Барбара Тейлър Брадфорд
Изгубена невинност (35)

35.

Седмица по-късно Джони я чакаше в апартамента в хотел „Дорчестър“ в Лондон да дойде от летище „Хийтроу“.

Когато тя влезе, следвана от пиколото, който носеше багажа й, Джони скочи от дивана, където четеше някакво списание, и забърза да я посрещне. Прегърна я страстно и прошепна в ухото й:

— Господи, колко ми липсваше!

Даде бакшиш на пиколото, отпрати го, пое от Роузи палтото й, което метна на стола, и я дръпна да седне до него на дивана. Зацелува я отново. Тя отвърна на милувките му, не по-малко щастлива от него.

— Едвам издържах тия няколко дни без теб, Роузи! — възкликна Джони, след като се пуснаха. — Не ме свърташе на едно място.

— Ето, вече съм тук. И съм изцяло на твое разположение.

Грейнал, младият мъж стана, хвана я за ръката и й помогна да се изправи.

— Ела да ти покажа апартамента. Страхотен е, ще ти падне шапката.

Още с влизането си Роузи забелязала изисканото обзавеждане в хола, както и множеството вази с оранжеви рози.

— Благодаря ти, задето си го напълнил с любимите ми цветя! — прошепна тя, докато Джони я развеждаше из помещението. — Прелестни са!

— Като теб, достави ми удоволствие да ти ги купя — отвърна той, отваряйки вратата, и я дръпна в съседната стая. — Това е спалнята, виж колко просторна е, нали? А банята е ей там. Отдясно е будоарът. После ще огледаш всичко. Да повикам ли камериерката, за да разопакова багажа?

Роузи поклати глава.

— Няма нужда, но въпреки това съм ти признателна.

— Докато минаваха покрай леглото, забеляза върху нощното шкафче вазичката с виолетки, щипна Джони по ръката и наведена към него, го целуна по бузата. — Ужасно мил си.

Той се ухили до уши.

— Край на целувките. Инак току-виж сме се озовали в леглото, а довечера имам концерт, не бива да си пилея силите. Трябва да си запазя соковете за публиката.

Щом се върнаха в хола, Джони отиде в другия му край и отвори втората врата.

— Тук пък е моят кабинет. Ако ти трябвам за нещо, само ме повикай, скъпа.

Роузи се усмихна и седна на дивана. Младият мъж дойде при камината и облакътен на полицата над нея, впери очи в приятелката си.

— Пак почваш, Джони!

— Какво почвам?

— Да ме зяпаш като невидял.

— По-силно е от мен. Толкова си хубава, Роузи! Не мога да ти се нагледам.

— Другата седмица по това време сигурно ще си ми се наситил.

— А, това е невъзможно — изстреля на един дъх той и продължи: — Нали знаеш какъв ден е днес?

Роузи сбърчи чело.

— Ами… да. Днес е първият ти концерт от турнето във Великобритания.

— Точно така. Но освен това е и петък, четиринайсети февруари, Денят на свети Валентин.

— Божичко, съвсем ми изхвърча от главата!

— На мен обаче не. — Джони бръкна в джоба на сакото си и извади отвътре пакетче, опаковано в луксозна хартия. — За теб е, Роузи. В знак на моята любов.

С покрусен израз тя го погледна вторачено и бавно поклати глава.

— Бях забравила и не съм ти купила нищо — поясни с гузна усмивка. — Ужасно неудобно ми е, Джони.

— Я не се занасяй! Нали си тук! Ти си ми подаръкът за Свети Валентин. Хайде, виж какво съм ти купил!

Роузи развърза бялата сатенена панделка, махна хартията и видя в ръцете си малка кутийка от червена кожа със златни букви отгоре. Вдигна капачето и смаяна, ахна. Върху черното кадифе вътре имаше пръстен с диамант. Развълнувана, вдигна очи към Джони.

Той я наблюдаваше в очакване да каже нещо.

Ала Роузи не продумваше, загубила дар слово.

— Пръстенът харесва ли ти? — попита я накрая.

— Много е красив, Джони. Невероятен. Но не мога да го приема — изрече Роузи, все още силно развълнувана.

— Как така не можеш?

— Много е скъп.

— Но това не е какъв да е пръстен. Това е годежен пръстен.

— О, Джони…

— Обичам те, Роузи.

Тя го зяпна стъписано и прехапа нервно устна.

— Искам да се сгодим — продължи младият мъж. — И да се оженим. Искам да прекарам остатъка от живота си с теб. Вече ти казах преди седмица: никога досега не съм обичал жена, преди да те срещна, и през ум не ми е минавало да се женя.

Невероятно сините му очи бяха вперени в нея, лицето му бе вглъбено. Явно бе сериозен в намеренията си, думите му бяха пределно искрени.

— О, Джони, ужасно поласкана съм, за мен това е голяма чест. Но сега не мога да приема пръстена, нито да се сгодя за теб. Още съм омъжена, скъпи.

— Все пак си в развод.

— Да, но докато излезе решението, сигурно ще минат месеци, че и година…

— Все ми е едно колко ще продължи делото! — отсече Джони разпалено и я погледна непреклонно. — Ще почакам. Така и така ще сме заедно, докато бъдат отстранени пречките и се оженим. — Пое си дълбоко въздух и рече вече по-нежно: — Хайде, вземи пръстена, моля те. Сложи си го, де!

Усмихнат, пристъпи към нея.

— Не, Джони, не мога! — възкликна Роузи и разкаяна, усети, че го е казала прекалено остро, почти студено. Тръсна глава и допълни тихо: — Наистина не мога.

Той застина като попарен.

— Не гледай така! — примоли се тя.

— Как гледам?

— Обидено. Не исках да те засягам.

— Но ти не изпитваш същото като мен, нали? — попита настойчиво младият мъж.

— Не съм сигурна — отвърна предпазливо Роузи. — Дойде ми като гръм от ясно небе. — Насили се да се усмихне и додаде вече по-меко: — Вероятно нещата при мен се развиват по-бавно. Изпатих си лошо и не искам да повтарям грешката. Душата ми е като кървяща рана. Един несполучлив брак си е жив ад. Наистина. Изпитала съм го на гърба си.

— Аз не съм като Ги дьо Монфльори. Спомена, че скоро след сватбата е хукнал по жени, изневерявал ти е с която му падне. Аз, Роузи, не искам други жени. Искам единствено теб.

— Знам какво изпитваш към мен. Не е заради това… Не се съмнявам в теб, Джони. Просто се мъча да проявя…. здрав разум. Никога не си бил женен. Не знаеш какво е, как се чувстваш, когато бракът ти се разпада. Ужасно е, честно ти казвам.

— Нашият брак няма да се разпадне — възрази младият мъж. — Обичам те прекалено много.

Без да обръща внимание на думите му, Роузи продължи вироглаво:

— Омъжих се за Ги, без много-много да му мисля. Почти не го познавах. Ние с теб също не се познаваме. Били сме заедно някаква си седмица.

— По-точно десет дена. И аз те познавам прекрасно.

— Той замълча, взря се съсредоточено в нея и с леко присвити очи добави: — Така де, може да прекараш с даден човек петдесет години и пак да не го опознаеш. Но се случва да видиш някого, и хоп, моментално усещаш, че си срещнал своята сродна душа, която познаваш на пръсти. Така беше и с нас. Ние с теб, скъпа, сме родени един за друг. Аз те обичам. Обожавам те.

Роузи мълчеше и Джони продължи:

— Нищо ли не изпитваш към мен?

— Разбира се, че изпитвам! — възкликна тя и се изправи на дивана. — И аз те обожавам. Луда съм по теб, Джони. Ти си мил и добър, обграждаш ме с обич.

Върху лицето му се мярна усмивка. Израдва се на тези думи, че тя най-сетне му се е обяснила.

— Защо тогава отказваш да вземеш пръстена?

— Моля те, Джони, нека не избързваме.

— Какво страшно има в това да го носиш на дясната, вместо на лявата ръка?

Роузи поклати глава.

— Защо си толкова припрян? Нека дочакаме поне да бъда свободна, за да нося символи на връзката ни. — Тя затвори кутийката и я сложи на масата. — Но това е най-прекрасният пръстен, който съм виждала.

Джони се приближи, седна на канапето и след като я прегърна, я притегли към себе си и я целуна страстно. После я пусна и се взря в очите й.

— Непрекъснато си ми в ума, Роузи. Желая те през цялото време. И искам да си моя до гроб, да ми бъдеш жена. Госпожа Фочън.

— Ох, скъпи ми Джони — въздъхна тя и се отпусна до него на дивана, отново почувствала се спокойна.

Младият мъж усети как Роузи се отърсва от напрежението и разбра, че и тя е влюбена в него.

Безсилен да устои на страстта, я разцелува отново, бутна я лекичко върху възглавниците и я замилва по косата. Тя отвърна пламенно и обвила ръце около него, го придърпа към себе си.

Внезапно Джони я пусна и рече:

— Извинявай, скъпа, не биваше да почвам. Нямаме време. — Той въздъхна едва чуто. — Виждаш ли колко ми действаш. Направо полудявам.

— Ти на мен също — прошепна младата жена.

Обхванал с длани лицето й, Джони се взря в очите й.

— Само ми кажи какви всъщност са нашите отношения — настоя той.

— Каквито бяха миналата седмица и когато пристигнах днес. Нищо не се е променило след Париж. Инак нямаше да съм тук. Искам да бъдем заедно. Казах ти, луда съм по теб.

— Имам ли някакъв шанс? — попита Джони и след като свали длани от лицето й, се отпусна на канапето.

— Естествено.

— Поне минавало ли ти е през ум да се оженим?

— Да.

— Нали си пасваме идеално в леглото?

Тя му се усмихна.

— Знаеш отговора.

— Хайде, кажи, искам да го чуя.

— Да, пасваме си чудесно в леглото.

— И не само в него. Кажи го, Роузи!

— И не само в него.

— Значи нямаме проблеми — подсмихна се Джони. — Е, разбрахме се. Ще се сгодим още в деня, щом излезе решението по бракоразводното ти дело. А на другия ден ще се оженим.

Отново стъписана, Роузи му хвърли един поглед.

— Не съм казвала такова нещо.

Джони изобщо не й обърна внимание и скочи от дивана.

— Е, да вървя, скъпа. Всеки момент ще дойде Нел. Тя ще те доведе на концерта.

Той се запъти към вратата на своя апартамент, който бе до апартамента на Роузи.

Младата жена грабна от масичката кутийката за бижута марка „Картие“, стана бързо от дивана и се завтече подире му.

— Чакай, Джони! Пръстенът! — извика и му го подаде.

Той поклати глава.

— Купил съм го за теб. Твой е. Задръж го.

— Не мога! Трябва да го вземеш. Току-виж го изгубя. Моля те, Джони, пази го ти. Заключи го някъде на сигурно място.

— Добре, щом толкова настояваш — отвърна той без желание и го пусна в джоба на сакото си. Наведе се и я целуна по връхчето на носа. — Ти, Роузи, ще се ожениш за мен. Така показват картите. Така ни е писано.

Тя отново го изгледа, изгубила дар слово. Докато отваряше вратата, Джони възкликна:

— А, между другото, в апартамента ми работят две момчета. Бъди сигурна, че няма да нахалстват и да ти се натрапват, но за всеки случай заключвай вратата, да си спокойна.

— Е, мога и просто да я затварям.

— Нали ще дойдеш с мен на турнето? — попита Джони.

— Ако смяташ, че ще те оставя да си разиграваш коня сам из провинцията, дълбоко се лъжеш. Разбира се, че ще дойда — засмя се Роузи.

— Не забравяй и Шотландия, Роузи. Отиваме в Глазгоу и Единбург, а после в Манчестър, Лийдс и Бирмингам. Хайде, ще се видим, скъпа.

Той й намигна и затваряйки вратата, се скри в апартамента си.