Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Angel, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2016)
Корекция и форматиране
NMereva (2017)

Издание:

Автор: Барбара Тейлър Бредфорд

Заглавие: Изгубена невинност

Преводач: Емилия Л. Масларова

Година на превод: 1996

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 1996

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Ани Стаменова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1264

История

  1. — Добавяне

4.

Денят бе ослепителен.

Небето бе ясно и наситеносиньо, без нито едно облаче. Тази студена ноемврийска събота слънцето — ярко златисто кълбо, извисило се над Парк Авеню, не топлеше, но въпреки това озаряваше всичко с животворната си светлина.

Роузи крачеше бързо, доволна, че отново е в Ню Йорк. В съзнанието й нахлуха спомени, повечето хубави, и сегашните й проблеми сякаш се стопиха, поне временно. При всички положения не й тежаха толкова. Бремето, стоварило се напоследък върху плещите й, все едно се изпари още щом Роузи стъпи на американска земя. Бе решила да се порадва на тези няколко седмици тук, да не позволява нищо да помрачи престоя й в нейния роден град, където тя не бе идвала цели две години.

Бе пристигнала преди три часа с презатлантическия полет на „Конкорд“ от Лондон, траял удивително кратко, само три часа и четирийсет минути. Билетът за свръхзвуковия самолет й бе подарък от Гавин, който буквално я насили да го приеме. Както винаги, на Роузи не й се щеше да взима нищо от него, сега обаче бе доволна, че се е поддала на настойчивостта му. Гавин й бе казал, че полетът с „Конкорд“ не е лукс, а необходимост за хора с тяхната професия, на които времето все не им стига. Сега Роузи споделяше напълно мнението му.

Самолетът се бе приземил в девет и половина и Роузи мина за нула време през граничната и митническата проверка. В единайсет и половина вече си почиваше в апартамента на Нел на Парк Авеню и Осемдесета улица: беше си разопаковала багажа, беше пооправила грима си и сърбаше от чая, който Мария, прислужницата на приятелката й, настоя да изпие, преди да излиза в този студ навън.

Наистина бе студено, ето защо Роузи се преоблече: свали черното костюмче и палто и си сложи зелено вълнено сако и панталон, винено поло, любимите си високи ботуши от чудесна доброкачествена тъмно ръждива кожа и дългата пелерина от австрийско сукно. Бе я купила преди няколко години от Мюнхен и за да топли повече, я бе дала да й сложат подплата от винен кашмирен плат. Но я харесваше най-вече заради качулката, която й вдъхваше някакъв устрем и й придаваше романтичен вид.

Добре екипирана срещу студа, излезе от апартамента с намерението да хване такси, но след задухата в самолета въздухът й се видя толкова освежителен, че реши да походи пеша.

Поспря и се загледа надолу по Парк Авеню.

Бе толкова ясно, че видя дори сградата на Пан Ам, където авенюто се вливаше в Гранд Сентрал. Макар и сега да живееше в Париж и да обожаваше този прелестен, изискан, елегантен град на светлината, в Ню Йорк се чувстваше у дома. Той бе неповторим, никъде по света нямаше град като него.

Шофьорът на лимузината, дошъл да вземе Роузи от летище „Кенеди“, предпочете да влезе в Манхатън по моста на Петдесет и девета улица. Щом прекосиха Лонг Айланд, младата жена погледна през прозореца на автомобила и направо затаи дъх.

Точно срещу нея, на другия бряг на Ист Ривър, се възправяха високите жилищни блокове в Ист Сайд, които приличаха на огромни зъбери, проблясващи на слънчевата светлина. Отзад се мержелееха грамадните обществени сгради в центъра на Манхатън, сред тях се открояваха „Емпайър Стейт“ и седалището на „Крайслер“, което Роузи много обичаше заради съвършения стил сецесион и източената кула. Величествените небостъргачи, сякаш разцепили лазурния небосвод, образуваха страховити каньони от стомана, стъкло и бетон и никога не й се бяха стрували толкова прелестни и съвършени. В ослепителната предобедна светлина на слънцето силуетът на Мантахън сякаш бе изсечен от огромна богоподобна ръка, сътворила го от кристал, и бе толкова красив, та на Роузи й се стори, че е от друг свят.

Всъщност тя открай време смяташе, че градът е не само хубав и вълнуващ, но и зареден с енергия, изпълнен с предизвикателства — стига да си талантлив, амбициозен, целеустремен и късметлия. За разлика от нея брат й Кевин бе убеден, че Ню Йорк е самото въплъщение на Содом и Гомор, понеже още от съвсем млад бе опознал тъмната му, опака, неприятна страна. Беше се сблъскал с продажността, жестокостта, безмилостната немотия и несправедливост, процъфтяващи в града редом с неговите несметни богатства и блясък, с успеха, вълнението и привилегиите.

При мисълта за брат си Роузи усети как отново я обзема тревога и стисна устни. Беше го търсила няколко пъти, ала той не бе отговорил и единствено това помрачаваше щастието, че пак е в Ню Йорк. Миналата седмица му бе звъняла всеки ден и бе продиктувала на телефонния секретар първо телефонните си номера в Лондон, а вчера — и телефона на Нел, у която знаеше, че ще отседне.

А Кевин още не й се беше обадил и тя се безпокоеше не на шега. Записа и това на телефонния секретар сутринта, когато преди да излезе, отново звънна на брат си от апартамента на своята приятелка. Каза още: „Много те моля, Кевин, потърси ме, за да съм сигурна, че всичко е наред. Вече започвам да се тревожа“. Сетне повтори телефонния номер на Нел, макар и да бе сигурна, че брат й го знае наизуст.

Започна да си втълпява, че няма начин да не й звънне днес, искрено убедена, че ще се чуят, и ускори крачка надолу по Парк Авеню. Качулката се вееше зад нея гордо като знаме. Роузи привличаше вниманието с романтичните си одежди и с медно кестенявата си коса, която, озарена от слънчевите лъчи, наподобяваше лъскав шлем над сърцевидното й лице.

Доста мъже извръщаха подире й похотливи погледи, жените я измерваха завистливо от глава до пети, докато тя се носеше по улицата право към своята цел. Не си даваше сметка колко интересна и красива е. Изобщо не бе суетна, а напоследък бе толкова погълната от работата, от грижите и отговорностите си, че не й оставаше и миг, през който да мисли за външния си вид.

„Оправи си перцата“, както се изрази Фани, за приема по случай края на снимачния период единствено по настояване на младата си асистентка и на нейната колежка, които буквално я завлякоха насила в гримьорната и фризьорския салон на киноцентъра. Накрая Роузи капитулира пред увещанията на Фани само защото Вал подметна, че изглеждала като влачена от порой. Гавин сто на сто щеше да й го натяква, а сега последното, което Роузи искаше да чува, бяха злъчните му подмятания по адрес на Коли и Ги: именно тях Гавин винеше за умората и главоболията й, всъщност за всички неприятности, които я сполитаха.

Роузи излезе на Шейсет и пета улица, зави надясно и след като подмина хотел „Мейфеър Риджънт“, където имаше навика да си пие следобедния чай, и „Льо Сирк“, един от любимите й ресторанти в града, стигна следващата пресечка и се запъти към Медисън Авеню.

Обичаше Медисън точно както Фобур Сент Оноре в Париж, Бонд Стрийт в Лондон и Родео Драйв в Бевърли Хилс. По авенюто имаше множество изискани магазини и бутици с красиви дрехи и модни аксесоари, които, нали бе дизайнерка на костюми, задоволяваха естетическия й вкус. Тази сутрин Роузи смяташе само да позяпа витрините по Медисън, понеже бе тръгнала към магазин „Бъргдорф Гудман“, където възнамеряваше да купи първите коледни подаръци.

Днес бе 9 ноември, до Деня на благодарността оставаше близо половин месец, но Коледа вече витаеше във въздуха. Личеше, че тя наближава по витрините и светещите гирлянди, накачени по улиците на Манхатън.

Роузи забеляза, че Пето Авеню вече е окичено за празника. Усмихна се и забърза надолу към магазина, спомнила си колко се е вълнувала като малка, когато майка й я довеждаше от Куинс да види коледната украса.

Като дете се прехласваше главно по витрините най-вече на „Лорд и Тейлър“. Бяха подредени с много въображение и находчивост. Всяка изобразяваше някаква сцена, било религиозна, било от приказките, така че да грабне окото на малчуганите и на всеки, който си бе останал дете по душа. Роузи още помнеше прекрасно как е притискала носле към лъснатото до блясък стъкло и е гледала, попивала е прехласната всичко зад него.

Всяка година биваше пленена от нещо ново: от Рождество с Мария, Йосиф и младенеца… От Дядо Коледа, който профучава над комините с шейна, пълна с подаръци и теглена от еленчета, чиито копитца наистина помръдваха… От „Лебедово езеро“ с балерини, които наистина правеха пируети и се движеха благодарение на изобретателността на инженерите. Не по-малко пленителни бяха сцените от любимите й приказки: Мара Пепеляшка, разположила се в стъклената си каляска, Спящата красавица, пробудена в стъкления ковчег от целувката на принца, Хензел и Гретел в къщичката от пасти и сладкиши.

Как само я бяха очаровали онези вълшебни витрини! Роузи с лекота се пренасяше чрез спомените в миналото в ония далечни Коледи. Майка й се вълнуваше не по-малко от нея и след като разгледаха от край до край витрините и невръстната Розалинд им се наситеше, я водеше да обядват вътре в магазина. Техен любим ресторант бе „Бърдкейдж“, където Роузи можеше да си поръча каквото й хрумне, нали гощавката бе празнична. За десерт тя неизменно си взимаше сладолед с банани и ядки, а майка й също си поръчваше един, нищо че непрекъснато повтаряше как трябвало да внимава да не напълнее.

Почина, когато Роузи бе на четиринайсет години. Ден след погребението — събота, и досега го помнеше, Роузи отиде да обядва сама в „Бърдкейдж“. Опитваше се да върне към живот майка си, да улови миналото — именно за това бе дошла чак в Манхатън. Но бе толкова смазана от скръб, че не можа да хапне и залък, не се докосна дори до десерта. Седеше, плачеше неутешимо и гледаше с невиждащ поглед сладоледа с банани и ядки: не можеше да прежали майка си, да се пребори с мъката, която сякаш я разкъсваше отвътре.

Мислеше за майка си често, всъщност почти всеки ден, макар тя да бе починала преди цели седемнайсет години. Майка й бе част от нея, Роузи я носеше дълбоко в сърцето си и докато беше жива, майка й също щеше да живее, понеже в речника на Роузи нямаше такава дума „смърт“. Младата жена бе стаила в душата си всички прекрасни спомени от своето щастливо детство и почувстваше ли се самотна или тъжна, те й вдъхваха огромно спокойствие и сила. Двамата с Кевин бяха големи късметлии, защото бяха израсли, обградени с любов.

Кевин. Какво ли да му купи за Коледа? Трябваше да помисли и за Гавин, за Ги, Анри и Кира, за най-близката си приятелка Нел. Имената им се въртяха в главата й, докато тя пресичаше при кръстовището с Петдесет и девета улица и Пето Авеню, заобикаляше хотел „Плаза“ и минаваше площадчето пред него на път за прочутия универсален магазин.

Докато пътуваше в самолета, си бе нахвърляла на кого какво да купи и най-напред в списъка й бяха Лизет, Коли и Ивон, които живееха в затънтената провинция и изобщо не стъпваха в лъскави магазини. Цял час Роузи обикаля щандовете и накрая избра за Коли шал от бледожълта коприна със златисти ресни и извезан паун: огромната му многобагрена опашка бе разперена на ветрило и моментално грабваше погледа с греещите сини, зелени и златни цветове. На друг щанд купи на Ивон чудно хубави обици от изкуствени брилянти в меки тонове и с формата на цветя.

Щом направи тези покупки, излезе от „Бъргдорф“ и забърза покрай витрините по Пето Авеню към „Сакс“. В магазина веднага отиде на детския щанд и след четвърт час вече бе избрала за Лизет добре скроена официална рокличка от масленозелено кадифе с дантелена яка и маншети. В дрешката имаше нещо от времето на кралица Виктория и Роузи бе сигурна, че петгодишната Лизет ще бъде много сладка с нея. Ето защо, макар и роклята да бе скъпа, не устоя и я купи.

Когато най-сетне излезе от големия универсален магазин и тръгна нагоре по Пето Авеню, й се стори, че е застудяло. Бе излязъл вледеняващ вятър и Роузи се сгуши в качулката, доволна, че се е сетила да си сложи пелерината. Докато минаваше покрай „Сейнт Патрик“, изведнъж й се прииска да влезе в красивата старинна катедрала, дори спря и извърна поглед към готическата й фасада. Но сетне забърза нататък — реши да приключи с пазаруването и да се прибере час по-скоро, да не би да се е обаждал Кевин.

Накрая се отби в „Гап“ и „Република Банана“, два магазина, които се намираха съвсем близо един от друг на Лексингтън. От тях Роузи смяташе да купи тенис фланелки и дънки на Коли и Ивон, които все се прехласваха по нейните. В края на седмицата тя ходеше главно с тези типично американски дрехи, които й бяха станали нещо като униформа заедно със задължителните бели вълнени чорапи и лъснатите до блясък ръждивокафяви мокасини. И Коли, и Ивон си мечтаеха да се обличат като нея. Когато се върнеше в Париж, Роузи нямаше да има време за пазар и реши да им купи от Ню Йорк дънките и фланелките, които да сложи под коледното дърво в каменния хол в Монфльори.