Барбара Тейлър Брадфорд
Изгубена невинност (20)

20.

— Какво се е случило между баща ти и Кира? Да не са се скарали? — попита Роузи Коли, дръпвайки я встрани от Лизет и Ивон.

— „Скарали“ е прекалено силна дума — поясни Коли, след като отидоха при камината в малката обща всекидневна.

Бяха сами, ако не се броят момичетата, които се разположиха пред телевизора в другия край на стаята. Коли се позамисли и допълни:

— По-уместно е да кажа, че имат известни противоречия. Защо питаш? Да не би тате да е споделил нещо с теб?

— Попитах го как е Кира и той ми отвърна малко троснато. Каза, не била заминала, и да ти призная, Коли, ми се стори, че не знае дали Кира ще се върне за Коледа.

— Дано си дойде, че без нея баща ми ще се вкисне.

— Защо все пак са си развалили отношенията? — настоя Роузи.

— Наистина не знам. Освен ако не е… заради Александър — изшушука Коли.

Двете жени се спогледаха многозначително. Известно време мълчаха, сетне Коли се приближи към снаха си и прошепна:

— Все се разправят за Александър. Но не са споделяли с мен нищо и не мога да те просветля. Честно да ти кажа, ми се ще да се оженят. Кира обича баща ми, и то много. От месеци го навивам да й предложи брак, по едно време дори си мислех, че е склонил.

— Бог дава, но в кошара не вкарва, както е казал народът — отбеляза Роузи. — И на мен ми се иска да се оженят.

— Кой? Кой искаш да се ожени? — попита Ги от вратата.

Роузи знаеше колко много ревнува той Кира и понеже не й се щеше точно сега да го предизвиква, погледна през рамо и ловко извъртя нещата.

— Кевин и Нел. Ходят от цяла година. Тъкмо казвах на Коли, че се надявам да се оженят.

— Надявала се, моля ви се! — изсмя се хладно Ги. — Голям майтап ще падне, ако богатата наследница се вземе с ченгето.

Отиде при масичката с напитките, извади от кофичката с лед бутилка бяло вино и си наля една чаша. Роузи го наблюдаваше под око: Ги й се стори уморен, покрай устата му се бяха врязали дълбоки бръчки, черната му коса бе започнала да побелява. Макар и едва трийсет и шест годишен, той изглеждаше по-възрастен. И въпреки това пак бе хубав, със снажно като на спортист тяло, по което нямаше и грамче излишна тлъстина.

Съвсем очевидно се поддържаше както винаги във форма, поне що се отнася до фигурата. Роузи знаеше, че инак Ги се чувства объркан, в емоционална безпътица. За нея той си бе вечното хлапе, разглезен от всички. Питър Пан, който отказва да порасне. Никога не му се бе налагало да работи и да доказва себе си. Ето защо не притежаваше никакви вътрешни сили, на които да се осланя, ако го сполетят неприятности и трудности.

Да, държеше се детински, като пръв глезльо. Освен това бе мързелив и не му се работеше, не искаше да помага на баща си да управлява Монфльори, което бе непосилна задача за сам човек. Според Роузи бедата му беше в това, че майка му му бе завещала парите си, макар и под попечителство. Така Ги разполагаше със средства, пък били те и ограничени, и правеше каквото му хрумне. Занимаваше се с глупости, беше се запалил по някаква странна форма на източните религии, известна като убежище за малодушните и обърканите.

Гавин открай време смяташе, че Ги не е пригоден за своето време, и наистина си беше така. Той сякаш бе създаден да живее през шейсетте години и не притежаваше качества, за да оцелее през деветдесетте — период на изпитания, коренни промени и конфликти в цял свят.

Ги дойде при камината и вдигна чашата към двете жени.

— Sante^[1]!

— Sante — каза Роузи.

Коли не си направи труда да му отговори. Седна на един стол пред камината, остави чашата на масичката и протегна длани към огъня.

— Студено ли ти е? — попита снаха й. — Дали да не ти донеса от горе шал?

— Не, няма нужда, Роузи, благодаря.

— А, вече всички сте тук! — възкликна Анри и влезе с широка крачка във всекидневната.

Отиде при масичката с напитките и си сипа чисто уиски. Отпи бързо да го опита и се присъедини към другите при камината.

Ги погледна баща си, който се облакъти на полицата над камината, и възрази:

— А, не сме всички, тате. Няма я Кира. Както никога.

Настъпи мъртвешка тишина.

И Роузи, и Коли не смееха да проронят и дума, избягваха и да се поглеждат. Роузи притаи дъх и застана нащрек — очакваше всеки момент да избухне скандал.

Но се размина. Анри не обърна внимание на сина си, дори не благоволи да му каже нещо, само отпи още веднъж от уискито.

— Та къде е хубавата Кира? — попита вироглаво и злъчно Ги. — Вече си мислех, че е нещо като постоянното присъствие в нашата къща.

Отново се възцари мълчание, сетне Анри каза:

— Наложи се да замине за Страсбург, за да види сестра си Анастасия. Нещо е закъсала със здравето.

— Какво ще правиш с нея? — продължи Ги, вперил напрегнато очи в баща си.

— В какъв смисъл?… Не те разбирам — каза малко по-високо графът и погледна строго сина си.

Ги или не забеляза, или нарочно се направи, че не е видял предупреждението на баща си.

— Знаеш прекрасно в какъв смисъл, татко. Ще се жениш ли за въпросната дама?

— Не е твоя работа! — тросна се Анри и в очите му най-неочаквано проблясна раздразнение.

— Как така да не е! — възрази Ги и се подсмихна многозначително.

— Знаеш ли, Ги, нямам намерение да…

— Изслушай ме поне веднъж, татко — прекъсна го младият мъж толкова грубо, че Роузи се стресна и застана нащрек.

Коли се отпусна на стола и погледна недоумяващо брат си. И тя бе ужасена от поведението му. Знаеше, че баща им, който държеше на добрите обноски, се е засегнал не на шега. „Толкова ли не го вижда Ги?“, запита се тя, стъписана от неговата глупост и дебелоочие.

Ги обаче се държеше, сякаш не е станало нищо, и си знаеше своето.

— Госпожа Кира Арно е млада, едва трийсет и пет годишна, и още може да ражда. Евентуално. Виж, аз едва ли ще имам деца — подсмихна се той ехидно и стрелна с очи Роузи, сетне допълни: — Така де, с жена ми не живеем заедно от години. Всъщност нека направя малко уточнение: при тези обстоятелства едва ли ще имам законни деца. Ето защо ми се струва твърде вероятно да пожелаеш да продължиш рода Дьо Монфльори, като се ожениш повторно и се сдобиеш с втори син. Да се надяваме, че ще е момче.

Анри се вбеси.

— Наистина, Ги, съвсем се оля! Дрънкаш небивалици! Сега не му е времето и мястото да обсъждаме този въпрос. — Макар и ядосан, графът говореше спокойно и не си изтърва нервите. — Пък и както вече отбелязах, не ти влиза в работата какво правя — отсече с леден тон Анри.

Ни лук ял, ни лук мирисал, Ги възрази:

— Как така да не ми влиза? Умра ли бездетен, родът Дьо Монфльори ще бъде прекъснат.

— Защо пък? — възкликна ядосана Коли и изправила гръб, се взря в брат си. — Ами сестра ти? Според френските закони и аз, а и дъщеря ми можем да наследим имението и титлата.

— Още не съм умрял — тросна се Анри, възмутен от дън душа от този разговор, и изпи на един дъх уискито.

Завъртя се рязко и вбесен, отиде в другия край на всекидневната да си сипе второ уиски, този път по-голямо.

За да разсее напрежението в стаята, като час по-скоро смени темата, Роузи каза някак напосоки:

— Догодина ще работя във Франция.

Коли моментално се хвана за сламката и възкликна:

— О, това е чудесно, скъпа! Кой филм ще правиш? Или този пък е пиеса?

— Не, филм. На Гавин.

— Naturellement^[2] — вметна Ги и се разположи на стола срещу сестра си.

Без изобщо да му обръща внимание, тя пак попита Роузи:

— За какво е? Хайде, разкажи ни!

— За Наполеон — отвърна снаха й. — Гавин смята да…

— Mon Dieu^[3]! Какъв нахалник! Американец ще ми снима филм за Наполеон! Да си умреш от смях! Как изобщо му стиска! Само не ми казвай и че ще играе императора!

— Разбира се, че ще го играе — отвърна спокойно Роузи.

Вече подразнена от тона, с който Ги бе разговарял с баща си, сега съвсем се ядоса от ехидните му подмятания. Същевременно обаче бе доволна, че е отклонила разговора от Кира, ето защо не каза нищо на мъжа си.

— Гавин Амброуз прилича поне по едно на Наполеон — заяде се през смях той.

Когато никой не му обърна внимание, Ги се почувства длъжен да поясни:

— И той като него е педя човек. Наполеон е бил дребосък, какъвто е и нашата велика мегазвезда — изкикоти се Ги, развеселен от плоската си шегичка.

Другите обаче продължиха да мълчат. Накрая Коли го поправи с леден тон:

— Наполеон е бил висок метър и шейсет и осем, което в ония времена се е смятало за среден ръст. Едва през XX век са се появили мъжете дългучи.

— А Гавин е метър и седемдесет и шест — не се стърпя и Роузи.

— Има си хас точно ти да не знаеш точния му ръст — заяде се пак Ги, след което вдигна чашата и отпи голяма глътка от виното.

Вече възвърнал самообладанието си, Анри пак дойде при камината. Почти не обръщаше внимание на сина си. Седна на канапето до Роузи и каза:

— Слава Богу, че догодина няма да пътуваш толкова много. Кога започвате снимките?

— Най-малко след шест месеца. Първо ни предстои доста дълъг подготвителен период, трябва да уточним куп неща. Аз обаче ще се заема с проучванията за костюмите веднага след Нова година. Всъщност вече съм започнала.

— Къде ще снимате? — поинтересува се зълва й, също доволна, че Роузи толкова ловко е отклонила Ги от рода Дьо Монфльори и дали той ще бъде прекъснат.

Напоследък това му бе любима тема, която явно го занимаваше много, дори му се бе превърнала в нещо като фиксидея.

— Ще почнем в Париж — отговори Роузи. — В киностудията и надявам се, в Малмезон. Стига, разбира се, властите да разрешат. Ще снимаме и на други места във Франция. Вече чакам сценария. Ще знам повече, когато го прочета.

— Доста амбициозно начинание дори за великия Гавин Амброуз — подметна все така заядливо Ги.

— Защо пък! — възрази уверено жена му. — Гавин е блестящ продуцент, както и един от най-добрите киноактьори днес. С каквото и да се заеме, няма да се провали. Но понеже стана дума, филмът му не е за целия живот на Наполеон, а само за един период от него.

— Така ли? И кой период? — попита Анри, искрено заинтригуван.

— Непосредствено преди и след като е коронясан за император.

— В случай че не знаеш, драга ми Роузи, той сам се е коронясал.

— Да, но по волята на френския народ — намеси се Коли и погледна презрително брат си.

Явно Ги си бе наумил на всяка цена да ядоса баща им и тя не разбираше защо. Всъщност, волно или неволно, вече им бе опропастил вечерта.

— Я не дрънкай глупости, Коли! — тросна се брат й и закрачи из всекидневната. Отново напълни чашата си и оповести: — Наполеон е бил тиранин, не е бил по̀ стока от Сталин или Хитлер.

Анри се извърна към Роузи и поясни донякъде умислено и сухо:

— Има две мнения за Наполеон Бонапарт. Някои като мен го обичат, уважават и му се възхищават, прекланят се пред постиженията му, смятат го за велик избавител на Франция в момент, когато самото й съществуване е било заложено на карта. Други го мразят — според мен ирационално, и го мислят за деспот и войнолюбец. Но ако човек се запознае отблизо с историята на онази епоха, ще види, че като цяло Наполеон е донесъл само добро на Франция и французите.

— Какво добро виждаш в безкрайните му войни? — прекъсна го Ги, явно решен на всяка цена да се изпокарат.

— Тези войни най-често са отбранителни — поясни спокойно Анри, без да дава воля на яда си. — Наполеон е бил принуден да ги води, за да защити Франция.

— Ами, друг път — подхвана пак синът му. — Наполеон…

— Стига си спорил, прав съм — отсече Анри и не остави Ги да изложи доводите си. — Ако не вярваш, иди в библиотеката и прочети някоя от многото истории. Явно си забравил школските уроци. — Графът пак погледна снаха си и продължи да й обяснява: — В онази епоха и Великобритания, и почти цяла континентална Европа се опълчват срещу Франция. Наполеон не е имал друг избор, освен да им обяви война, за да предпази страната от нашествениците. И от разгром.

— Тате е голям спец по Наполеон — включи се в разговора и Коли, преди Ги да ги е прекъснал отново. — Един от прочутите ни предци, Жан-Манюел дьо Монфльори, се сражава рамо до рамо с Наполеон по време на кампанията му в Египет и проявява такава храброст, че Наполеон го прави бригаден генерал. Сетне пък, след битката при Аустерлиц, го произвежда в чин генерал.

— Виж ти! — възкликна Роузи. — Не съм и подозирала.

— Как би могла да знаеш, скъпа? — усмихна се графът. — Не сме от хората, които говорят с повод и без повод за предците си. Никога не сме ти разказвали историята на нашия род.

Двамата се засмяха и поразсеяха напрежението в стаята. Анри допълни:

— Някъде в огромната ни библиотека е забутана цяла сбирка от книги за Наполеон и неговото управление. Утре ще помоля Марсел да донесе стълбата от бараката и да свали томовете, за да ги прегледаш. Ще ти бъдат интересни, сигурен съм, а и вероятно ще ти бъдат от полза за костюмите.

— Благодаря, Анри. Ще ми помогнеш много — пророни с усмивка Роузи.

— Искам да те питам нещо, татко — намеси се пак Ги.

— Казвай — подкани Анри и погледна сина си, който бе седнал на стола при камината.

— Детето на Кира от теб ли е? Александър Арно твой син ли е?

Роузи застина като вкаменена върху канапето. Усети как графът до нея се изопва като струна и едвам се сдържа да не избухне. Не смееше дори да го погледне. Коли бе не по-малко стъписана, бе затаила дъх и не помръдваше. Вторачи се в огъня и зачака с пресъхнало гърло да се разрази буря. Тази вечер брат й наистина бе прекалил.

Анри само отвори и затвори уста, загледан безмълвно в сина си. Шокираният израз върху лицето му бе повече от красноречив. Разтревожен, хвърли един поглед към Лизет и Ивон, които седяха в другия край на всекидневната и се бяха залисали по телевизионната игра, и както никога, бе доволен, че момичетата гледат телевизия. Камък му падна от сърцето, че не са чули думите на Ги.

Остави чашата върху масата, стана рязко и отиде при Ги, който като че трепна, щом баща му приближи.

Анри бе пребледнял като платно, в тъмните му очи проблясваше гняв.

— Стани! — нареди той, когато се изправи пред стола, на който седеше синът му.

Ги се подчини нервно.

Графът направи още една крачка и се взря право в лицето на младия мъж. Очите му бяха ледени като стомана.

— Слушай много внимателно какво ще ти кажа — поде той строго през шепот. — Докато си в тази къща, да не си посмял повече да петниш честта и доброто име на жена, била тя Кира Арно или друга! Да не си посмял да говориш пред децата за неща, които не са за техните уши! Да не си посмял да създаваш неприятности на моето семейство! Ако не си в състояние да спазваш тези изисквания, които всъщност не са нищо повече от добри обноски и възпитание, се махни оттук веднъж завинаги. И то веднага! Нямам намерение да търпя повече подобно поведение. Роден си аристократ, благородник. Бъди така любезен да се държиш както подобава, или напусни.

— Ама, татко, чакай малко… Не исках да разстройвам теб или другите. Не се опитвам да създавам неприятности, просто искам да обсъдя въпроса с теб. Ако ми се случи нещо, родът Дьо Монфльори да не угасне… Знаеш, пътувам много в чужбина, всичко става. Просто се опитвах да ти помогна…

Ги млъкна, понеже някой почука на вратата. Всички извърнаха очи натам.

Иззад вратата надзърна Гастон, който влезе във всекидневната. Навел лекичко глава, оповести:

— Monsieur le Conte… le diner est servi^[4].

— Благодаря ти, Гастон — отвърна Анри. — Идваме веднага.