Майкъл Конъли
Падане (39)

38

На трите екипа детективи, занимаващи се с фотографиите и видеозаписите, им бяха нужни два часа да съберат всички материали от втората спалня и да ги подредят в кутиите за доказателства. Три необозначени коли ги откараха като в тържествена погребална процесия на север към Лос Анджелис и Дирекцията на полицията. Бош и Чу пътуваха в последната кола с три кутии със снимки на задната седалка. По пътя почти не разговаряха. Очакваше ги мрачна работа и мисълта за нея ги беше погълнала напълно.

Отделът за връзка с медиите бе съобщил на журналистите за пристигането на процесията и детективите внесоха кутиите в централата на полицията пред обективите на фотографи и оператори, наредени пред входа на сградата. Това не беше направено единствено с цел да се харесат на средствата за масова информация — то бе част от продължаващия опит медиите да бъдат използвани, за да набият в главите на обществеността (и на местните кандидати за съдебни заседатели), че Чилтън Харди е виновен за най-ужасни неща. Всичко бе част от сложните отношения, които винаги щяха да съществуват между полиция и журналисти.

И трите заседателни зали в сградата бяха отстъпени на т.нар. „Комисия Харди“. Бош и чу се настаниха в най-малката, тъй като тя нямаше видеоапаратура. Щяха да сортират фотографиите и не се нуждаеха от оборудване.

Харди не показваше някакъв ритъм или ред в подреждането на снимките. Стари и нови, те бяха нахвърляни в няколко кутии за обувки и прибрани на рафта в дрешника. Върху тях нямаше нищо писано. Някои жертви бяха фотографирани неведнъж, но снимките им бяха разхвърляни в две или три различни.

Когато се заеха с тях, Бош и Чу се опитаха да ги групират по различни начини. На първо място трябваше да съберат заедно снимките на всяка жертва. След това се опитаха да определят възрастта на фотографиите и да ги организират в хронологичен ред. Някои снимки имаха отбелязани дати и това помагаше, макар че нямаше начин да са сигурни дали използваният апарат е бил настроен правилно.

На повечето снимки човекът, сниман сам, с Харди или до тялото на мъж, вероятно на Харди, беше несъмнено жив. Най-често правеше секс, а в някои случаи се усмихваше направо към обектива. В други случаи снимките показваха човек, в чиито очи се четеше страх или болка.

Някои снимки попадаха в приоритетна категория. Те бяха на жертви с характерни бижута, татуировки или бенки по лицата. Тези белези можеха да помогнат на следователите да установят самоличността им по-късно.

От цялата тази работа Бош се чувстваше като празен отвътре. Очите на жертвите бяха най-трудни. Толкова много хора гледаха към обектива със съзнанието, че няма да живеят още дълго. Погледите им докосваха дълбокия кладенец на безпомощна ярост у Бош. Години наред Харди беше оставял кървава диря след себе си, но никой не я беше видял. А сега трябваше да правят погребални клади от фотографии.

По едно време на вратата се почука и на прага се появи Теди Бейкър с папка в ръка.

— Реших, че ще искате да видите това — каза тя. — Направена е в градския арест по време на регистрирането.

Бейкър отвори папката и постави голяма снимка на масата. На нея се виждаше мъжки гръб. От едната лопатка до другата имаше изображение на гробище с черни кръстове. Някои бяха стари и избледнели, други бяха рязко очертани и изглеждаха нови. Под картината с черни курсивни букви беше написано Bene Decessit.

Бош и преди беше виждал подобни татуировки, но те обикновено бяха на гангстери, които следяха броя на жертвите след близките си. Това беше нещо ново, но не и изненадващо. Не будеше изненада и фактът, че Харди бе намерил татуист, който явно не беше сметнал гробището за достатъчно подозрително, че да сигнализира властите.

— Това е вашето момче — рече Бейкър.

— Преброи ли кръстовете? — попита Бош.

— Да. Трийсет и седем са.

Нито Бош, нито някой друг й беше казвал, че жертвите на Харди са трийсет и седем — според собствените му твърдения. Бош го беше споделил единствено с Киз Райдър.

Той прокара пръст под думите по гърба на Харди.

— Да — каза Бейкър. — Проверихме в Гугъл. На латински е. Означава „Умрели добре“.

Бош кимна.

— Чудно — обади се партньорът му. — Този тип съвсем се прецака.

— Можем ли да добавим снимката към сбирката? — попита Бош.

— Ваша е.

Бош остави снимката в края на масата. Смяташе да я включи към веществените доказателства, които щеше да представи на окръжния прокурор.

— Добре. Благодаря, Теди — каза той. Искаше да се заеме отново с фотографиите. Трябваше да намери Лили.

— Имате ли нужда от помощ? — попита Бейкър. — Гандъл не ни даде нищичко. Далеч от очите, далеч от сърцето, както се казва.

Тя и Кехое отвеждаха Харди в градския арест, когато Гандъл беше разпределил работата на останалите. Случаят бързо се превръщаше в един от онези, в които всеки иска да участва.

— Мисля, че ще се справим, Теди — побърза да каже Бош, преди партньорът му да я е поканил. — Може би останалите ще имат нужда от помощ с видеозаписите.

— Добре, благодаря. Ще им се обадя.

По тона й личеше, че го смята за себичен пуяк — или поне той го интерпретира по този начин. Теди тръгна към вратата, но спря и се обърна към тях.

— Знаете ли кое е най-шантавото дотук?

— Кое? — поинтересува се Бош.

— Липсата на трупове. В къщата откриха ДНК. Но къде са телата? Къде ги е скрил?

— Някои са били намерени — отвърна Бош. — Като тялото на Лили Прайс. Други са били скрити. Това е последната му надежда. Когато приключим с всичко това, телата ще са единственото, което ще може да ни предложи. Той издава къде са, ние се отказваме от искането за смъртно наказание.

— Мислиш ли, че окръжният прокурор ще се върже?

— Надявам се, че не.

Тя излезе от стаята и Бош отново насочи вниманието си към фотографиите.

— Хари, какво става? — попита Чу. — Имаме да прегледаме още хиляда снимки.

— Знам — отговори Бош.

— Тогава защо да не я използваме? Тя и Кехое работят в „Неприключени следствия“. Просто искат да помогнат с нещо.

— Не знам. Просто си мисля, че ако Лили Прайс е някъде тук, трябва ние да я открием. Нали разбираш какво имам предвид?

— Май да.

Бош омекна.

— Иди я намери. Върни я.

— Не, всичко е наред. Разбирам.

Продължиха мълчаливо да сортират и подреждат снимките. Толкова мрачна работа, с толкова много жертви. Ако не на убийство или изнасилване, то на манипулирането и на безчовечността на Харди. Бош трябваше да си признае, че има и друга причина да не иска помощта на Теди Бейкър. Нямаше значение, че тя е опитен следовател, виждал и най-долните страни на живота. Нямаше значение и това, че Харди беше хищник, чиято цел бе слабостта, независимо дали жертвата е мъж или жена. Бош никога не би могъл да преглежда снимките в присъствието на жена. Просто така беше устроен.

Двайсетина минути по-късно той забеляза, че Чу спира рутинните си движения — вземане на снимка, разглеждане, обмисляне и поставяне в съответната купчина. Погледна към него. Чу се взираше в моментална снимка.

— Хари, май…

Бош взе снимката и я погледна. Беше на младо момиче, легнало върху мръсно одеяло. Очите й бяха затворени и бе невъзможно да се определи дали е жива или мъртва. Фотографията беше избеляла от времето. Бош я вдигна заедно със снимката на усмихнатата Лили Прайс, направена осемнайсет месеца преди смъртта й.

— Мислиш ли? — попита Чу.

Бош не отговори. Продължаваше да мести поглед от едната снимка на другата, като сравняваше отделни детайли. Чу му подаде лупата, която бе взел от кабинката и която не бяха използвали досега. Бош постави двете фотографии на масата и ги заразглежда през увеличителното стъкло. Накрая кимна.

— Мисля, че е тя. Трябва я дадем за цифров анализ и да видим какво ще кажат.

Чу стовари юмрук върху масата.

— Пипнахме го, Хари. Пипнахме го!

Бош остави лупата и се облегна назад.

— Да — рече той. — Май наистина го пипнахме.

После се наведе напред и посочи купчините снимки, които чакаха да бъдат проверени.

— Да продължаваме.

— Мислиш, че има и още? — попита Чу.

— Кой знае? Може би. Но трябва да се опитаме да намерим и още някого.

— Кого?

— Клейтън Пел. Той каза, че Харди е снимал и него. Ако е запазил снимката, трябва да е някъде тук.