Майкъл Конъли
Падане (26)

25

На погребението на Джордж Ървинг в четвъртък сутринта се бяха събрали много хора, но на Бош му бе трудно да определи дали всички са тук, за да изразят скръбта си, или за да се подмажат на съветника. Присъстваше голяма част от политическия елит на града, в това число командният състав на полицейското управление. Тук беше дори политическият опонент на съветник Ървинг на предстоящите избори (който нямаше никакви шансове за успех). Сякаш политиците бяха сключили примирие, за да изразят почитта си към мъртвия.

Бош стоеше отстрани на събралото се множество и наблюдаваше парада на знаменитости, наредили се на опашка да изкажат съболезнованията си на Ървин Ървинг и на останалите членове на семейството на покойния. За първи път виждаше Чад Ървинг, третото поколение на фамилията. На външен вид се беше метнал на майка си. Стоеше до нея със сведена глава, като почти не поглеждаше, когато някой приближаваше да му стисне ръката. Изглеждаше съкрушен. Майка му пък стоеше със сухи очи и се държеше стоически, вероятно подпомагана от постиженията на съвременната фармацевтика.

Бош така съсредоточено изучаваше семейството и политическите пермутации, че не забеляза как стоящата до шефа на полицията Киз Райдър се измъква настрани. Тя го приближи отляво, стъпвайки тихо като наемен убиец.

— Хари?

Бош се обърна.

— Лейтенант Райдър. Изненадвам се да те видя тук.

— Дойдох с шефа.

— Да, видях. Голяма грешка.

— Това пък защо?

— Лично аз не бих показал подкрепата си за Ървин Ървинг точно сега.

— Има ли напредък от разговора ни вчера?

— Да, може да се каже.

Бош предаде накратко разговора с Робърт Мейсън и посочи ясния извод, че съветникът е съучастник в опита за отнемане на франчайза на „Б & У“ в полза на „Риджънт“. Накрая посочи, че въпросният опит най-вероятно е сложил начало на събитията, довели до смъртта на Джордж Ървинг.

— Мейсън ще свидетелства ли?

Бош сви рамене.

— Не съм го питал, но той знае как стоят нещата. Ченге е и харесва работата си — достатъчно, за да сложи край на приятелството си с Джордж Ървинг, когато е разбрал, че е бил използван. Знае, че ако го призоват и откаже, с кариерата му е свършено. Мисля, че ще свидетелства. Изненадан съм, че не се появи днес. Мислех си, че ще има малко фойерверки.

Райдър огледа тълпата. Службата беше приключила и хората започваха да се разотиват, като вървяха по алеята към колите си.

— Не ни трябват фойерверки тук, Хари. Видиш ли го, отпрати го.

— Всичко приключи. Той не дойде.

— Какъв е следващият ти ход?

— Днес е големият ден. Ще привикам Макуилън за разговор.

— Не разполагаш с достатъчно доказателства, за да го обвиниш.

— Може би. Пратих партньора си с екип криминалисти в хотела. Правят второ претърсване. Ако успеем да напъхаме Макуилън в онзи работен костюм или да го сложим на стълбата, край.

— Голямо „ако“.

— Да не забравяме също часовника му и възможността той да отговаря на следите от ожулванията по гърба.

Райдър кимна.

— Това може и да свърши работа, но както сам спомена, не е достатъчно доказателство. Нашите експерти ще кажат, че следите съответстват. Неговите пък ще твърдят, че не съответстват.

— Да. Виж, лейтенант, изглежда скоро ще си имам компания. Май е по-добре да стоиш настрана.

Тя се огледа и попита:

— Кой?

— Ървинг ме наблюдава, но се преструва, че не го прави. Мисля, че всеки момент ще тръгне насам. Май чака да си тръгнеш.

— Добре, в такъв случай те оставям. Късмет, Хари.

— Ако това е нужно. До скоро, Киз.

— Поддържай връзка.

— Разбрано.

Райдър тръгна към групата около шефа на полицията и Ървин Ървинг почти незабавно се насочи към Бош.

Хари понечи да се обърне към него, но съветникът го изпревари.

— Ужасно е да заровиш сина си в земята и дори да не знаеш защо си е отишъл — каза той.

Бош премълча. Беше решил, че сега не е времето да се изправя срещу него. Имаше още работа за вършене. Първо Макуилън, после Ървинг.

— Разбирам — каза той. — Надявам се в най-скоро време да имам нещо за вас. През следващите ден-два.

— Това не е достатъчно, детектив. Не се обаждате, а онова, което чувам за вас, не ме успокоява. Да не би да работите и по друг случай?

— Сър, имам много отворени случаи и работата по тях не спира само защото някой политик е дръпнал конците и ми е възложил ново разследване. Достатъчно е да знаете, че работя по случая и ще имам новини за вас преди края на седмицата.

— Искам нещо повече от новини, Бош. Искам да знам какво се е случило и кой е причинил това на сина ми. Ясно ли се изразих?

— Разбира се, ясно се изразихте. А сега бих искал да поговоря няколко минути с внука ви. Бихте ли…

— Моментът не е подходящ.

— Моментът никога няма да бъде подходящ, съветник. Но щом настоявате за резултати, не можете да ми пречите да си върша работата. Трябва да поговоря със сина на жертвата. В момента той гледа към нас. Бихте ли му махнали да дойде, ако обичате?

Ървинг се обърна и видя, че Чад стои сам до гроба. Направи му знак да приближи. Младежът тръгна към тях и Ървинг ги представи.

— Съветник, мога ли да поговоря с Чад насаме, ако нямате нищо против?

Ървинг го изгледа като предател, но реши да не се обажда пред внука си.

— Разбира се — каза той. — Ще бъда при колата. След малко тръгваме, Чад. Детектив? Искам в най-скоро време новини от вас.

— Ще ги имате, сър.

Бош хвана Чад Ървинг за лакътя и го поведе настрани. Тръгнаха към групичка дървета в центъра на гробището. Там имаше сянка и можеха да поговорят насаме.

— Чад, съжалявам за смъртта на баща ти. Аз я разследвам и се надявам, че много скоро ще разбера какво се е случило.

— Добре.

— Хич не ми е приятно да те тормозя в такъв труден момент, но имам няколко въпроса, след което си свободен.

— Както кажете. Лично аз не знам нищо.

— Зная, но трябва да говорим с всеки от семейството. Обичайна практика. Да започваме. Кога за последен път разговаря с баща си? Спомняш ли си?

— Да, разговаряхме в неделя вечерта.

— За нещо конкретно ли?

— Не. Той просто се обади и няколко минути дрънкаше глупости за училището и други такива, но моментът не беше особено подходящ. Трябваше да излизам. Така че това беше всичко.

— Къде трябваше да ходиш?

— Имах упражнения и щях да закъснея.

— Той спомена ли нещо за работата си или че е под напрежение, че нещо го тормози?

— Не.

— Според теб какво се е случило с баща ти, Чад?

Момчето беше високо и кльощаво, лицето му бе покрито с младежки пъпки. Тръсна гневно глава, когато чу въпроса.

— Откъде да знам? Нямах представа какво ще се случи.

— Знаеш ли защо е трябвало да отиде в „Шато Мармон“ и да наеме стая?

— Не.

— Добре, Чад, това е всичко. Съжалявам за разпита. Но съм сигурен, че искаш да знаеш какво се е случило.

— Да.

Чад заби поглед в земята.

— Кога се връщаш в училище?

— Мисля, че ще остана с майка ми поне за уикенда.

— Тя вероятно ще има нужда от това.

Бош посочи алеята, на която чакаха колите.

— Мисля, че майка ти и дядо ти те чакат. Благодаря, че ми отдели време.

— Добре.

— Успех, Чад.

— Благодаря.

Бош го гледаше как се отдалечава към семейството си. Съжаляваше хлапето. Сякаш се връщаше към живот, изпълнен с искания и очаквания, които не бяха негови. Но Бош не можеше да се замисля твърде дълго за това. Имаше работа за вършене. Докато вървеше към колата си, извади телефона и набра номера на партньора си. Чу отговори едва на шестото позвъняване.

— Здрасти, Хари.

— Намериха ли нещо?

Беше се обърнал към лейтенант Дювал с молба най-добрите криминалисти на управлението да се върнат в „Шато Мармон“ и да претърсят отново стая 79, като използват всичките си техники и приумици. Искаше мястото да бъде изсмукано, прегледано с лазери, осветено във всички спектри на светлината и претърсено прашинка по прашинка. Искаше да опита всичко, което би могло да изкара на бял свят следи, които са били пропуснати първия път и биха могли да свържат Макуилън със стаята.

— Нищо. Поне засега.

— Добре. Прегледаха ли стълбата?

— С нея започнаха. Нищо.

Бош не можеше да каже, че е разочарован, защото претърсването поначало нямаше особени изгледи за успех — особено на пожарната стълба, която беше изложена на природните стихии вече близо четири дни.

— Имаш ли нужда от мен?

— Не, мисля, че скоро ще приключим. Как мина погребението?

— Като погребение. Няма много за разправяне.

За да включи Чу и да го накара да наглежда второто претърсване на местопрестъплението, Бош му беше разказал най-общо как върви разследването.

— Е, какво следва?

Бош се качи в колата и запали.

— Мисля, че е време да си поговорим с Марк Макуилън.

— Добре, кога?

Беше мислил за това, но искаше да обмисли допълнително въпросите как, кога и къде.

— Ще решим, когато се върнеш в Дирекцията.

Прекъсна връзката и пусна телефона в джоба на сакото си. Разхлаби леко вратовръзката, докато излизаше от гробището. След секунда телефонът избръмча. Предположи, че Чу му се обажда с поредния въпрос, но на екрана беше изписано името на Ана Стоун.

— Ана.

— Здравей, Хари. Как си?

— Тъкмо си тръгвам от погребение.

— Какво? Чие?

— На човек, с когото никога не съм се срещал. По работа. Как са нещата в центъра?

— Чудесно. В момента съм в почивка.

— Добре.

Зачака. Знаеше, че не се обажда само за да убие времето.

— Питах се дали си мислиш за снощи.

Казано честно, беше съвсем погълнат от случая „Ървинг“ след разговора с Робърт Мейсън.

— Разбира се — каза той. — За мен беше великолепно.

— За мен също, но имах предвид онова, което ти казах преди това.

— Не се сещам за какво говориш.

— За Шон. Сина ми.

Това беше неочаквано и неловко. Бош не беше сигурен какво иска тя от него.

— Ами… не знам, Ана. Какво трябва да мисля?

— Няма значение, Хари. Трябва да затварям.

— Чакай, Ана. Хей, ти ми се обади, нали така? Не затваряй и не се разстройвай. Просто ми кажи. Какво трябва да мисля за сина ти?

Усети как сякаш нещо сграбчва вътрешностите му. Възможно беше снощната им среща да е била един вид средство за постигане на многообещаващ край, но свързан със сина й, а не с тях. За Бош синът й беше загубен. На двайсетгодишна възраст Шон беше надрусал момиче и го бе изнасилил — тъжна и ужасна история. Признал се за виновен и влязъл в затвора. Това станало преди пет години и оттогава Ана беше посветила живота си в опити да разбере откъде е дошъл този порив у него. Генетика, природа или възпитание? Това търсене бе един вид затвор за самата нея и Бош й съчувстваше, докато тя разказваше грозната история.

Но сега не беше сигурен какво иска от него, освен съчувствието. Нима трябваше да каже, че престъплението на сина й не е по нейна вина? Или че синът й не е зло? Или се надяваше на някаква конкретна помощ относно престоя на Шон в затвора?

— Нищо — каза тя. — Съжалявам. Просто не искам това да съсипе всичко.

Думите й донякъде го успокоиха.

— Тогава не му позволявай, Ана. Просто остави нещата да се случат. Познаваме се едва от няколко дни. Харесва ни да сме заедно, но може би избързахме.

Нека оставим нещата да се развият и да не намесваме другото. Поне засега.

— Но аз трябва да го правя. Той ми е син. Имаш ли представа какво е да живееш с онова, което е сторил? И да го мислиш през цялото време?

Нещо отново стисна вътрешностите му и той осъзна, че е направил грешка с тази жена. Самотата и нуждата от връзка го бяха повели в погрешна посока. Беше чакал твърде дълго и беше направил лош избор.

— Ана — каза той. — В момента съм затрупан. Може ли да поговорим за това по-късно?

— Както и да е.

Беше казано като ругатня. Все едно му бе отговорила с „Майната ти, Бош.“ Посланието бе същото. Но той се престори, че не го е доловил.

— Добре. Ще ти се обадя веднага щом се освободя. Дочуване, Ана.

— Дочуване, Хари.

Прекъсна връзката и едва се сдържа да не изхвърли телефона през прозореца. Идеята, че Ана Стоун може да е жената, която да въведе в света, споделян от него и дъщеря му, се оказа глупава фантазия. Беше действал прибързано. Беше мечтал прибързано.

Напъха телефона в джоба си и зарови мислите за Ана Стоун и провалената връзка толкова дълбоко, колкото наскоро бяха заровили Джордж Ървинг.