Майкъл Конъли
Падане (12)

11

Когато Бош отвори вратата на дома си, беше девет вечерта. Той забърза по коридора и надникна през отворената врата в стаята на дъщеря си. Тя лежеше под завивките с лаптоп до нея.

— Страшно съжалявам, Мади. Ще стопля това и ще ти го донеса — каза той и вдигна торбичката от заведението.

— Не се притеснявай, татко. Вече ядох.

— Какво си яла?

— Сандвичи с фъстъчено масло и желе.

Бош се почувства ужасно виновен заради егоизма си. Влезе в стаята и седна на ръба на леглото. Преди да успее да изрече още извинения, тя отново го измъкна от неловкото положение.

— Всичко е наред. Получил си два нови случая и си имал натоварен ден.

Той поклати глава.

— Не, през последния час просто се видях с една позната. Запознахме се днес покрай единия случай, но после се срещнахме в закусвалнята на по сандвич. Застоях се прекалено. Мадс, толкова…

— Господи, още по-добре! Значи си имал среща! Коя е тя?

— Просто позната… психиатър, който се занимава с престъпници.

— Супер. Хубава ли е?

Той забеляза, че е отворила страницата си във Фейсбук.

— Просто приятели сме. Подготви ли си домашните?

— Не, не се чувствах добре.

— Май каза, че се оправяш.

— Повтори ме.

— Виж, утре трябва да отидеш на училище. Не бива да изоставаш.

— Знам!

Бош предпочете да не влизат в спорове.

— Хей, щом няма да пишеш домашни, може ли да използвам лаптопа ти за малко? Трябва да прегледам един диск.

— Разбира се.

Тя се пресегна и затвори страницата. Бош мина от другата страна на леглото, където имаше повече място, извади диска със записа от камерата при рецепцията на „Шато Мармон“ и й го подаде. Не беше сигурен дали може да го пусне сам.

Мади пъхна диска в един страничен процеп и избра някакви команди. В долния ъгъл на екрана беше отбелязан часът и Бош й каза да превърти напред, докато стигне до появата на Джордж Ървинг. Образът беше ясен, но камерата снимаше отгоре и под ъгъл, така че лицето на Ървинг не се виждаше напълно. Бош беше гледал регистрирането му само веднъж и искаше да го види отново.

— Е, какво е това? — попита Мади.

Бош посочи екрана.

— „Шато Мармон“. Този тип се регистрира снощи, качва се в стаята си на седмия етаж и на сутринта го откриват на тротоара. Трябва да разбера дали е скочил сам, или са го метнали.

Тя спря записа.

— Дали са го изхвърлили, татко. Моля те. Понякога говориш като същински селяндур.

— Съжалявам. Между другото, откъде знаеш какво означава „селяндур“?

— От Тенеси Уилямс. Аз чета. Селяндур е човек, който се държи като простак. Не искаш да бъдеш такъв, нали?

— Права си. Но щом знаеш толкова много за думите, как се наричат онези имена, които се четат еднакво и в двете посоки?

— Какво?

— Нали се сещаш, имена като „Ото“. Или „Ана“.

— Палиндроми. Така ли се казва гаджето ти?

— Не ми е никакво гадже. Ядохме сандвич с пуйка.

— Да бе, докато болната ти дъщеря умира от глад вкъщи.

— Хайде стига. Яла си фъстъчено масло и желе. По-добър сандвич от този не е измислен.

Той леко я сръчка с лакът.

— Просто се надявам срещата с Ото да си е струвала.

Той избухна в смях и я прегърна.

— Не се безпокой за Ото. Ти винаги ще си останеш моето момиче.

— Какво пък, името „Ана“ ми харесва — отстъпи тя.

— Добре. А сега може ли да продължим със записа?

Тя натисна бутона и двамата мълчаливо загледаха как Ървинг се регистрира при нощния дежурен на име Алберто Галвин. Не след дълго се появи втори мъж и зачака реда си.

Ървинг носеше дрехите, които Бош беше видял в гардероба. Плъзна кредитна карта по рецепцията и Галвин разпечата договора за наем. Ървинг бързо въведе кода на картата си, подписа документа и го върна в замяна на ключа. След това излезе от обектива на камерата в посока към асансьорите, а Галвин започна отначало процеса по регистрацията със следващия гост.

Записът потвърждаваше, че Ървинг е отседнал в хотела без багаж.

— Скочил е.

Бош откъсна очи от екрана и погледна дъщеря си.

— Защо мислиш така?

Тя върна записа до мястото, където Галвин плъзгаше документа към Ървинг, след което го пусна отново.

— Виж тук. Той дори не поглежда листа. Просто подписва там, където му е посочено.

— Да, и какво?

— Точно тогава хората обикновено проверяват дали не са ги одрали. Нали се сещаш, проверяват каква е сумата, а този дори не поглежда. Не му пука, защото знае, че така и няма да плати сметката.

Бош продължи да гледа записа. Дъщеря му беше права, разбира се. Но това не беше неопровержимо доказателство. Все пак се гордееше с наблюдателността й. Беше забелязал, че тя става все по-впечатляваща. Често я разпитваше какво си спомня от различни места и сцени, на които са присъствали заедно. Тя винаги забелязваше и запомняше повече, отколкото бе очаквал.

Преди година му беше казала, че иска да стане ченге. Детектив, като него. Бош не знаеше дали това не е просто мимолетна идея, но въпреки това я прие и започна да я учи на нещата, които знаеше. Едно от любимите им занимания бе да отидат в някое заведение като „Дюпар“, да наблюдават другите посетители и да четат по лицата и поведението им. Бош я учеше да разпознава фалшивите жестове и мимики.

— Добро наблюдение — похвали я той. — Пусни го отново.

Гледаха записа за трети път и този път Бош забеляза нещо ново.

— Виж това. Поглежда за миг часовника си, след като подписва.

— И какво?

— Просто ми се струва малко странно. Така де, какво значение има времето за един бъдещ мъртвец? Ако смята да скочи, защо му е да се интересува колко е часът? По-скоро ми прилича на жест на бизнесмен. И ме кара да се чудя дали не е имал среща с някого. Или е очаквал обаждане. Само че никой не го е търсил.

Вече беше направил справка в хотела — след регистрирането на Ървинг от стая 79 нямаше входящи или изходящи обаждания. Освен това беше получил и доклада от криминалистите, които бяха прегледали мобилния телефон на мъртвия, след като Бош им беше дал паролата. Ървинг не се беше обаждал на никого след 17:00, когато бе звънял на сина си Чад. Разговорът им бе продължил осем минути. Получил три повиквания от жена си на следващата сутрин — след като вече бил мъртъв. Дебора Ървинг се е разтревожила и започнала да го търси. Всеки път оставяла съобщения на съпруга си да й се обади.

Бош пое управлението на видеото и пусна отново записа на регистрирането. После продължи напред, като използваше бутона за бързо превъртане, за да прескочи нощните часове, когато на рецепцията не се случваше нищо. На Мади накрая й омръзна и се обърна да спи.

— Може да се наложи да изляза — каза й той. — Ще се справиш ли?

— Пак при Ана ли отиваш?

— Не, май ще трябва да прескоча до хотела. Добре ли ще си?

— Разбира се. Нали си имам глок.

— Вярно бе.

Предишното лято Бош я беше обучавал на стрелбище и смяташе, че тя разбира от безопасно боравене с оръжие и стрелба — всъщност следващата седмица предстоеше първото й състезание. По-важно от уменията й беше разбирането на отговорността, която вървеше с оръжието. Бош се надяваше никога да не й се налага да използва пистолета извън стрелбището, но ако случайно се наложеше, тя щеше да е готова.

Остана на леглото до нея и продължи да гледа записа. Не видя нищо, което да го заинтригува или да го накара да провери по-подробно. Накрая реши да не излиза.

След като приключи с диска, стана тихо, изгаси лампата и отиде в дневната. Смяташе да премине към разследването на смъртта на Лили Прайс. Отвори куфарчето и извади папките, които беше взел следобед от Щатската комисия за пробации и предсрочно освобождаване.

Клейтън Пел имаше три присъди като възрастен. Ставаше въпрос за сексуално мотивирани престъпления, които ескалираха в продължение на десетте години непрекъснати сблъсъци с правозащитната система. Започнал на двайсетгодишна възраст с непристойно разголване, преминал към незаконно принудително задържане и непристойно разголване на двайсет и три, а три години по-късно последвал големият удар — отвличане и изнасилване на дете под дванайсетгодишна възраст. Получил пробация и окръжен затвор за първите две престъпления, но излежал шест от десетте години в щатския затвор „Коркоран“ за третото нападение. Именно там съкилийниците му изпълнили своята варварска присъда.

Бош прочете подробностите около престъпленията. Във всички случаи жертвите били момчета на възраст между осем и десетгодишна възраст. Първата жертва била детето на съсед. Вторият път Пел хванал за ръката едно момче от детската площадка и го отвел в някаква тоалетна наблизо. Третото престъпление включвало издебване и по-стратегическо планиране. Жертвата била момче, което слязло от училищния автобус и се прибирало у дома (само на три преки от спирката), когато Пел приближил с микробуса и спрял. Обяснил на момчето, че е от училищната охрана, и му показал значка. Казал му, че се налага да го откара до дома, защото в училището е станал инцидент, за който трябвало да уведоми родителите му. Момчето го послушало и се качило. Пел го откарал на някаква поляна и го изнасилил няколко пъти в микробуса, след което го освободил и се махнал.

Не оставил ДНК върху жертвата и бил заловен само защото пресякъл на червено, когато напускал квартала. Една камера заснела номера на микробуса на кръстовището минути преди да открият замаяното момче на няколко преки по-нататък. Поради досието му подозренията паднали върху Пел. Жертвата го разпознала на очна ставка и било повдигнато обвинение. Но идентифицирането, както често се случва при деветгодишни деца, било несигурно и предложили сделка на Пел. Признал се за виновен и получил десетгодишна присъда. Вероятно смятал, че се е измъкнал леко, до деня, когато бил притиснат в пералнята на затвора, задържан и кастриран с клещи.

При всяко осъждане Пел бил подлаган на психологическа експертиза като част от предварителното разследване. Бош знаеше от опит, че следващите експертизи обикновено се преписват от по-ранните. Преценяващите бяха затрупани с работа и често разчитаха на онези, които първи бяха казали мнението си. Затова Бош обърна по-голямо внимание на доклада по първото обвинение за непристойно разголване.

Експертизата описваше наистина ужасно и травмиращо детство. Пел бе син на пристрастена към хероин майка, която мъкнела момчето по свърталища на дилъри и стрелбища, като често плащала за дрогата със сексуални услуги направо пред сина си. Детето не можело да посещава редовно училище и нямало истински дом, който да си спомня. С майка му се местели непрекъснато, живеели в хотели, мотели и у мъже, които ги търпели, но обикновено не задълго.

Бош се спря на дълъг абзац, покриващ времето, когато Пел бил осемгодишен. Той описал пред преценяващия апартамента, в който е живял най-дълго, поне според неговата преценка. Майка му се хванала с някакъв тип на име Джони, който я използвал за секс и доставчик на дрога. Момчето често било оставяно на грижите на Джони, докато майка му излизала да продава тялото си, за да купи наркотици. Понякога изчезвала с дни и Джони ставал раздразнителен и агресивен. Заключвал момчето в шкаф за дълги периоди от време или го биел жестоко, като често използвал колана си. В доклада се отбелязваше, че Пел още имал белези по гърба и задните части, които потвърждавали разказа му. Побоите сами по себе си били ужасни, но Джони започнал да злоупотребява и сексуално с момчето, като го принуждавал да му прави орален секс и го заплашвал с още бой, ако посмее да каже на майка си или на другиго.

Малко след това ситуацията приключила, когато майка му напуснала Джони. Ужасите от детството на Пел обаче тръгнали в друга посока, когато бил на тринайсет и майка му умряла от свръхдоза в един мотел, докато той спял до нея в леглото. Попаднал под опеката на Службата за децата и семейството и бил пращан в различни приемни семейства. Но никога не се задържал дълго на едно място и предпочитал да бяга при първата появила се възможност. Споделил пред преценяващия, че живее самостоятелно от седемнайсетгодишен. Когато бил попитан с какво си изкарва хляба, казал, че единственото, за което му било плащано някога, било секс с по-възрастни мъже.

Историята беше ужасна и Бош знаеше, че нейни версии могат да се разкажат от мнозина обитатели на улиците и затворите травмите и лишенията през детството се проявяваха в зряла възраст, като често се превръщаха в повтарящо се поведение. Това беше загадката, която Ана Стоун разследваше с работата си.

Бош провери другите два доклада и откри варианти на същата история, макар някои от спомените на Пел за датите и възрастта леко да се променяха. Въпреки това в общи линии ставаше дума за същото и повторенията бяха свидетелство или за мързела на преценяващите, или за това, че Пел казва истината. Бош предположи, че истината е някъде по средата. Преценяващите съобщаваха само онова, което им е било казано или което са преписали от по-ранен доклад. Никой не си беше направил труда да потвърди разказа на Пел или дори да открие хората, които бяха злоупотребявали с него.

Бош извади бележника си и направи резюме на историята с мъжа на име Джони. Вече беше сигурен, че никой не е оплескал нещата при работата с веществените доказателства. На сутринта с Чу имаха среща в регионалната лаборатория и ако не той, поне Чу щеше да се яви на нея — дори само да засвидетелства, че най-съвестно са проверили всички възможности.

Бош обаче не се съмняваше, че лабораторията е изрядна. Вече усещаше струйката адреналин в кръвта си. Знаеше, че тя скоро ще се превърне в неуморен поток, който ще го повлече. Вярваше, че знае кой е убил Лили Прайс.