Барбара Тейлър Брадфорд
Изгубена невинност (39)

39.

Вито Кармело бе толкова доволен, че не се сдържа и се ухили до уши. От бодрата му походка и превъзбудено поведение личеше, че е на седмото небе от щастие. Чувстваше се подмладен с десет години след телефонния разговор с Джони тази сутрин.

Неговият Джони му се бе обадил от Пърт и онова, което съобщи на вуйчо си, направо го окрили. Вито знаеше, че и Салваторе, който тази седмица нещо бе закъсал със здравето, също ще се израдва много. Ето защо още преди обед Вито хукна към Статън Айланд, за да съобщи на дона добрата новина. Старият му приятел щеше да се изненада не по-малко от него, но и той щеше да е на върха на щастието.

Двама души от организацията стояха на пост пред входната врата и го поздравиха жизнерадостно, когато той изкачи последните стъпала. Сега не му беше до тях.

— Добре сте заварили! — измърмори на сицилиански диалект и ги наруга наум, но въпреки това им се ухили до уши, преди да се скрие в антрето.

Първият човек, на когото се натъкна, бе Джоуи Фингърс, който се мотаеше при вратата на кухнята. Джоуи рядко се мяркаше в къщата и Вито се учуди какво ли става.

— Здрасти, Вито, как си? — провикна се по-младият мъж и го сграбчи за ръката, опитвайки се да го прегърне.

— Добре съм, не мога да се оплача — отвърна Вито и изтласка здравеняка.

„Келеш нещастен!“, помисли, докато тътрузеше нозе към кабинета на Салваторе, или, както той го наричаше, неговата „светая светих“.

Донът седеше зад писалището и разговаряше с Антъни, своя съветник, разположил се на фотьойла отсреща. Щом вратата се отвори, и двамата извърнаха очи натам и станаха да посрещнат Вито, който ги прегърна сърдечно.

— Сядай, сядай! — покани го Салваторе и махна по посока на камината. — Рядко се отбиваш денем, та казах на Тереза, че ще останеш за обяд. Приготвя любимите ти гозби: биволско сирене, запечено с домати и домашен зехтин, и спагети по болонски. Нищо не може да се мери с добрата италианска кухня, нали така?

— Благодаря ти, Салваторе, ще остана. Днес нямам много работа. По-късно ще отскоча до клуба. Какво търси тук Джоуи Фингърс?

— Антъни искаше да поприказва с него — поклати глава донът. — Тоя Джоуи съвсем е превъртял. Не разбира от дума, и туйто! Но днес може би ще му дойде акълът. Антъни ще му вземе страха, нали затова е consigliere.

— Това ще е последното предупреждение — намеси се и Антъни, местейки поглед от Салваторе към Вито.

— Съвсем се е разпасал тоя хубостник. Издъни ли се още веднъж, ще хапне дървото. Само ни мъти водата, шефе. Не знае да си държи езика зад зъбите — дрънка пред когото му падне. В чудо съм се видял с него. Играе ми по нервите. Мен ако питаш, не му е чист косъмът.

— Да не смърка? — попита Салваторе и се завъртя на стола с лице към Антъни.

— Не е изключено — рече другият.

— И мен ме нервира — тросна се донът и се настани на фотьойла срещу Вито. — Но стига сме се занимавали с тоя копелдак. — Той вдигна длани да ги стопли на огъня в камината. — Нека поседя със стария си приятел и пийна чаша вино, пък ще му мислим следобед. Щом Франки се върне от Ню Джърси. — Салваторе потрепери, изправи се и отиде още по-близо до огъня. — Уж е март, а я какъв студ е сковал, болят ме кокалите. Старост нерадост, Вито, нали така?

Той кимна. Антъни наведе глава по посока на Вито и каза на Салваторе:

— Е, ще се видим по-късно, шефе.

— Остани да обядваш с нас, Антъни.

— Благодаря, ще остана — отвърна по-младият мъж и излезе от стаята.

Щом останаха сами, Салваторе се взря напрегнато във Вито, който почти не се виждаше в мъждивата светлина на лампите в кабинета.

— Какво има, приятелю? Защо посред бял ден си бил толкова път? И си се ухилил до уши?

— Имам добри новини, Салваторе — прихна Вито. — Направо чуднички. Сутринта се обади Джони. От Австралия. Намерил си е момиче. Подходящо.

Салваторе свъси вежди.

— В Австралия ли? Някое австралийче?

— Не, не. Тук, в Париж, де. Но ще дойде тук. Джони ми съобщи, че е намерил момиче, за което смята да се ожени, и че то ще бъде тук, когато нашето момче си дойде през април.

— Французойка ли е?

— Не, Салваторе. Американка. Свястно американско момиче. Но живее в Париж.

— Затова ли се усмихваш, мой човек? Защото Джони си е намерил свястно американче от италианско потекло и ще го доведе тук? Това да се чува! Ще се смееш, я! И на мен ми стана весело. Как се казва?

— Розалинд. Вика й Роузи.

— Ама това име не е италианско — свъси се Салваторе. — Как й е фамилията?

— Мадиган.

— Мадиган ли? Да не е ирландка?

— Може и да е ирландка, но е католичка, добра католичка. Така ми каза Джони.

— Откъде е родом?

— От Куинс. Там е израсла.

— А какво търси в Париж? — попита донът и след като седна на фотьойла, погледна изпитателно Вито.

— Шие дрехи.

— А, така ли!

— Всъщност не ги шие. Проектира ги. За киното.

— Значи, Джони ти се обади да ти каже това.

Ухилен до уши, Вито закима енергично и поясни:

— За да ти предам, че Роузи ще дойде много скоро. През април, не знам точната дата, но съвсем скоро. Така поне ми каза Джони. Иска да ни я представи. Да ни заведе на тузарски ресторант в Манхатън.

— Щастлив ли ти се стори?

— Ами да, много щастлив. Бил на седмото небе. А и турнето вървяло по вода.

— Кога приключва?

— В края на месеца. После от Сидни Джони щял да отскочи до Лос Анжелис, а в средата на април щял да дойде в Ню Йорк.

— Значи някъде около Великден. Ами момичето?

— И тя щяла да пристигне по това време — поясни Вито. — Вече ти казах.

Салваторе кимна, стана, отиде бавно при малкия ъглов бюфет в другия край на стаята и извади бутилка червено вино. След като я отвори, напълни две чаши, донесе ги при камината и подаде едната на стария си приятел.

— За Братството — казаха, както винаги в един глас, и допряха кристалните чаши.

— Джони ми е син, sangu de ma sangu^[1] — рече донът. — Искам да е щастлив, да се задоми, да си има дечица. Мои внуци.

— Той е кръв и от моята кръв — единствен син е на сестра ми Джина, мир на праха й. И аз искам да е щастлив.

— Та какво знаем за девойчето, за тази Роузи Мадиган? Разкажи ми по-подробно.

— Не знам нищо повече, Салваторе. Сутринта Джони ми каза само това. Повторих ти го дума по дума.

Донът отпи от червеното вино. Помръкналите му сини очи бяха угрижени, волевото му лице — умислено. Накрая вдигна глава и погледна единствения си верен приятел, единствения човек, на когото имаше доверие.

— От какво семейство е? С какво се занимават родителите й? Къде са? Още в Куинс ли?

— Не знам бе, човек — прошепна Вито. — Джони не ми каза. Но е решил да се жени за нея. Спомена, че й е купил пръстен с голям диамант.

— В такъв случай трябва да поразучим що за птица е тази жена. Възложи го на някое от момчетата. Нека поразпита, да види що за стока е онази, за която моят син иска да се ожени.