Майкъл Конъли
Падане (10)

9

Бош тъкмо се беше върнал в Дирекцията на полицията от градския архив с наръч папки под мишница. Минаваше пет, така че в отдела бе почти пусто. Чу си беше тръгнал, което беше добре дошло за Бош. Той също смяташе да се прибере и да започне да преглежда папките и диска от „Шато Мармон“ у дома. Прибираше документите в куфарче, когато видя Киз Райдър да влиза в помещението и да се насочва право към него. Бързо затвори капака на куфарчето. Не искаше Райдър да започне да задава въпроси за папките и да научи, че документите не са по случая „Ървинг“.

— Хари, мислех, че ще поддържаме връзка — каза тя вместо поздрав.

— И ще поддържаме, когато имам какво да споделя. Здрасти и на теб, Киз.

— Виж, Хари, нямам време за любезности. Натиска ме шефът, който пък е под натиск от Ървинг и от останалите членове на Градския съвет, които е успял да привлече зад всичко това.

— Зад кое?

— Настояването да се открие какво се е случило със сина му.

— Е, радвам се, че си тук, за да поемеш това бреме и да оставиш следователите да си вършат работата.

Тя изсумтя раздразнено. Бош виждаше неравния край на белег на шията й, точно под яката на блузата. Спомни си деня, в който беше простреляна. Последният й ден като негов партньор.

Той стана и вдигна куфарчето от бюрото.

— Нима вече си тръгваш? — възкликна тя.

Бош посочи часовника на отсрещната стена.

— Почти пет и половина е, а дойдох в седем и половина. Обедната ми почивка беше десет минути, хапнах на крак до колата. Вари го, печи го, работих два часа извънредно, а градът не ми плаща за извънредна работа. Така че да, отивам си вкъщи, където ме чака болно дете да му занеса малко супа. Разбира се, освен ако не искаш да се обадиш на Градския съвет и да видиш дали ще го одобрят.

— Хари, говориш с мен, Киз. Защо се държиш така?

— Как се държа? Все едно че има политически натиск върху разследването ли? Виж какво, работя и по друг случай — деветнайсетгодишно момиче, изнасилено и захвърлено мъртво на скалите при Марина. Раците опоскали тялото. Странно, че никой от Градския съвет не ми се обажда за този случай.

Киз кимна в знак, че го е разбрала.

— Знам, не е честно. При теб или всеки е от значение, или никой. Това не се връзва с политиката.

Бош впери поглед в нея и тя се смути.

— Какво?

— Ти си била, нали?

— Какво имаш предвид?

— „Или всеки е от значение, или никой.“ Ти си го превърнала в девиз и си го казала на Ървинг. После той се опита да се държи така, сякаш го знае открай време.

Райдър тръсна отчаяно глава.

— Господи, Хари, какво толкова е станало? Говорителят му се обади и попита кой е най-добрият следовател в „Грабежи и убийства“. Казах, че си ти, но когато се обади отново, каза, че Ървинг не те искал, защото сте имали история навремето. Уверих го, че можеш да оставиш историята настрани, защото при теб или всеки е от значение, или никой. Това е. Ако ти се струва прекалено политическо, подавам оставката си като твой приятел.

Известно време Бош не откъсваше поглед от нея. Тя почти се усмихваше. Не вземаше прекалено насериозно раздразнението му.

— Ще си помисля и ще те уведомя.

Излезе на пътеката и тръгна към вратата.

— Чакай малко, ако обичаш.

Той спря и се обърна.

— Какво?

— Ако не желаеш да говориш с мен като приятел, тогава говори като детектив. Аз съм лейтенант, а ти си детектив. Какво ново по случая „Ървинг“?

Хуморът в изражението и гласа й вече бе напълно изчезнал.

— Новото е, че чакаме резултатите от аутопсията. Нищо на самото място не ни насочва към някакво окончателно заключение. До голяма степен елиминирахме възможността за случайна злополука. Очертава се самоубийство или убийство, като аз лично засега залагам на самоубийството.

Тя постави ръце на кръста си.

— Как така сте елиминирали случайната злополука?

Куфарчето на Бош тежеше от папките. Премести го в другата си ръка, защото рамото започваше да го боли. Преди близо двайсет години беше улучен от куршум при престрелка в тунел и се наложиха три операции за възстановяване на ябълката. Бяха минали почти петнайсет години, без рамото да го притеснява. Досега.

— Синът му се е регистрирал без багаж. Съблякъл е дрехите си и ги е окачил прилежно в гардероба. Върху стола на балкона имаше хавлия. Паднал е по глава, но не е крещял, защото никой в хотела не е чул абсолютно нищо. Не е направил опит да се предпази, като протегне ръце напред. Затова, и поради други причини, смъртта му не ми прилича на злополука. Ако искаш да ми кажеш, че трябва да бъде изкарана такава, тогава го направи, Киз. И си намери друго момче да свърши работата.

На лицето й се изписа болка от предателството му.

— Хари, как можа да ми кажеш подобно нещо? Бях твой партньор. Ти ми спаси живота, а мислиш, че бих ти се отплатила, като те забъркам в нещо, което би те компрометирало напълно?

— Не знам, Киз. Просто се опитвам да си свърша работата, а в нея много здраво смърди на политика.

— Така е, но това не означава, че те дебна. Шефът ти каза, че не иска да скалъпва нещата. Същото важи и за мен. Исках само новини, а ето че излезе цялата тази… жлъч.

Бош осъзна, че е разбрала погрешно гнева и раздразнението му.

— Киз, ако нещата наистина са такива, вярвам ти. И съжалявам, че си го изкарах на теб. Трябваше да се сетя, че всичко, свързано с Ървинг, ще се развие по подобен начин. Просто го дръж далеч от мен, докато не получим резултатите от аутопсията. След това ще можем да стигнем до някои заключения. Ти и шефът ще сте първите, които ще научат новините.

— Добре, Хари. Аз също съжалявам.

— Ще говорим утре.

Бош се канеше да се отдалечи, когато изведнъж смени посоката и се върна при нея. Прегърна я с една ръка.

— Добре ли си? — попита тя.

— Разбира се.

— Как е рамото ти? Видях, че прехвърляш куфарчето в другата ръка.

— Нищо му няма.

— Какво й е на Мади?

— Пипнала е вирус, нищо особено.

— Прати й много поздрави.

— Добре. До скоро, Киз.

Излезе и тръгна към дома. Влачеше се в бавния трафик по магистрала 101 и му беше чоглаво и заради двата случая, по които работеше. Беше смутен и от чувствата, които го бяха накарали да се държи зле с Райдър. Повечето ченгета биха дали мило и драго да имат вътрешен източник в КНП. Понякога това важеше и за него. А ето че току-що се беше отнесъл зле с нея, при това, без да има основателна причина. Налагаше се да й се реваншира.

Тормозеше се и заради д-р Стоун и арогантния начин, по който беше погледнал на каузата й. В много отношения тя вършеше повече неща от него. Опитваше се да предотврати престъпления. А той се беше отнесъл с нея като със симпатизант на престъпници, макар да знаеше, че не е така. Малко хора в този град ги беше грижа да направят Лос Анджелис по-добро и по-безопасно място. Тя бе една от тях, а той я беше пренебрегнал.

Извади телефона и набра мобилния на дъщеря си.

— Как я караш?

— Чувствам се по-добре.

— Майката на Ашлин намина ли да те види?

— Да, двете дойдоха заедно след училище и ми донесоха тарталети.

Сутринта Бош беше пратил имейл на майката на най-добрата й приятелка с молба за помощ.

— Донесоха ли ти домашното?

— Да, но не съм чак толкова добре. Ти получи ли случай? Днес така и не се обади, така че явно си получил.

— Съжалявам. Всъщност получих два случая.

Не пропусна да забележи колко умело се беше измъкнала от темата за домашните.

— Еха.

— Да, така че малко ще се забавя. Трябва да мина през още едно място и после ще се прибера. Искаш ли супа от „Джери Дели“? Ще минавам през района.

— Пилешка с фиде.

— Имаш я. Направи си сандвич, ако огладнееш, преди да се върна. И провери дали вратата е заключена.

— Знам, татко.

— Знаеш и къде е глокът.

— Да, знам къде е и как да го използвам.

— Ето това е моето момиче.