Майкъл Конъли
Падане (13)

12

На сутринта Бош се обади на Чу от колата си и му каза да проведе срещата в лабораторията без него.

— А ти къде отиваш? — попита партньорът му.

— Трябва да се върна в Панорама Сити. Проверявам една следа.

— Каква следа, Хари?

— Свързана е с Пел. Прочетох досието му снощи и попаднах на нещо. Трябва да го проверя. Не мисля, че проблемът е в лабораторията, но трябва да я отметнем, в случай че се стигне до съд — ако изобщо се стигне до съд. Един от нас трябва да може да свидетелства, че сме проверили и там.

— И какво да им кажа?

— Имаме среща със заместник-директора. Просто й кажи, че трябва да направиш проверка как са били обработени веществените доказателства. Ще разпиташ лабораторния плъх, който е отговарял за случая, и това е всичко. Двайсет минути, не повече. Води си бележки.

— А ти какво ще правиш?

— Надявам се да говоря с Клейтън Пел за мъж на име Джони.

— Какво?

— Ще ти кажа, когато се върна в управлението. Трябва да затварям.

— Хар…

Бош прекъсна връзката. Не искаше да затъва в обяснения. Това само забавяше нещата. Искаше да запази инерцията.

Двайсет минути по-късно пъплеше по „Удман“ и търсеше място за паркиране недалеч от „Буена Виста“. Не намери и се принуди да остави колата на забранено за спиране място, като се върна една пресечка назад до центъра. Пъхна ръка през портала, за да звънне. Представи се и потърси д-р Стоун. Порталът се отключи и той влезе.

Ана Стоун го чакаше усмихната в приемната на офиса. Бош я попита дали има собствен кабинет или място, където могат да поговорят насаме, и тя го отведе в една от стаите за индивидуална терапия.

— Това трябва да свърши работа — рече тя. — Деля кабинета с още двама терапевти. Какво става, Хари? Не очаквах да те видя отново толкова скоро.

Бош кимна в знак на съгласие — той си бе мислил същото.

— Искам да говоря с Клейтън Пел.

Тя се намръщи, сякаш я беше поставил в трудно положение.

— Хари, ако Клейтън е заподозрян, поставяш ме в много…

— Не е заподозрян. Може ли да поседнем за момент?

Тя му посочи стола, който вероятно бе предназначен за пациенти, и се настани на стола срещу него.

— Добре — започна Бош. — Първо трябва да ти кажа, че онова, които ще чуеш, вероятно ще ти се стори твърде голямо съвпадение, за да е такова — всъщност аз изобщо не вярвам в съвпадения. Трябва ми помощта ти. Трябва да говоря с Пел.

— И не защото е заподозрян?

— Не, бил е твърде малък. Знаем, че не е убиецът. Бил е свидетел.

Тя поклати глава.

— Разговарям четири пъти седмично с него от близо шест месеца. Мисля, че ако е бил свидетел на убийството на момичето, това щеше да излезе на някакво ниво, подсъзнателно или не.

Бош вдигна ръце, за да я спре.

— Нямам предвид очевидец. Не е бил там и вероятно не знае абсолютно нищо за нея. Мисля обаче, че е познавал убиеца. Той може да ми помогне. Ето, виж това.

Постави куфарчето на пода между краката си и го отвори. Извади оригиналното досие по убийството на Лили Прайс и бързо отвори на папките с избелелите моментални снимки на местопрестъплението. Стоун застана до стола му, за да ги вижда.

— Снимките са доста стари и избелели, но ако се вгледаш в шията на жертвата, ще видиш белега, оставен от лигатурата. Била е удушена.

Бош я чу как рязко си поема дъх.

— Боже мой… — промълви тя.

Той бързо затвори папката и я погледна. Беше закрила устата си с длан.

— Съжалявам. Мислех, че си свикнала да виждаш подобни…

— Да, виждала съм. Просто не мога да свикна. Специалността ми е сексуални отклонения и дисфункции. Да видиш крайния…

Тя посочи затворената папка.

— Точно това се опитвам да спра. Ужасно е.

Бош кимна и тя поиска да й покаже отново снимките. Той отвори досието, избра снимка, показваща в близък план шията на жертвата, и посочи едва видимия отпечатък върху кожата.

— Виждаш ли какво имам предвид?

— Да — отвърна Стоун. — Горкото момиче.

— Добре, а сега виж тази.

Извади друга моментална снимка и й каза отново да погледне следата от лигатурата. Този път отпечатъкът се виждаше по-ясно.

— Виждам, но какво означава това?

— Тази фотография е направена от друг ъгъл и се вижда горната граница на лигатурата. На предишната се вижда долната.

Той обърна на първата снимка и проследи с пръст разликата между двете.

— Виждаш ли?

— Да. Но не разбирам. Има две линии. Какво означават те?

— Линии, които не съвпадат. Намират се на различни места по шията. Това означава, че са горният и долният край на лигатурата. Съчетай ги и ще получиш представа колко широка е била самата лигатура и по-важното — какво е представлявала.

С палец и показалец тя проследи двете линии на едната снимка, очертавайки ивица с ширина почти пет сантиметра.

— Това е единственото, с което разполагаме — каза той. — Снимките от аутопсията липсваха в архива, така че трябва да се задоволим с тези. А на тях се вижда, че лигатурата е била широка най-малко четири сантиметра.

— Като колан?

— Именно. Виж и тук. Точно под ухото имаме друг отпечатък, този път по-различен.

Бош показа друга снимка от втория плик.

— Прилича на квадрат.

— Точно така. Като квадратна катарама. А сега да погледнем кръвта.

Върна се на първия плик и се спря на първите три снимки. Всички показваха петънцето кръв по шията на жертвата.

— Била е размазана само една капка кръв. Тя е точно в средата на отпечатъка от лигатурата, което означава, че може да е била пренесена от нея. Преди двайсет и две години предположението на разследващите било, че убиецът се е порязал и е кървял. Капката е паднала върху жертвата, той я е избърсал, но петънцето е останало.

— Ти обаче смяташ, че е пренесена.

— Да. И именно тук стигаме до Пел. Кръвта е негова — кръв на осемгодишно момче върху момичето. Как се е озовала там? Ако продължим с теорията за пренасянето, тя е дошла от колана. Така че реалният въпрос не е как кръвта е попаднала върху Лили, а как се е озовала върху колана.

Бош затвори папката и я прибра в куфарчето. Извади дебелата папка от Комисията за пробации и предсрочно освобождаване. Вдигна я с две ръце и я разтърси.

— Ето тук. Снощи ти ми каза, че не можеш да разкриеш конфиденциална информация, а аз отговорих, че вече имам предварителните преценки. Е, след като се прибрах, ги прочетох и попаднах на нещо, което се връзва с цялата история за повтарящо се поведение и…

— Бил е бит с колан.

Бош се усмихна.

— Внимавайте, докторе, да не разкриете конфиденциална информация. Особено когато не е нужно да го правите. Всичко е тук. При всички изслушвания от психолози Пел е разказвал една и съща история. Когато бил на осем, той и майка му живеели с някакъв тип, който го насилвал физически, а после и сексуално. Вероятно именно това го е насочило към пътя, по който е тръгнал. А физическото насилие е включвало и бой с колан.

Бош отвори папката и й подаде първия доклад.

— Онзи тип го е бил толкова силно, че явно му е текла кръв. В доклада се казва, че е имал белези по гърба. За да остане белег, трябва да разкъсаш кожата. А разкъсаш ли кожата, потича кръв.

Докато тя преглеждаше съсредоточено доклада, телефонът на Бош завибрира, но той не го извади. Най-вероятно го търсеше партньорът му, за да съобщи, че е приключил със срещата в лабораторията.

— Джони — каза тя, докато му връщаше доклада.

Бош кимна.

— Мисля, че той е нашият човек, и трябва да говоря с Пел, за да науча повече за него. Казвал ли ти е някога цялото му име? В докладите го нарича само Джони.

— Не, наричаше го така и при нашите сеанси.

— Ето затова трябва да говоря с него.

Тя замълча за момент — явно обмисляше нещо, за което Бош не се беше сетил. Той смяташе, че тя също ще е много развълнувана от хода разследването.

— Какво има?

— Хари, трябва да помисля как ще му се отрази всичко това. Съжалявам, но за мен неговото благосъстояние е по-важно от разследването ти.

Прииска му се да не го беше казвала.

— Чакай малко — рече той. — Какво искаш да кажеш? Всичко е записано и в трите доклада. Освен това е говорил с теб за този тип. Не искам да разкриваш тайни. Искам да говоря направо с него.

— Знам и не мога да ти попреча да говориш с него. Решението си е негово. Или ще се съгласи да говори с теб, или не. Единствената ми тревога е, че той е доста крехък, както можеш…

— Можеш да го убедиш да говори с мен, Ана. Можеш да му кажеш, че това ще му помогне.

— Искаш да го излъжа ли? Няма да го направя.

Бош стана, тъй като тя не се беше върнала на мястото си.

— Нямам предвид да го лъжеш. А да му кажеш истината. Това ще му помогне да извади онзи тип от сенките на миналото. Нещо като екзорсизъм. Може дори да знае, че Джони е убивал момичета.

— Да не искаш да кажеш, че е имало и други жертви?

— Не знам, но ти сама видя снимките. Не ми се вярва да му е било за първи път от вида „леле, за момент излязох от релси, но сега отново съм добър гражданин“. Това е престъпление на хищник, а хищниците не спират. Знаеш го не по-зле от мен. Няма значение, че се е случило преди двайсет и две години. Ако този Джони още е някъде наоколо, трябва да го намеря. И Клейтън Пел е ключът към него.