Майкъл Конъли
Падане (33)

32

За Бош и Мади съботата започна рано. Още по тъмно се спуснаха от хълмовете, излязоха на магистрала 101 до центъра и продължиха по 110 към Лонг Бийч. Взеха първия ферибот до Каталина и Бош нито за миг не пусна заключената оръжейна кутия, докато плаваха в студеното сиво утро. Щом стигнаха на острова, закусиха в „Пенкейк Котидж“ в Авалон — единственото заведение, което би помислил да сравни с „Дюпар“ в Ел Ей.

Искаше дъщеря му да закуси обилно, защото планът бе да обядват късно, след състезанието по стрелба. Знаеше, че лекият глад рано следобед ще й помогне да остане съсредоточена и да се цели точно.

Преди година, когато обяви намерението си да стане полицай, тя започна да изучава оръжията и безопасната им употреба и съхранение. Нямаше философски дебати по въпроса. Бош беше ченге и в къщата имаше оръжия. Пистолетът просто й беше даден и Бош смяташе за добра родителска практика да научи дъщеря си как да използва оръжията. Допълни наставничеството си, като я записа на курсове по стрелба в Нюхол.

Мади обаче беше стигнала далеч отвъд основните познания по стрелба и безопасност. Стреляше по картонените мишени със страст и разви спокойна ръка и точно око. Само след шест месеца вече можеше да посрами баща си като стрелец. Завършваха всяка тренировка със състезание и тя скоро стана непобедима. Неизменно улучваше десетката от десет метра разстояние и ръката й оставаше спокойна дори когато изстрелваше цял пълнител с шестнайсет патрона.

Скоро побеждаването на дъртия със собствените му оръжия й стана недостатъчно. И това ги доведе на Каталина. Първото състезание на Мади беше в оръжейния клуб на другата страна на острова — поединично елиминиране с пистолет, което я изправи срещу всички начинаещи на нейната възраст. Всеки мач включваше изстрелване на шест патрона по картонени цели от десет, петнайсет и двайсет и пет метра.

Избраха Каталина за първото й участие в състезания, защото турнирът беше малък и знаеха, че ще си изкарат чудесно, независимо от представянето й. Мади никога не беше идвала на бариерния остров, а Хари не беше стъпвал на него от години.

Оказа се, че тя е единственото момиче на състезанието. Осемте участници бяха разпределени по жребий на двойки. Тя спечели първия мач без проблем, улучвайки десетката от десет метра, като продължи със седмия от общо осемте кръга на разстояние петнайсет и двайсет и пет метра. Бош беше толкова горд и щастлив, че му се прииска да се втурне към линията и да я прегърне. Успя да се сдържи — знаеше, че постъпката му само ще подчертае факта, че Мади е единственото момиче. Задоволи се с ролята на самотен зрител, аплодиращ от масите за пикник зад линията за стрелба. Сложи си и слънчевите очила, за да не може никой да вижда очите му.

Дъщеря му беше елиминирана в следващия рунд, но прие загубата добре. Фактът, че се беше състезавала и бе спечелила първия си мач, беше достатъчен, за да оправдае пътуването дотук. Двамата останаха да гледат финалния рунд и началото на състезанието между възрастни. Мади се опита да убеди Хари да участва, но той издържа на увещанията й. Зрението му не беше остро както някога и знаеше, че няма никакъв шанс.

Обядваха късно в „Бизи Бий“ и пазаруваха по „Кресънт“, след което взеха обратния ферибот в четири следобед. Останаха в колата, тъй като морският въздух беше студен. По пътя Бош прегърна дъщеря си през раменете. Знаеше, че другите момичета на нейната възраст не се учат как да боравят с оръжие. Не гледаха как бащите им по цяла нощ висят над досиета за убийства, доклади от аутопсии и снимки от местопрестъпления. Не оставаха сами вкъщи, докато бащите им излизаха с пистолетите си да гонят лошите. Повечето родители отглеждаха граждани на бъдещето. Доктори, учители, майки, собственици на семеен бизнес. Бош отглеждаше воин.

За момент си помисли за Ана Стоун и сина й и това го накара да стисне рамото на дъщеря си. Беше време да го обсъдят.

— Знаеш ли — каза той, — не е нужно да правиш всичко това, ако не го искаш. Не го прави заради мен, Мадс. Имам предвид оръжията. И желанието да станеш ченге. Прави онова, което ти искаш. Трябва да избираш сама.

— Знам, татко. Наистина избирам сама — точно онова, което искам. Разговаряли сме на тази тема преди много време.

Бош се надяваше, че тя ще успее да остави миналото зад себе си и да създаде нещо ново. Самият той не бе успял да го направи и го преследваше мисълта, че същото може да се повтори и с нея.

— Добре, скъпа. Пък и има да изтече още много вода дотогава.

Мълча умислено няколко минути. Пред тях се появиха маскираните петролни кули. Телефонът му избръмча — търсеше го Дейвид Чу. Остави го на гласова поща. Нямаше намерение да разваля момента с работа — или по-вероятно с мрънкането на Чу за втори шанс. Прибра телефона и целуна дъщеря си по темето.

— Май винаги ще се безпокоя за теб — рече той. — Не е като да искаш да станеш учител или някаква подобна безопасна професия.

— Та аз мразя училището, татко. Защо ми е да ставам учител?

— Не знам. Може би, за да промениш системата, да я направиш по-добра, така че следващите деца да не я мразят.

— Един учител? Забрави.

— Нужен е само един. Винаги се започва с един. Както и да е, и без това ще се безпокоя за теб, каквото и да правиш.

— Не и ако ме научиш на всичко, което знаеш. Тогава няма да ти се налага да се безпокоиш, защото ще бъда същата като теб.

Бош се разсмя.

— Ако станеш като мен, ще ми се наложи по цял ден да вървя с молитвена броеница в едната ръка, със заешки крак в другата и може би с татуирана четирилистна детелина на рамото.

Тя го сръга с лакът.

Бош помълча още няколко минути. Извади телефона и провери дали Чу е оставил съобщение. Нямаше нищо и той реши, че партньорът му се е обадил, за да го умолява да бъде пощаден. А това не беше нещо, което ще оставиш на гласовата поща.

Прибра телефона и направи разговора между баща и дъщеря по-сериозен.

— Виж, Мадс, искам да ти кажа още нещо.

— Знам, ще се жениш за жената с червилото, нали?

— Не, говоря сериозно. И нямаше червило.

— Знам. Какво има?

— Ами мисля да върна значката си. Да се пенсионирам. Може би дойде времето.

Мади дълго не отговори. Бош беше очаквал незабавно и остро настояване да престане с тези глупости, но тя като че ли обмисляше чутото и не реагираше по първосигнален и вероятно погрешен начин.

— Но защо? — най-сетне попита тя.

— Ами защото си мисля, че започвам да се мъкна зад другите, нали се сещаш? Подобно на всичко останало — атлетика, стрелба, свирене, дори творческо мислене — в един момент има упадък на уменията. Не знам, но може би и аз стигам до този момент и е време да се махна. Виждал съм как хората губят проницателността си и с това увеличават опасността за себе си. Не искам да пропусна възможността да видя как порастваш и се представяш блестящо в онова, което решиш да правиш.

Тя кимна, сякаш приемаше думите му, но веднага след това показа наблюдателността и несъгласието си.

— И си мислиш всичко това само заради един случай?

— Не само заради случая, но той е добър пример. При него тръгнах в абсолютно погрешна посока. Подобно нещо нямаше да се случи преди пет години. Дори преди две години. Май губя острия ум, необходим за тази работа.

— Да, но понякога трябва да тръгнеш по погрешния път, за да намериш верния.

Тя се обърна в седалката, за да го гледа в очите.

— Както сам каза, изборът си е твой. Но ако бях на твое място, нямаше да прибързвам.

— Аз не прибързвам. Първо трябва да пипна още един тип. Мисля си, че случаят е добър като за последен.

— Но какво ще правиш, ако напуснеш?

— Не съм сигурен, но мисля, че ще мога да бъда по-добър баща. Нали се сещаш, да бъда по-близо до теб.

— Не е задължително това да те направи по-добър баща. Не го забравяй.

Бош кимна. Понякога му беше трудно да повярва, че говори с петнайсетгодишно момиче. Сега беше един от тези моменти.