Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хари Бош (15)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Drop, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 48 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Майкъл Конъли. Падане

ИК „Бард“, София, 2012

Редактор: Боряна Даракчиева

Коректор: Десислава Господинова

ISBN: 978-954-655-298-3

История

  1. — Добавяне

7

Съветник Ървинг отговори на позвъняването. Отвори вратата едва-едва и още преди да разменят и дума, стана ясно, че не желае да ги пусне в къщата.

— Съветник — каза Бош, — бихме искали да зададем няколко въпроса на съпругата на сина ви.

— Дебора прие новината много тежко, детектив. По-добре минете някой друг път.

Бош се огледа на прага, дори хвърли поглед назад и към Чу на долното стъпало, след което отново се обърна към Ървинг.

— Провеждаме разследване, съветник. Разговорът с нея е важен и не можем да го отложим.

Двамата впериха поглед един в друг. Никой не искаше да отстъпи.

— Вие сте поискали да се заема със случая и ми казахте да не се бавя ни най-малко — рече накрая Бош. — И аз правя точно това. Ще ме пуснете ли да вляза, или не?

Ървинг отстъпи и отвори вратата по-широко. Бош и Чу влязоха във вестибюл с маса за ключове и писма.

— Какво научихте от местопрестъплението? — бързо попита Ървинг.

Бош се поколеба не беше сигурен дали е разумно да обсъжда случая с него толкова рано.

— Засега не много. При случаи като този много неща ще се изяснят при аутопсията.

— Кога ще се проведе тя?

— Още не е насрочена.

Бош си погледна часовника.

— Тялото на сина ви е пристигнало в моргата едва преди два часа.

— Е, надявам се да се погрижите да я проведат възможно най-скоро.

Бош се опита да се усмихне, но не му се получи.

— Сега бихте ли ни завели при снаха си?

— Значи все пак не настоявате за бързо развитие на нещата.

Бош погледна над рамото му и видя, че от вестибюла се влиза в по-голямо помещение с вито стълбище. Не личеше в къщата да има други хора.

— Съветник, не ми казвайте как да провеждам разследване. Ако не искате да го водя аз, чудесно, обадете се на шефа и му кажете да ме отстрани. Но докато аз съм разследващият, ще работя така, както смятам за най-добре.

Ървинг отстъпи.

— Разбира се — рече той. — Ще доведа Дебора. Изчакайте в дневната.

Въведе ги в къщата и ги настани в дневната, след което изчезна. Бош погледна Чу и поклати глава точно когато той се канеше да зададе въпрос знаеше, че ще го пита за намесата на Ървинг в разследването.

Чу успя да задържи езика си зад зъбите и след секунда Ървинг се появи заедно с поразително красива блондинка. Бош предположи, че е на около четирийсет и пет. Беше висока и слаба, но не прекалено висока и слаба. Изглеждаше съкрушена от скръб, но това не отнемаше много от красотата на жена, остаряваща с елегантността на добро вино. Ървинг я отведе за ръка до фотьойла срещу дивана. Бош застана пред дивана, но не седна. Изчака да види какво ще направи Ървинг и когато стана ясно, че той смята да остане за разговора, обяви:

— Дошли сме да говорим с госпожа Ървинг и трябва да го направим насаме.

— Снаха ми иска да бъда с нея — заяви Ървинг. — Никъде няма да ходя.

— Чудесно. Можете да останете в къщата, ако тя има нужда от вас, би било чудесно от ваша страна. Но искам да говорим с госпожа Ървинг насаме.

— Татко, всичко е наред — разведри ситуацията Дебора Ървинг. — Ще се оправя. Защо не си направиш нещо за хапване в кухнята?

Ървинг изгледа дълго Бош. Сигурно вече съжаляваше, че е настоял той да поеме случая.

— Обади ми се, ако имаш нужда от мен — рече той и излезе от стаята.

Бош и Чу седнаха, Хари поздрави домакинята и представи партньора си.

— Госпожо Ървинг, искам…

— Можете да ме наричате Дебора.

— Дебора. Искаме да изкажем съболезнованията си за загубата на съпруга ви. Освен това ще бъдем благодарни, ако се съгласите да поговорите с нас в такъв тежък момент като този.

— Благодаря, детектив. Разбира се, че съм съгласна да поговорим. Просто не мисля, че мога да съм ви от полза, а шокът от всичко това е повече от…

Тя се огледа и Бош разбра какво търси. Сълзите отново пълнеха очите й. Хари направи знак на Чу.

— Намери й салфетки. Провери в банята.

Чу стана, а Бош внимателно наблюдаваше жената срещу себе си, търсейки признаци за искрени емоции и тъга.

— Не зная защо го е направил — рече тя.

— Защо не започнем с лесните въпроси? С онези, които имат отговори. Кога за последен път видяхте съпруга си?

— Снощи. Излезе след вечеря и не се върна.

— Каза ли къде отива?

— Не. Каза, че искал да подиша чист въздух, че ще свали гюрука и ще покара по „Мълхоланд“. Каза ми да не го чакам. И аз не го изчаках.

Бош мълчеше, но тя не каза нищо повече.

— Необичайно ли ви се стори, че излиза да покара?

— Напоследък го правеше често. Не мисля обаче, че просто се е возил.

— Искате да кажете, че е правил нещо друго?

— Свържете точките, лейтенант.

— Не съм лейтенант, а детектив. Защо вие не свържете точките вместо мен, Дебора? Знаете ли с какво се е занимавал съпругът ви?

— Не, не зная. Просто ви казвам, че не повярвах, че просто е решил да се повози по „Мълхоланд“. Помислих си, че сигурно отива да се срещне с някого.

— Питали ли сте го за това?

— Не. Смятах да го направя, но изчаквах.

— Какво?

— Не знам точно. Просто изчаквах.

Чу се върна с кутия салфетки. Моментът на емоциите обаче беше отминал и сега очите й изглеждаха студени и твърди. Въпреки това си оставаше прекрасна и на Бош му беше трудно да повярва, че някой ще тръгне на вечерна разходка с кола, когато вкъщи го чака жена като Дебора Ървинг.

— Да се върнем за момент. Казахте, че е излязъл, след като сте вечеряли. У дома ли вечеряхте, или някъде навън?

— У дома. И двамата не бяхме много гладни. Направихме си сандвичи.

— Помните ли по кое време вечеряхте?

— Някъде около седем и половина. Той излезе в осем и половина.

Бош извади бележника си и си записа чутото. Спомни си, че Соломон и Гленвил съобщиха, че някой — вероятно Джордж Ървинг — е направил резервацията в хотела в девет без десет, двайсет минути след като Джордж е напуснал дома си.

— Едно-четири-девет-две.

— Моля?

— Тези числа означават ли нещо за вас? Едно-четири-девет-две-четиринайсет-деветдесет и две?

— Не разбирам какво искате да кажете.

Изглеждаше искрено объркана. Бош възнамеряваше да я държи извън равновесие с подобни несвързани въпроси.

— Вещите на съпруга ви — портфейл, телефон и халка — бяха намерени в сейфа на хотела. Тези числа са комбинацията за ключалката. Означаваха ли нещо за него?

— Не се сещам.

— Добре. Съпругът ви често ли посещаваше „Шато Мармон“? Отсядал ли е и друг път там?

— Отсядали сме заедно, но както ви казах, не знаех къде отива при тези свои излизания. Възможно е да е ходил там. Не зная.

Бош кимна.

— Как бихте описали душевното състояние на съпруга ви, когато го видяхте за последно?

Тя се умисли за доста време, накрая сви рамене и каза, че й изглеждал нормално, не бил угрижен или разтревожен, поне според нея.

— Как бихте описали състоянието на брака ви?

Тя сведе очи към пода, след което го погледна.

— През януари щяхме да отбележим двайсетгодишния юбилей от сватбата си. Двайсет години са много време. Имали сме много добри и лоши моменти, но добрите са много повече от лошите.

Бош забеляза, че тя не отговори на въпроса.

— А сега в добър или в лош момент бяхте?

Тя дълго мълча, преди да отговори:

— Синът ни… единственото ни дете… замина в колеж през август. Беше трудна промяна.

— Синдромът на празното гнездо — обади се Чу.

Бош и Дебора Ървинг го погледнаха, но той не добави нищо и изглежда малко се смути от прекъсването.

— На кой януари щеше да бъде годишнината ви? — попита Бош.

— На четвърти.

— Значи сте се оженили на четвърти януари деветдесет и втора?

— Ох, Господи!

Дебора закри уста с длан, смутена, че не е разпознала комбинацията на сейфа. Очите й отново се напълниха със сълзи и тя посегна към кутията със салфетки.

— Колко глупаво от моя страна! Сигурно ме мислите за пълна…

— Всичко е наред — успокои я Бош. — Казах го като година, а не като пълна дата. Знаете ли дали и друг път е използвал това число като комбинация или парола?

Тя поклати глава.

— Не.

— Като парола за банкомат?

— Не, използвахме рождената дата на сина ни — пет две девет три.

— Ами паролата за мобилния му телефон?

— Също беше рожденият ден на Чад. Използвала съм телефона на Джордж.

Бош си записа новата дата в бележника. От Сектора по криминалистика бяха прибрали телефона. В Дирекцията на полицията щяха да го отключат и да прегледат проведените разговори. Трябваше да обмисли какво означава всичко това. От една страна, използването на датата на годишнината като че ли показваше, че Джордж Ървинг е нагласил комбинацията на сейфа. Но пък датата на сватбата можеше да се намери и през интернет в архивите. Отново попадаха на информация, която не можеше да изключи нито самоубийство, нито убийство.

Реши да смени посоката.

— Дебора, с какво точно си изкарваше хляба съпругът ви?

Тя отговори с малко по-подробна версия на онова, което вече му бе казал Ървин Ървинг. Джордж вървял по стъпките на баща си. Постъпил в ЛАПУ на двайсет и една, но след пет години като патрулен полицай напуснал управлението, за да учи право. След завършването си започнал работа в отдела за договори към Градската прокуратура. Останал там, докато баща му не се кандидатирал за градски съветник и спечелил изборите. Тогава Джордж напуснал и започнал работа като консултант на свободна практика, използвайки опита и връзките си с баща си и с другите представители на местната бюрокрация, за да осигури на клиентите си достъп до коридорите на властта.

Джордж Ървинг имал най-различни клиенти — транспортни фирми, таксиметрови компании, доставчици на бетон, строители, фирми за почистване на офиси и посредници при спорове. Бил от хората, способни да подшушнат молбата в подходящото ухо в подходящия момент. Ако искаш да правиш бизнес с град Лос Анджелис, трябва да се свържеш с човек като Джордж Ървинг. Имал офис в сянката на Градския съвет, но основната му работа била другаде. Бродел из административните крила и кабинетите на съветниците. Именно там изкарвал хляба си.

Вдовицата Ървинг съобщи, че покойният й съпруг им осигурявал доста приличен стандарт. Къщата струвала повече от един милион, дори като се вземе предвид икономическата криза. Но работата му предразполагала и към спечелването на неприятели — недоволни клиенти или конкуренти, опитващи да се доберат до същите договори като клиентите му. Джордж Ървинг работел в свят на доста сериозно съперничество.

— Някога споменавал ли е за бизнес или конкретен човек, който е недоволен или му има зъб за нещо?

— Лично пред мен не е казвал нищо такова. Има си обаче секретарка. Или по-скоро имаше. Тя вероятно знае повече по тези въпроси. Джордж не говореше много за работата си с мен. Не искаше да се безпокоя.

— Как е името й?

— Дейна Роузън. Работи за него още откакто беше в Градската прокуратура.

— Днес разговаряхте ли с нея?

— Да, но преди да науча…

— Разговаряли сте, преди да научите, че съпругът ви е починал?

— Да, когато станах и видях, че не се е прибрал снощи. Не отговаряше на мобилния си, така че в осем сутринта звъннах в офиса и попитах Дейна дали се е появявал. Каза, че не е.

— Обадихте ли й се, след като научихте за смъртта на съпруга си?

— Не, не съм.

Бош се запита дали между двете няма ревност. Възможно ли бе Дебора да мисли, че съпругът й излиза на тези вечерни разходки, за да се среща с Дейна Роузън?

Записа си името и затвори бележника. Реши, че разполага с предостатъчно информация, от която да започне. Не беше покрил всички детайли, но сега не бе време за дълги и подробни разпити. Сигурен беше, че ще говори отново с Дебора Ървинг. Стана и Чу последва примера му.

— Мисля, че засега това е достатъчно, Дебора. Знаем, че моментът е тежък за вас и искате да бъдете с близките си. Казахте ли на сина си?

— Не, татко го направи. Той му се обади. Чад ще кацне довечера.

— Къде учи той?

— В Университета на Сан Франциско.

Бош кимна. Беше чувал за учебното заведение, защото дъщеря му вече мислеше за продължаване на образованието си и го бе споменала като вариант. Спомни си също, че Бил Ръсел беше започнал баскетболната си кариера в тамошния отбор.

Знаеше, че ще трябва да говори и със сина, но не го спомена пред Дебора. Нямаше нужда да я кара да мисли за това.

— Ами приятели? — попита той. — Беше ли близък с някого?

— Не особено. Имаше само един близък приятел, а напоследък не се виждаха много често.

— Кой е той?

— Казва се Боби Мейсън. Запознали са се в полицейската академия.

— Боби Мейсън още ли е ченге?

— Да.

— Защо напоследък са престанали да се виждат?

— Не знам. Просто престанаха. Сигурна съм, че просто са се заблудили, че са истински приятели. Предполагам, че при мъжете е така.

Бош не беше сигурен какво точно означават последните й думи. Самият той нямаше кого да нарече най-добър приятел, но пък винаги беше смятал, че е различен. Повечето мъже си имаха приятели, дори най-добри приятели. Записа си името на Мейсън, след което даде на Дебора визитка с мобилния си телефон и й каза, че може да го търси по всяко време. Обеща да я държи в течение как върви разследването.

Пожела и всичко добро и двамата с Чу си тръгнаха. Преди да стигнат до колата, Ървин Ървинг се показа на прага и ги извика.

— Нима щяхте да си тръгнете, без да ми се обадите?

Бош даде ключовете на Чу и му каза да изкара колата на улицата. Изчака с Ървинг да останат насаме и едва тогава заговори.

— Съветник, трябва да изясним нещо. Ще ви държа в течение, но няма да ви докладвам. Между двете неща има разлика. Това е полицейско разследване, а не изслушване в Градския съвет. Били сте ченге, но вече не сте. Ще чуете новини от мен едва когато аз реша, че има какво да ви съобщя.

Обърна се и тръгна към улицата.

— Не забравяйте, чакам новини до края на деня — извика Ървинг след него.

Бош не отговори. Продължи да върви, сякаш не го беше чул.