Барбара Тейлър Брадфорд
Изгубена невинност (29)

29.

— Напредваш, Кевин, браво на теб! — каза Нийл. — Давай все така, но за Бога, не се изхвърляй и не прави глупости.

Кевин кимна.

— Не бери грижа, отварям си очите на четири. Виж, за Тони има защо да се безпокоим. Той е на предната линия, нервите му са пред скъсване! Но на кой ли таен агент няма да са му, ако се е набутал между шамарите, насред това котило! Добре, че не съм на негово място. Там не си поплюват. Аз поне гледам отстрани.

— Е, не си съвсем отстрани, нали и ти си внедрен?

Кевин се подсмихна.

— Внедрен съм, ама не сред най-големите кръвопийци, приятелю.

— Да де, но ти не се безпокой за Тони, при него всичко е наред. Ако си трето поколение италианец в Щатите, им знаеш на тия келеши и кътните зъби и как да излезеш на глава с тях. Първо, Тони им говори жаргона, пък и не забравяй, че докато е расъл в Източен Ню Йорк, често им е сърбал попарата. В тази махала цари законът на джунглата, хич не ти цепят басмата. Там е било седалището на фирма „Убийства“ ООД, оглавявана от Албърт Анастасия, и през всички тези години Тони си е имал вземане-даване с престъпния свят. — Нийл кимна, сякаш потвърждаваше нещо пред себе си, и отбеляза съвсем спокойно: — Тони не знае що е страх. Голям смелчага е, точно като теб. Но и той трябва да внимава, иначе работата му е спукана. Ти също бъди нащрек, ако ти е мил животът. — Полицаят отпи голяма глътка бира. — Знаеш ли, няма начин да надушат, че Антъни Риганте е внедрено ченге, от стара коза яре е. Открай време работи под прикритие, още откакто преди шест години се хвана в полицията. Вече му е станало втора природа.

— Да, сигурно. И въпреки това не е шега работа да си играеш на мишка и котка с мафиотите.

В знак на съгласие Нийл погледна Кевин, но не каза нищо.

Двамата детективи седяха на малка масичка в ъгъла на тясно кафене между Трийсета и Четирийсета улица. Вътре нямаше къде игла да падне, макар да бе едва пет часът следобед. Човек трудно можеше да намери по-добро място за поверителен разговор от това заведение, където цареше истинска какофония от какви ли не звуци, от крясъци и оглушителен смях, от дрънчене на чаши и музика, бумтяща от музикалната кутия в дъното. Не се чуваше и думица от онова, което си говореха Нийл и Кевин.

Въпреки това Кевин се приближи още повече до шефа си и изшушука:

— Е, мина цял месец, че и повече, но се залепих, спечелих им доверието. Тони ме вкара в най-нисшия ешелон на клана Рудолфо. С доста от войниците съм пръв приятел, а също и с един от дребните босове. И да ти кажа, Нийл, си напълно прав. Кланът Рудолфо е затънал до гушата в наркотици. Всяка седмица пласират по улиците дрога за милиони долари.

— Освен това са сложили ръка върху профсъюзите, отпусканите срещу подкуп кредити, проституцията, хазарта, банковите измами и всички други далавери, вършени някога под слънцето. От доста години тия копелдаци въртят гнусния си бизнес, ама ние няма да им се даваме. Ще ги притиснем до стената, та ще изпеят и майчиното си мляко, а после ще им спретнем такива присъди, че ще има да гният цял живот по затворите. — Явно много доволен от себе си, Нийл се ухили щастливо. — Точно както ония приятелчета от Федералното бюро за разследване му скроиха шапка на Готи.

— Знам, Нийл, трябва да се докопаме до неопровержими доказателства и ще ги имаме, ти не му мисли, но ни трябва още малко време. Засега, на този етап от играта, няма как да ги хързулнем.

— Хайде, от мен да мине, отпускам ви още време, но не се туткайте. Колкото повече се мотаете, толкова повече рискувате да ви одерат живи.

— Няма, няма. И аз като Тони не съм вчерашен. Прекалено дълго съм работил като внедрен агент, че да се издъня.

— Абе изобщо не съм се съмнявал, ама ти за всеки случай бъди нащрек.

Кевин кимна. Изпи остатъка от бирата, изтика назад стола и се изправи.

— Дали да не гаврътнем по още една? На изпроводяк? Или предпочиташ нещо по-силно?

— Не, дай по още една бира, моето момче.

Нийл угаси цигарата и веднага запали друга. А уж все ги отказваше… Ако не му теглеха куршума, щеше да си умре я от рак на белите дробове, я от сърдечен удар. Е, чудо голямо. Каквото и да прави човек, пак рискува, докато диша. Детективът драсна клечка кибрит и я доближи до цигарата. Ето, би могъл да се подпали, така де! Нийл се засмя беззвучно и цинично.

Кевин се върна с две халби бира и седна на масата.

— Ха наздраве! — рече и отпи голяма глътка, при което върху горната му устна остана тъничка ивица пяна. Избърса я с длан и се усмихна на Нийл. — Значи Готи го е закъсал яката…

Нийл не се сдържа и избухна в смях.

— И още как! Видя ли завчерашния „Дейли Нюс“? Наричат го Ал Капоне на деветдесетте години. Няма що, заради това ще си изпати още повече.

— Четох я статията. По ирония на съдбата ще го съдят в Бруклин, където едно време е върлувал Ал Капоне.

— А и самият Готи, не забравяй! — допълни Нийл и се надвеси над масата. — Доколкото подочух, почти целият престъпен свят мисли, че този път Готи няма да се измъкне сух от водата и властите най-сетне ще го тикнат зад решетките. Ами да, и да върти, и да суче, нашият драг Тефлонов дон този път няма да отърве кожата. Това ли чуваш и ти от ония копелдаци?

— Естествено. Така де, най-после нашият отдел да не бъхти за тоя, що духа? Но да ти призная, и аз не вярвах Готи да сгафи и да се раздрънка толкова.

— Слушай, мен ако питаш, тоя келеш не е за подценяване, костелив орех е. Откъде да знае, че онзи ресторант се подслушва? И през ум не му е минавало, че неговият адвокат ще бие отбой и ще се откаже от делото. Брус Кътлър му беше нещо като талисман. Но както казват умните хора, каквото човек си направи сам, цяло село не може да му направи. Кой му е крив, че се е раздрънкал като кречетало за неща, за които един бос трябва да си държи езика зад зъбите? За убийства, коза ностри… Дума да няма, не е бивало да говори в ресторанта, ако и да му е бил нещо като щабквартира. Трябвало е да излезе навън и докато си се разхожда по улицата, да обясни каквото е имал да обяснява.

— Подочух, че дори е издрънкал как е очистил някакво момче. Имало го върху един от записите.

Нийл кимна.

— Повече от сигурен съм, че ще му лепнат тежка присъда и ще има да търка наровете. Сто на сто ще го тикнат зад решетките до живот. Няма да му се размине лесно заради обвиненията в рекет. Готи и Гравано ще операт пешкира и заради останалите. Изобщо пиши го бегал кланът Коломбо. Тия дни са видели сметката на един от техните. На бас се ловя, че ще избухне война между престъпните кланове. Няма начин да не се хванат за гушите.

— Някои застават зад Персико, други подкрепят действащия бос, Вик Орена Дребосъка. Доколкото подочух, според клюките Орена се опитва да катурне Персико, докато той е зад решетките.

— Проклети копелдаци! Пак ще удавят улиците в кръв, ще видиш.

— И то най-вече в Малка Италия и в другите престъпни свърталища в града — съгласи се Кевин и ощипа Нийл по ръката. — Хайде, какво си увесил нос, като че ли са ти потънали гемиите. Законността и редът все пак побеждават. Миналата седмица научих, че двамата братя Гамбино ще бъдат изправени пред съда по друго обвинение в рекет. Както личи, онова славейче Гравано е изчуруликал още нещо пред окръжния прокурор на Манхатън. Този път той е взел на мушка клана Гамбино. Ако се вярва на слуховете, са заграбили целия транспорт в текстилната промишленост.

— И аз го чух — потвърди Нийл и си погледна часовника. — Трябва да вървя, моето момче. Радвам се, че се видяхме. Другата седмица по същото време, нали?

— Както кажеш, Нийл. Само ми съобщи къде.

Грабнаха палтата и излязоха заедно от кафенето. Вече отвън на тротоара, Кевин каза:

— Аз съм натам — и кимна към Четирийсета улица.

— А, пак ли имаш среща с гаджето? — прихна Нийл и му намигна дяволито.

— Не. Замина. Ще се видя с един стар приятел, който не живее тук. Ще вечеряме заедно.

— Позабавлявай се, Кев, и не забравяй какво ти казах: отваряй си очите на четири. През цялото време.

— Не бери грижа, Нийл. Пази се и ти.

— На всяка цена, момчето ми.

Кевин спря едно такси, качи се бързо и каза на шофьора да го откара на кръстовището на Лексингтън и Четирийсет и първа улица. Щом стигнаха, му плати, слезе и хвана друго такси, с което отиде на пресечката на Шесто Авеню и Петдесет и осма улица, където отново слезе. Забърза надолу по улицата, влезе в хотел „Уиндъм“ и отиде в ресторант „Джонатан“, огледа се, върна се във фоайето и се пъхна в мъжката тоалетна.

След пет минути пред хотела, където отсядаха главно звезди от шоубизнеса, спря трето такси, отиде с него на кръстовището на Парк Авеню и Петдесет и втора улица, откъдето стигна пеш на Пето Авеню, и оттам се запъти към Петдесет и шеста улица. Непрекъснато се озърташе през рамо, докато накрая се увери, че не го следва никой.

Щом излезе на Петдесет и шеста улица, моментално пое към входа на „Тръмп Тауър“, влезе като хала през вратата и се запъти към охраната.

— Търся господин Гавин Амброуз.

— Как се казвате, сър?

— Кевин Мадиган.

Мъжът от охраната набра номера, каза нещо в слушалката и след като я сложи обратно върху вилката, се извърна към посетителя:

— Заповядайте, качете се. Шейсети етаж, сър.

— Благодаря.

Кевин се завъртя и се запъти към асансьорите.

 

 

— Мале, каква гледка! — възкликна, докато се разхождаше из просторния хол на апартамента, където бе отседнал Гавин. — Божичко! Ню Йорк наистина е страхотен! Целият окъпан в светлини! Ами небето! Сякаш е бездънно. А сградите сякаш опират в облаците. Свят да ти се завие! Никога през живота си не съм бил толкова високо.

— Ами, не си бил! Нали веднъж се качихме заедно на върха на „Емпайър Стейт Билдинг“! — усмихна се Гавин и му подаде чаша вино. — Хайде, откъсни се най-после от тези лъскави стъкла. Дай да поседнем и да си побъбрим.

— Благодаря — рече Кевин и пое чашата.

Последва Гавин в другия край на хола, където имаше тапицирана в бяло гарнитура. Между канапетата и фотьойлите бе сложена огромна ниска антична китайска маса от черно лакирано дърво, украсено с перлени цветя. Кевин се разположи на едно от канапетата.

— Та какво търсиш в този тежкарски апартамент? Обзаведен е като жилището на скъпа проститутка.

— Господи, какво ли още ще избълваш! — възкликна Гавин. — И как, между другото, изглеждат жилищата на скъпите проститутки?

— Ами как, лъскави, задръстени с дрънкулки и вонящи на мангизи. На мно-о-го мангизи. Чий всъщност е апартаментът, Гав?

— Да ти кажа, не знам. Наех го чрез брокер на недвижими имоти. Но май е на някакъв магнат милионер от Европа, който явно предпочита да си стои на Стария континент. Взех го под наем за няколко месеца.

— От кой зор! — възкликна Кевин и вдигнал вежда, го погледна озадачено. — Изглежда, не мелите много-много в ранчото?

Гавин се засмя.

— А, караме я с Луиз криво-ляво. На този фронт нищо ново. Просто напоследък нещо ми е домъчняло за Ню Йорк. Нали и бездруго до гроб съм дамгосан като „актьор от малцинствата от Източното крайбрежие“, та си казах защо ли да не отскоча за малко насам.

— Добре си направил, Гав, радвам се, че си тук. Както едно време. Я кажи за Париж! Роузи ми спомена, че скоро сте щели да почвате предснимачната подготовка за „Наполеон и Жозефина“. И че тя щяла да прави костюмите.

— Да, така е. Запретвам ръкави веднага щом приключа тук „Творецът на крале“. Остава да озвучим някои от сцените с двама актьори. Доведох тук, в Ню Йорк, и част от екипа, та да свършим по-бързо. След две-три седмици ще сме готови. После отпрашвам към Европа. Ще се установя най-малко за половин година в Париж.

— Ами този апартамент?

— Твой е, ако ти трябва, Кев.

— Ти се шегуваш!

— А, не.

— За какво ми е такъв лъскав апартамент?

— За да живееш в него — най-неочаквано прихна Гавин. — Все пак си е за предпочитане пред онази дупка на кръстовището на Деветдесет и четвърта улица и Първо Авеню.

— Е, да — съгласи се Кевин. — Сега обаче не живея там. Преселил съм се в Гринич Вилидж, в един апартамент под наем на Десета улица в Ист Сайд. Под чуждо име, разбира се. Работя под прикритие.

— Както винаги.

Кевин усети внезапната, едва доловима промяна в тона на приятеля си. В спокойните му сини очи се мярна нещо като неодобрение, а може би съжаление. Гавин имаше възможно най-честните очи. Без да отвръща, Кевин отпи от чашата, облегна се на бялото канапе и кръстоса дългите си крака.

— Това не минава безнаказано, Кев — поде след дълго мълчание Гавин и се взря в най-стария си и добър приятел. — Умората вече ти личи, мой човек.

Кевин понечи да възрази, както винаги, станеше ли дума за работата му, но после размисли. Защо да си криви душата пред човек, когото обичаше, който му беше като брат и каквото и да се случеше, щеше да му се притече на помощ? И винаги го бе подкрепял. Ето защо кимна бавно.

— Напоследък вече ми идва нанагорно — призна си и се смръщи. — А понякога е и уморително.

— Не се изненадвам. А също — и много опасно.

— Днес каквото и да правиш, Гав, си е опасно.

— Така е. Но ти си в устата на звяра. В самия пъкъл. Непрекъснато си имаш вземане-даване с престъпни типове. Покрай теб хвърчи градушка от куршуми, не си ли отваряш очите на четири, с теб е свършено. А докато си в този отдел на полицията, винаги ще си на най-опасните участъци. Мишена. Пушечно месо, както казваха едно време.

Кевин сви рамене.

— Няма такова нещо, ония келеши са големи симпатяги — изстреля той и прихна на собствената си нелепица.

Но когато гледаше на нещата откъм веселата им страна, му ставаше по-леко.

— Виж го ти него, симпатяги били! — изпуфтя Гавин и след като вдигна чашата от масата и отпи от нея, продължи припряно: — Роузи непрекъснато се притеснява за теб. Нел и тя. Моя милост също. Защо не зарежеш тая работа, Кевин?

— Ти можеш ли да зарежеш актьорството?

— Не.

— Тогава не го искай от мен.

— Да де, но аз не съм изложен на опасността да ме очистят…

— Друг път не си. Веднъж да се издъниш като актьор, и ела да гледаш. Току-виж някой ненормалник ти видял сметката.

Гавин поклати глава.

— Непоправим си. Но явно си венчан за тая твоя полиция.

— Точно така, приятелю.

Гавин се отпусна върху купчината бели вълнени възглавнички и прошепна:

— Хайде, Кевин, напусни полицията. Ще те взема на работа при мен.

— Като какъв, интересно?

— Като мой асистент.

— Я без подаяния, Гавин! — изкрещя вбесен Кевин. — Не съм опрял до твоята милост.

— Не е подаяние, Кев. Говоря ти съвсем сериозно. Имам нужда от човек, който да движи някои неща.

— Нещо като секретарка. Доколкото знам, тузари като теб си взимат именно секретарки.

— Вече съм си взел. Нуждая се от асистент. От човек, който да се нагърби с някои въпроси, финансови и други, и на когото да имам вяра. А ние с теб сме като братя. Всъщност сме си братя, Кевин, след всички години, през които сме били заедно.

— Нел ли ти го подшушна?

— Я не ставай за смях. Но тя ще е щастлива, ако се измъкнеш от тоя ужас.

— Не е за мен тази работа. Благодаря ти, Гав, знам, че го правиш от най-добри подбуди, но ще си умра от скука.

— Предложението остава в сила. Можеш да го приемеш по всяко време.

Кевин въздъхна.

— Признателен съм ти. Знам, държа се като последния грубиян и неблагодарник. Предложението ти наистина е съблазнително. Но по душа съм си ченге — точно както татко, а преди него дядо и прадядо. Надали ще издържа да върша нещо друго.

— Разбирам те… И винаги съм те разбирал. Но както искаш. Между другото, какво става с теб и Нел? Връзката ви сериозна ли е?

Кевин впери тъмни очи в по-светлите очи на Гавин и те двамата се гледаха дълго и многозначително, както се гледат само стари приятели. Накрая отвърна:

— Напоследък все за това си мисля. Дори й предложих да се оженим. Нел уж обеща да помисли, но още не е казала „да“.

— Толкова по-жалко. Създадени сте един за друг.

— Кажи го на Нел.

— Ще й кажа, с твое разрешение.

— Кажи й; кажи й, не се притеснявай. Но одеве, когато те попитах за Луиз, започна да увърташ. Как вървят нещата между вас?

— Както обикновено. Тя живее под моя покрив, харчи моите пари и се чука с един сенатор от Вашингтон — сви рамене Гавин. — Да беше жив дядо ми, щеше да изкоментира, че съм последният загубеняк.

— Моят пък щеше да каже, че съм мухльо.

Двамата се усмихнаха и Кевин допълни:

— Възнамеряваш ли да останеш с Луиз? Какви са ти плановете?

— Засега не мисля да разклащам лодката…

— Не смяташ ли, че след като си се преселил на Източното крайбрежие, лодката ще се разклати сама?

— Не съм се преселил за постоянно. Просто съм наел апартамент в Ню Йорк, родния си град, докато приключа с озвучаването на филма. После пък ще замина за Франция да снимам друг филм. А междувременно Луиз да реши. Предоставям й пълна свобода. Дано само не си счупи главата. Мога обаче да почакам. Не бързам за никъде.

— Значи не е заради друга?

Гавин поклати глава.

— Не, нямам си жена, която да ми подслажда живота и да прави дните ми по-светли. Само работата. Но и тя ми стига.

— Не можеш вечно да кукуваш сам.

— Е, сигурно ще си намеря някоя.

— Тук имаш ли готвач? — попита Кевин.

— Не, защо?

— Просто се питах къде смяташ да вечеряме. Мразиш да ходиш на ресторант. Ами да, с този твой сексапил и обаяние само си навличаш неприятности.

— Е, и ти не си много-много по заведенията, Кев. Не стоварвай цялата вина върху мен.

— Минавало ли ти е някога през ума, че ще се прочуеш като актьор дотолкова, че да не смееш да вечеряш в ресторант от страх да не те познаят и да не ти се струпат цял рояк полудели почитателки? Или че аз няма да искам да се появявам с теб на обществени места от страх гангстерите да не ни проследят и за едното чудо да ни пречукат и двамата?

— Не — отвърна Гавин и върху лицето му за миг се мярна усмивка. — Но както вече установихме, ние с теб сме големи загубеняци. — Той се изправи, отиде в дъното на хола и се извърна към приятеля си. — Въпреки всичко тази вечер ще излезем.

— Виж ти! И къде ще ходим?

— В киносалона на Робърт де Ниро. Наел съм го за вечерта. Само за нас двамата. Мисля да ти пусна „Творецът на крале“, а после ще хапнем в заведението към киносалона.

— Ще си отживеем! Пък и там, мисля, ще сме в безопасност.

— Определено. Гарантирам ти го, Кевин.