Барбара Тейлър Брадфорд
Изгубена невинност (25)

25.

Небето над Париж наподобяваше релефна рисунка, едноцветна, само в мрачносиви тонове. Бе похлупено, личеше, че скоро ще вали.

Гавин Амброуз стоеше на прозореца в хола на апартамента в хотел „Риц“ и свъсен, гледаше навън. Тази неделя сутрин времето бе студено и неприятно.

Налагаше му се да чака цял ден и цяла вечер, докато утре, в понеделник, хване самолета за Ню Йорк. Чудеше се какво да прави през това време, струваше му се цяла вечност.

За беда я нямаше и Роузи, която бе заминала да кара Коледа в замъка край Лоара и много му липсваше. Освен нея не познаваше в Париж никого, ако не се броят двамата колеги от киноцентър „Бийанкур“. Беше се срещал с тях в петък и събота и днес бе свободен.

Не му се седеше сам. Това го потискаше и изнервяше. Не бе свикнал да няма хора около себе си. Смятаха го за саможив и необщителен, доскоро той дори се радваше на самотата. Напоследък обаче тя бе започнала да го плаши. Останеше ли сам, имаше време да мисли, а от няколко месеца мислите му не бяха от най-радостните.

Животът му съвсем се бе объркал. Бракът му бе пълен провал. Единственото, което имаше, бе работата. Добре поне, че я обичаше. Само тя го крепеше, осмисляше живота му. Снимаше филм подир филм, без изобщо да почива, главно за да не му остава свободно време. Така нямаше кога да мисли за личните си проблеми и да се изправя срещу демоните, които не му даваха мира.

Бе започнал да признава, пък било то и само пред себе си, че бракът му е лъжа и измама. В него нямаше нищо. Той приличаше на черна дупка. Зейнала и бездънна. Без чувства. Дори без омраза. Между Гавин и Луиз нямаше нищо, дори някакво подобие на отношения. Свързваше ги единствено безразличието. Сега Гавин се питаше дали изобщо някога са изпитвали нещо един към друг.

Луиз обичаше само себе си, не я интересуваше нищо друго. Пък и не бе от най-умните, изобщо не разбираше мъжа си и неговата работа, толкова тежката му професия, живота му като цяло. Всъщност не разбираше нищо и никого. В това отношение бе удивително дебелокожа.

За Гавин славата не значеше кой знае какво. Тя бе просто резултат от онова, което той правеше, от играта му като актьор. Виж, Луиз си умираше да е съпруга на знаменитост. Освен всичко останало тя отдавна не му обръщаше внимание като мъж. Чуждите мъже я влечеха повече. Не че той страдаше особено. И Гавин имаше известна вина — Луиз също не го интересуваше кой знае колко.

Стотици пъти се бе чудил защо изобщо се е оженил за нея. Тъпашки въпрос — той знаеше прекрасно отговора. Беше се оженил, защото Луиз беше бременна. Бремеността й се бе превърнала в същински ужас, в кошмарна трагедия.

Ето защо бе останал с Луиз. За да бъде до нея, да й помогне да преодолее физическата и психическата болка и да се възстанови. Съзнаваше, че с това свое искрено желание ще помогне и на себе си да се окопити.

Както би могло да се очаква, Луиз забременя отново и когато преди близо осем години се роди Дейвид, Гавин направо се влюби в сина си. И въпреки че семейният им живот изобщо не вървеше, не се разведе заради детето.

Луиз му изневеряваше с когото й падне и така обезсмисли брака им още докато Дейвид бе съвсем невръстен. Гавин нито веднъж не се опита да озапти жена си. Беше му все тая какви ги върши, пък и вече спяха отделно.

Изведнъж се запита какво ли ще стане с Дейвид, ако той поискаше развод от Луиз. Дали детето нямаше да се превърне в жертва на ожесточената им позиционна война? Изтръпна целият. Сега, точно днес, не му се мислеше за това.

„Имай търпение, изчакай!“, каза си. Ако издържеше още малко, Луиз сто на сто щеше да бъде принудена сама да поиска развод. Вече бе на ръба да го стори. Гавин бе наясно, че връзката й със сенатора, с когото се срещаше във Вашингтон, е стигнала твърде далеч. Със сенатора вдовец. С богатия като Крез сенатор. Алън Търнър бе идеална партия за Луиз.

Точно така. Гавин щеше да изчака. А после поне щеше да е в състояние да диктува условията. Нямаше намерение да й отнема детето, би било безсъвестно. Щеше обаче да настоява да го вижда винаги, когато го пожелае, и родителските права да бъдат присъдени и на двамата.

Изруга тихичко и от прозореца тръгна към спалнята, като пътьом погледна часовника. Наближаваше единайсет часът.

Имаше нужда да се поразтъпче навън, да излезе на чист въздух, за да разсее мрачните мисли. Ала за него бе проблем дори да излезе на улицата. Един от неприятните моменти, съпътстващи славата му на актьор, бе, че всички го познаваха на мига.

Нахлупи бомбе, облече кашмиреното палто, сложи си шалче и тъмни очила и се погледна в най-близкото огледало. Ухили се до уши. Дори самият той не можеше да се познае. Не го забелязаха и другите, докато прекосяваше фоайето на хотела и излизаше на площад Вандом.

Не познаваше добре Париж, но тъй като неизменно отсядаше в „Риц“, бе наясно с квартала, където се намираше хотелът, и се запъти с бърза крачка към площад Конкорд. Щом пое по улицата, от киселото му настроение и недоволството от самия себе си не остана и следа.

След малко усети, че мислите му са се насочили към „Наполеон и Жозефина“. Гледаше Париж през очите на кинаджията, а също на Наполеон, направил толкова много, за да промени архитектурния облик на града, така че Париж да придобие съвременния си вид.

Беше изчел доста литература за Бонапарт и знаеше, че той е смятал да финансира развитието на френската архитектура за десет години напред и на френската скулптура — за две десетилетия. С тази цел е възнамерявал да изгради четири триумфални арки в прослава на битките при Маренго и Аустерлиц, а също на мира и вярата.

В крайна сметка обаче построява само две: по-малката е в чест на победата при Аустерлиц, а по-голямата — на великата армия, „армията, която имам честта да предвождам“, както се изразява пред своя архитект.

Сега, застанал в единия край на Шанз-Елизе, Гавин погледна дългия прелестен булевард и впери очи във величествената арка, издигната от Наполеон в прослава на любимата му армия. Триумфалната арка на Шанз-Елизе изглеждаше точно както е искал императорът, който отбелязва, че „паметникът в чест на великата армия трябва да е голям и величествен, с опростени форми, в него не бива да има нищо, заимствано от античността“.

Архитектът Шалгрен бе изпълнил педантично заръката му, отсъди Гавин и продължи нататък по Шанз-Елизе, към арката, почти без да обръща внимание на коледната украса по булеварда.

Заснемеше ли този филм, щеше да се сбъдне една негова детска мечта. Още от момче се интересуваше от великите личности, оставили след себе си големи постижения и дела, и най-вече от Наполеон.

Бе израснал в Ню Йорк и от съвсем малък четеше в прехлас исторически книги, за да научи повече за хората, наложили своя непогрешим и неизличим отпечатък върху света. Преклонението му пред тях нямаше граници. От какво са се вдъхновявали те? По какво са се различавали от другите? Какъв е бил емоционалният им живот? Защо са обичали тъкмо тези жени? И са имали за приятели и съмишленици тъкмо тези мъже? Каква вътрешна сила ги е направлявала, тласнала ги е до такива висоти? Кое тяхно качество ги е откроявало сред тълпата? Или, с една дума, защо са били по-велики от своите съвременници?

За своя огромна изненада Гавин установи едно — че на тези мъже, превърнали се в титани още приживе, а след кончината си станали безсмъртни, нищо човешко не им е било чуждо. И те като всички останали са си имали своите недостатъци.

Ала тъкмо тези велики личности от историята бяха негови кумири, а не футболистите, бейзболните звезди и рокмузикантите, които приятелите му непрекъснато поставяха на пиедестал. Е, беше се прекланял, разбира се, и пред някои актьори, нали мечтаеше да стане актьор. Особено обичаше Пол Нюман и Спенсър Трейси.

Трейси бе наистина неотразим в „Лош ден в Блек Рок“, както и Нюман — във „Форт Апачи, Бронкс“, излязъл по екраните през 1981 година. Пленен от играта на Нюман, Гавин бе гледал филма четири пъти, в четири поредни дни. От гледна точка на актьорството кинотворбата, в която се разказваше за квартал в Бронкс и ченгетата, работещи в него, оказа огромно влияние върху момчето.

Бронкс! Това име пробуждаше толкова много спомени. Гавин бе израсъл в Белмонт, част от Бронкс. Там не царяха такава жестокост и насилие, както в Южен Бронкс, където се развиваше действието на филма.

Ала колко далеч бяха неговото детство и младост, прекарани в Белмонт, от Париж, от сегашния живот на Гавин и огромната му слава!

Понякога не проумяваше как е успял да се прочуе толкова много.

В един момент бе никому неизвестен начеващ актьор, който се радваше и на най-незначителната роля, било то в оф бродуейска постановка или в телевизията. В следващия, едва двайсет и пет годишен, се прочу като звезда на Бродуей. Някои дори го обявиха за най-големия сценичен талант след Брандо, обезсмъртил името си през 1947 година с ролята на Стенли Ковалски в „Трамвай Желание“. Открай време — и тогава, и сега — Гавин, който бе дебютирал именно в тази роля, се съмняваше доколко основателно е подобно сравнение. Лесно им беше на критиците да го сравняват с Брандо. Но дали Гавин го заслужаваше?

Това се случи през 1983-та, която се оказа повратна. През нея се роди синът му, а Холивуд прояви интерес към младия актьор и той откликна. Години наред снова от единия до другия край на Щатите, докато накрая се установи за постоянно в Холивуд. Но открай време бе известен като актьор от „малцинствата“ от Източното крайбрежие. Слагаха го в един кюп с Ал Пачино, Робърт де Ниро, Дъстин Хофман и Арманд Асанте. Той се ласкаеше да е в такава компания. Това бяха все големи актьори, макар и напоследък Гавин да се възхищаваше най-много от Пачино. Той бе блестящ, хипнотизиращ, невероятен, самото въплъщение на съвършения актьор, звезда от първа величина.

Най-странното беше, че Гавин Амброуз не бе и мечтал да се прочуе толкова внезапно и неочаквано, та в началото бе доста стъписан. Сякаш го бяха катапултирали и той се издигаше все по-високо и по-високо в небето. Слава Богу, още не се бе сгромолясал, не се бе изтърсил по задник от високото. Поне засега. При тази мисъл се подсмихна тъжно. В известен смисъл гледаше на успеха си като на нещо преходно. Нямаше как да си затваря очите за факта, че в киното не признават нищо друго освен последния ти филм: издъниш ли се, забравят за другите ти успехи.

Гавин се радваше на своите постижения. Обичаше си работата. За него тя бе най-важното на този свят и щеше да бъде неестествено, ако не искаше да му се възхищават и ръкопляскат. Съжаляваше само, че майка му и дядо му не са доживели да видят успеха му, да се порадват заедно с Гавин на плодовете от него. Бяха починали през една и съща година — 1976-а, когато той бе шестнайсетгодишен и още не бе направил първия си пробив в „Трамвай Желание“, превърнал го моментално в звезда.

Баща му Тони Амброзини бе умрял от сърдечен удар, когато Гавин бе само на девет годинки. След това майка му Аделия се премести да живее при свекърва си и свекър си: сама нямаше да издържи финансово.

Баба му и дядо му ги подслониха на драго сърце, ала за беда баба му Грациела се спомина някакви седем месеца след сина си. Сплотени от мъката, дядо му и майка му се грижеха един за друг и си помагаха морално и финансово. Гавин се превърна в център и фокус на техния живот; те му трепереха и не даваха и косъм да падне от главата му.

Майка му бе продавачка на щанда за бижутерия в „Мейси“, дядо му бе майстор дърводелец и с общи усилия двамата се грижеха за момчето и споделяха отговорността по отглеждането му. Не бяха богати, но не живееха и в недоимък. Криво-ляво се оправяха. Гавин имаше само хубави спомени от детството, което, общо взето, бе безоблачно.

Майка му и дядо му го обградиха с много обич, насърчаваха го във всичко. Макар и да не тънеха в разкош, у тях беше уютно, дядо му Джовани го глезеше и му угаждаше, всяка събота го водеше на огромния пазар за италиански храни на Артър Авеню в Бронкс. Там купуваше любимите си деликатеси, доставени от неговата родина, с които гощаваше внук си и снаха си Аделия.

Майка му пък още от съвсем невръстен го водеше два пъти седмично на кино. Това бе единственото удоволствие, което си позволяваше, превърнало се в наслада и за малкия Гавин. Именно от тези филми, докато гледаше как мъжете върху сребристия екран се вживяват в ролите си, той научи толкова много за актьорското майсторство. По-късно негов кумир стана Ли Страсбърг, при когото Гавин учи до смъртта му през февруари 1982 година. Ала именно онези първи филми, които изгледа като мъничък, го запалиха да стане актьор.

Майка му му беше довереница и учителка. Тя съвместяваше ролята на критиката и на публиката, насърчаваше го в амбициите му, все повтаряше, че е хубав и е роден за киноактьор. Той обаче не й вярваше много-много. В ония години си мислеше, че е прекалено нисък. Майка му се изсмя, каза му, че ръстът не е от значение, че важен е неговият талант и с времето ще порасне. Оказа се права. Но Гавин така и не стана толкова висок, колкото му се искаше.

Малко след кончината на майка си и дядо си се запозна с Кевин, Роузи и Нел, а също с Мики и Съни. Започнаха да се срещат често и се зарекоха да са като едно семейство и каквото и да става, да бъдат неразлъчни.

По онова време Гавин живееше у една роднина на баща си, негова втора братовчедка, и мъжа й. Дадоха му срещу символичен наем тясна стаичка в апартамента си и за да им плаща, в края на седмицата той се хвана да работи в един супермаркет. Ала при първата възможност се изнесе и отиде да живее на общежитие в Гринич Вилидж. Едвам свързваше двата края. Вършеше каква ли не черна работа, по едно време се хвана келнер в кафене в квартала. И играеше до премала, приемаше всяка роля, която му предложеха, най-вече в малките театри в Гринич Вилидж.

Майка му и дядо му все пак му завещаха нещичко, незначителна сума в банката. Гавин обаче предпочете да не я пипа, та да му носи лихви. Тези пари отиваха за уроците в Актьорското студио на Ли Страсбърг, където той усвояваше занаята направо от великия майстор, от това божество на метода на Станиславски.

В онези тежки години групата бе за него нещо като убежище и Гавин отдаваше огромно значение на връзката с новите си приятели. През първата година, след като се запознаха, именно той измисли прякори на всички. Нарече Роузи Ангелското личице, понеже била много мила, същински ангел. Нел стана Малката Нел по името на една от любимите му героини на Дикенс. Кевин се превърна в Тайния агент, твърде сполучлив прякор за младеж, който мечтае да стане ченге. Мики получи прякора Професора, понеже бил най-усърдния и любознателен човек, когото Гавин познавал, и това описание му пасвало идеално. Съни получи прозвището Златното момиче, защото навремето си беше именно такава: златна, лъчезарна, преливаща от смях и светлина. Колко жалко, че вече не бе същата.

Роузи пък реши, че и Гавин трябва да получи прякор. Без изобщо да се допитва до другите, един ден отсъди, че занапред ще му викат Актьора. „Ти, Гавин, си хамелеон — каза му. — Можеш да се напъхаш в кожата на когото си поискаш, да изиграеш всяка роля. Роден си за актьор. Това е най-точното определение за теб.“

Те с Роузи се привличаха открай време, още от онази първа вечер, когато Гавин се запозна с нея и брат й. След година, когато тя бе на осемнайсет, а той — на двайсет, започнаха да излизат заедно. Тръгнаха веднага след като Роузи се записа да следва моден дизайн в Технологичния институт по мода в Ню Йорк.

Връзката им бе детинска, не беше нищо повече от младежко увлечение. Скъсаха три години по-късно заради нещо толкова смехотворно и дребно, че Гавин вече и не помнеше какво точно. Но по всяка вероятност виновен за раздялата им бе той. Беше егоист, отдал се изцяло на актьорството. Знаеше го. И бе погълнат единствено от себе си. Всъщност като всички актьори. За околните актьорите са си жива мъка.

Запозна се с Луиз малко след като скъсаха с Роузи, и на бърза ръка преспа с нея. Припламна бурна връзка. Още преди Гавин да се е усетил, Луиз забременя. Побързаха да се оженят, понеже Луиз се страхуваше ужасно от родителите си, които много държаха на доброто впечатление, а той се чувстваше изцяло отговорен за тежкото положение, в което бе изпаднала тя. Открай време се гордееше, че е човек на честта, на когото може да се разчита.

Година по-късно, след като се дипломира и навърши двайсет и една, Роузи замина, без много-много да му мисли, за Париж. Там една нейна приятелка — Колет, я запозна с брат си, Ги дьо Монфльори. Почти веднага двамата се влюбиха и след около година се ожениха.

Явно така им бе писано.

В крайна сметка Гавин и Роузи отново станаха първи приятели и тя започна да работи в снимачния му екип. Най-сетне бяха в състояние да се наслаждават на сърдечните си отношения, да се радват взаимно на компанията си и да работят непрекъснато заедно. В известен смисъл благодарение на Роузи Гавин понасяше по-леко живота си с Луиз.

Той въздъхна едва чуто. Много вода бе изтекла от онова далечно време в Ню Йорк, когато си бяха още деца. Млади, непорочни, нахакани и амбициозни, сърцати и оптимистично настроени, и какво ли още не! Бяха минали цели четиринайсет години. А му се струваха много повече. Едва ли не цяла вечност.

Неотдавна Луиз му бе подметнала, че той още изпитва силни чувства към Роузи. И си бе така. В края на краищата Роузи наистина му бе най-добрата приятелка. С нея Гавин споделяше абсолютно всичко, тя бе правила костюмите на всичките му филми. По негово категорично настояване. Гавин наистина я обичаше. Но само платонично. Увлечението помежду им отдавна бе угаснало, още преди той да срещне Луиз.

Разтреперан от студ, вдигна яката на палтото си и най-после застана пред Триумфалната арка.

Какво го бе прихванало да си припомня миналото? Не си струваше, само си навличаше излишни мъки. Човек трябва да гледа напред. Такъв беше неговият девиз. „Напред и нагоре“, помисли Гавин и извърна очи към величествената огромна арка, над която се вееше трибагреникът. Националният флаг на Франция. Знамето на Наполеон.

Този филм щеше да му струва доста усилия, а ролята на Наполеон щеше да бъде най-голямото предизвикателство за него като актьор. Затова пък бе събрал чудесен екип. Щеше да направи всичко възможно и актьорите да бъдат на същото равнище.

„Няма страшно, работиш ли с професионалисти!“