нел поясни:

— Лимузината е долу. Джони ни е пратил и Буч, да бди над нас.

— Буч ли? Кой Буч?

— Един от телохранителите му. Другите двама, Анди и Джак, отидоха с него на „Уембли“.

— Ясно. Между другото, защо Джони тръгна толкова рано? — попита Роузи, когато стигнаха при асансьорите. — Изхвърча още в четири и половина.

— Нали ти казах, до „Уембли“ има цял час път. Сигурно е искал да избегне задръстванията по улиците. Но при всички положения му трябва още около час, докато го гримират и срешат, пък и Джони държи да се подготви и съсредоточи на спокойствие преди концерта.

— Изгарям от нетърпение да го видя как ще се представи.

— А аз си мислех, че вече си видяла — подметна лукаво Нел и се изкикоти.

— Нел Джефри, невъзможна си! Само се заяждаш.

— И брат ти е на същото мнение.

 

 

Гримьорната на Джони бе пълна с народ и в първия момент Роузи не го видя.

— Винаги ли е такава навалица? — попита тя Нел.

— Да, но след малко ще се ометат. А и това е само преддверието към гримьорната. Гримьорите и фризьорите на Джони работят ей зад онази врата. Хайде, ела да влезем!

Бяха направили едва няколко крачки, когато Нел сграбчи приятелката си за ръката и възкликна:

— Ето го и Джони, там, в ъгъла! Приказва с Кени, дето свири на клавишни, и с Джо, личния му асистент.

— Споменавал ми е за тях. Дали е удобно да ги прекъсваме?

— Я не се занасяй, дали било удобно! — прихна Нел и я затегли с все сила. — А на бас, че изгаря от желание да те запознае с тия симпатяги. Цяла седмица им надува главата с теб. Пък и си е втълпил, че си му нещо като талисман.

— Божичко, Нел, какъв е този жаргон… — измърмори Роузи, но млъкна насред изречението.

Джони се дръпна от Кени и Джо толкова рязко, та тя бе сигурна, че е ядосан. И наистина, когато се обърна, Роузи видя по лицето му, че е вбесен: яркосините му очи блестяха гневно, устата му бе стисната на тънка рязка. Пак се завъртя към двамата мъже, които изглеждаха доста притеснени, и им изсъска нещо. После се запъти към гримьорната в другия край на помещението. Дори по раменете му Роузи позна, че е разгневен.

— Ядосан е — каза тихичко тя на приятелката си.

— А, не бери грижа, сигурно поредната буря в чаша вода — отвърна също през шепот Нел. — Нищо му няма. Преди голям концерт като този, предстои ли му да излезе на сцената, винаги е нервен и припрян, раздразнен и дръпнат.

— Дали да не се изнижем? Само ние му липсваме. Нека го оставим на спокойствие.

— Какво ти спокойствие в тази тарапана! Ти наред ли си? Джони ни чака. Хайде, идвай. Али сигурно приключва с грима, а Мори е готов да се заеме с косата му. После му остава само да смъкне тая роба и да си облече дрехите за сцената.

— Добре, Нел, ти си тук шефът, пък и го познаваш по-добре от мен.

— Сигурно, но не в библейския смисъл, не толкова отблизо, както ти — подкачи я Нел и още преди Роузи да е казала и думица, бутна вратата. — Здрасти, Джони! Може ли да влезем? Или първо искаш да приключиш с грима и прическата?

Той седеше на високо столче пред огромно огледало, обрамчено със силни като прожектори крушки. Видя ги в огледалото, махна им за „добре дошли“, сетне се извърна и ги погледна през рамо.

— Влизайте, Нел! — каза и грейна в усмивка. — Ела, Роузи, да те запозная с Али и Мори, които се мъчат да направят така, че да изглеждам горе-долу прилично.

Роузи се усмихна и моментално видя, че Джони е съвсем спокоен. Гневът му отпреди малко сякаш се бе изпарил. След като я представи на Али, Мори и импресариото си Джеф Смейлърс, който току-що бе нахълтал в гримьорната, седна пак на стола, та професионалистите да си свършат работата, която бяха започнали преди повече от час.

— Ти, Роузи, седни на стола до Джони, а аз ще се настаня ей там — рече Нел.

Роузи благодари, разположи се на стола, пое чашата шампанско, която й донесе някой, и загледа как работи Али. Красив по природа, Джони стана с грим още по-хубав, не, направо ослепителен. Това бе единствената дума, която му прилягаше. Тъй като от Калифорния той имаше загар, Али бе положила най-напред фон дьо тен, а отгоре руж и пудра. Сега нанасяше едва забележими сини сенки, от които цветът на очите му изпъкна още повече.

По едно време Джони погледна Роузи в огледалото, усмихна й се до уши и остави Али да му нанесе червилото, но после го изтри с хартиена салфетка, облиза няколко пъти устни, пак обърса уста и се погледна в огледалото.

— Хайде, маестро, да се заемаме с косата ти — подкани Мори. — Съвсем окъсняхме.

Фризьорът се зае да сресва с четката кестенявата, изрусяла от слънцето коса на Джони.

— И не прекалявай с лака — предупреди той Мори.

След четвърт час скочи от стола и рече на Роузи:

— Е, аз изчезвам, скъпа. Време е да се обличам. Ти ме чакай тук. — Погледна Мори и поясни: — Това е моята… една жена, която значи много за мен. Страхотна е, нали?

После излезе от гримьорната. Нел придърпа стола си към Роузи.

— Ще го изчакаме да се облече, ще постоим с него пет минути, щом се върне, а после ще идем да си седнем на местата.

— Както кажеш. Ти знаеш по-добре.

— Преди да излезе на сцената, ще е ужасно нервен и притеснен… — млъкна Нел, без да се доизкаже, понеже Джони отново се появи в гримьорната.

— Ще седнете точно отпред — каза им.

Бе облечен в черен панталон, колосана бяла риза, разкопчана на врата, и черно яке. Дойде при Роузи, стисна я за рамото, после се погледна в огледалото, приглади косата си, избърса устни с хартиена салфетка и отпи от чашата с вода.

Закрачи нервно из гримьорната. По едно време спря, подаде якето на Джеф и продължи да снове, навел глава и прехапал устна. Погледна към тавана, затвори очи и заповтаря нещо нечуто. Явно репетираше.

От външното помещение изведнъж екна гръмогласен смях. Джони отвори очи и се тросна:

— Джеф, изкарай ги оттам! Трябва да се съсредоточа.

Отново закрачи из помещението, по лицето му избиха ситни капчици пот. Пак спря, пийна вода и продължи да кръстосва.

На Роузи й бе ясно, че не ги забелязва и е забравил, че са с него. Знаеше прекрасно какво им е на актьорите, преди да излязат на сцената, колко притеснени и нервни са, затова се приближи към Нел, докосна я по ръката и прошепна:

— Хайде да излезем и да го оставим сам!

Приятелката й кимна.

Изнизаха се на пръсти от гримьорната, като минаха покрай стената, та да не пречат на Джони. Той още крачеше с притворени очи и помръдваше устни — изглежда, повтаряше наум песните.

Когато отидоха в преддверието, Роузи видя, че то се е опразнило сякаш с магическа пръчка. Нел я хвана за ръката и я изведе навън, където Буч ги чакаше, за да ги отведе на местата им.

 

 

Щом седнаха, Роузи се огледа. Никога през живота си не бе виждала толкова много хора на едно място.

Врявата бе оглушителна.

— Сигурно са хиляди — отбеляза младата жена. — Нищо чудно, че Джони се е изпопритеснил. Представяш ли си какъв ужас е да се изтъпанчиш и да пееш пред толкова народ!

— Е, Джони е попзвезда, обръгнал е. Но може би си права, нервите му сигурно са пред скъсване. — Нел също се заозърта. — Да, голяма тарапана, няма що!

— И всички тук са негови почитатели, Нел! Наистина е голяма звезда.

— Да. Умират си за него. Между другото, той ми спомена, че си щяла да го придружиш по време на турнето в Централна и Северна Англия. А после и в Шотландия.

— В края на миналата седмица в Париж ме увещава как ли не да ида с него.

— И аз ще дойда. Ще си отживеем — вметна Нел.

— Ще изкараме чудесно. В края на месеца ще идеш ли с него в Австралия?

— Само за седем дни. Втората седмица на март. Защо?

— Ами защото ме навива да го придружа и по време на турнето в Австралия — поясни Роузи. — Обясних му, че не може и дума да става. Затънала съм до гуша в работа. Тази седмица трябваше да ставам всеки ден в четири сутринта, за да наваксам с проектите за костюмите заради тези няколко дни, когато ще бъда с него.

Нел я погледна съсредоточено.

— Да знаеш, че почти през цялата година е по турнета.

— Знам.

Известно време мълчаха и отпуснати върху седалките, се отдадоха на мислите си.

Сетне най-неочаквано светлините на стадиона угаснаха. Оркестърът засвири и хиляди прожектори в какви ли не цветове се насочиха към сцената, създавайки невероятни светлинни ефекти.

Минаха десет минути.

Накрая се появи и Джони.

На Роузи й се стори, че целият стадион се тресе и люшка, когато всички наскачаха, затропаха с крака, заръкомахаха и закрещяха колкото им глас държи името на любимия си певец. Бяха като обезумели.

Роузи не бе виждала такова чудо през живота си.

Потрепери неволно и сключи длани, внезапно обзета от безпокойство. Тази ревяща тълпа я плашеше със сляпото си преклонение пред своя идол. Ами ако, не дай си Боже, нещо не им харесаше? Можеха да го разкъсат на парчета. Роузи пак потръпна и се сви на седалката. Нел го усети и я погледна разтревожена.

— Какво има, Роузи? Какво ти става?

— Всички тези хора! Виж ги само как се държат! Ще ни премажат като валяк, само ако се размърдат и тръгнат нанякъде.

— Така си е. Всъщност точно затова седнахме най-отпред. Не се безпокой, на две крачки сме от изхода, който води зад сцената. Пък и Буч нали за това е с нас, да ни пази. Петнадесетина минути преди края на шоуто ще ни изведе ей през онази врата. Ще дослушаме концерта зад кулисите.

Роузи кимна и впери поглед право пред себе си.

Сега Джони бе точно в средата на сцената.

Излезе напред, махна на публиката и й се поклони. Сетне погледна към Роузи и й прати въздушна целувка, преди да се върне насред сцената.

Застана с гръб към публиката.

Насъбралите се най-после насядаха по местата си.

Врявата утихна.

Оркестърът спря да свири.

Кени Кросланд подхвана на клавишните първите тактове на „Моето сърце принадлежи на мен“.

Джони се обърна, както бе навел глава. Вдигна я бавно и запя.

Роузи го загледа прехласната. Точно както и публиката.

Представляваше тъничък строен силует насред огромната сцена и изглеждаше някак беззащитен. И невероятно привлекателен. Хубостта му, подчертана от грима, направо грабна сърцето на Роузи, волю-неволю тя трябваше да признае, че на сцена, в семплия черен панталон, якето и бялата риза Джони е неописуемо красив. Сякаш излъчваше електричество, пееше великолепно, моментално плени публиката, която направо го боготвореше.

Не се помръдваше и така прикова вниманието на всички. От време на време само потропваше в такт с музиката, разкършваше тяло, но изобщо не се движеше по сцената. Един-единствен път вдигна ръка. Почти през цялото време стоеше на едно място. Владееше публиката с кадифения си глас и с външния си вид.

Щом изпя първата песен, залата реагира с оглушителни ръкопляскания.

Свел глава в знак на благодарност, Джони вдигна ръка да помоли за тишина и веднага запя втората песен. След още две парчета, които изпълни с поддържащата група, свали микрофона от стойката и дойде при самия край на сцената.

— Благодаря ви — каза на публиката, щом аплодисментите най-сетне заглъхнаха. — Наистина се чувствам невероятно, че тази вечер съм тук, с вас. — Замълча и закрачи бързо, докато не отиде точно пред Нел и Роузи. Погледна множеството и прошепна в микрофона: — А сега ще изпея една песен специално за момичето, което обичам.

Погледна я право в очите и пак й прати въздушна целувка. Роузи му се усмихна.

Публиката направо полудя. Джони вдигна ръка и когато затананика, всички на стадиона затаиха дъх. Той се заклатушка в такт с музиката, сведе глава и все така напявайки, вдигна очи и ги впери в Роузи. Запя „Луд по теб“ със звънлив глас, чист и кристален.

До края на баладата пя само и единствено на Роузи.

Тя го слушаше, наблюдаваше го и му се възхищаваше какъв невероятен изпълнител е. Сега най-сетне проумя още нещо: колко сериозен в намеренията си спрямо нея е, колко много му се иска да я притежава изцяло и завинаги. Сърцето й се сви, прониза я страх. Роузи си даде сметка, че той се е вманиачил по нея. А тя се ужасяваше от всяка мания.