Майкъл Конъли
Падане (11)

10

Трябваха му четирийсет и пет минути в натоварения час, за да стигне до Панорама Сити. Мина покрай „Буена Виста“ и видя светлини зад закритите прозорци, които май бяха на офиса, който бе посетил по-рано. Видя също алея отстрани на сградата, която водеше към ограден паркинг отзад. На портала имаше забранителен знак, а отгоре на оградата бе сложена бодлива тел.

На следващия ъгъл зави наляво и не след дълго стигна до пресечката, която щеше да го изведе зад редицата жилищни сгради по „Удман“. Стигна до оградения паркинг зад „Буена Виста“ и спря до някакъв зелен контейнер за боклук. Огледа добре осветената площ и си отбеляза високата два и половина метра ограда около нея. Отгоре бяха опънати три реда бодлива тел. Имаше изход до контейнера, но той беше заключен с катинар и подсилен с бодлива тел. Районът беше наистина сериозно охраняван.

На паркинга имаше само три коли. Едната беше бяла и като че ли с боята от едната й страна нещо не беше наред. Загледа се по-внимателно и бързо разбра, че там всъщност има свежа боя. Не особено сполучлив опит да се замажат изписани със спрей графити. Досети се, че това е колата на д-р Стоун и че тя все още е вътре. Забеляза, че има заличени с вар графити и по задната стена на сградата. До вратата с предупредителни знаци, която беше видял през деня, бе облегната стълба.

Изключи двигателя и слезе.

Двайсет минути по-късно чакаше облегнат на бялата кола на паркинга, когато вратата на сградата се отвори и на прага се появи д-р Стоун. Вървеше в компанията на мъж и двамата заковаха на място, когато видяха Бош. Мъжът пристъпи пред Стоун, но тя го хвана за ръката.

— Всичко е наред, Рико. Това е детективът, който дойде през деня.

Тя тръгна към колата си, а Бош се изправи.

— Нямах намерение да ви уплаша. Просто исках да поговорим.

Второто изречение я накара да забави крачка и да се замисли. Накрая тя се обърна към спътника си.

— Благодаря, Рико. Ще остана с детектив Бош. До утре.

— Сигурна ли сте?

— Да, благодаря.

— До утре.

Рико тръгна към вратата и я отключи. Стоун го изчака да се прибере в сградата, след което се обърна към Бош.

— Детектив, какво правите? Как влязохте тук?

— По същия начин, по който са го направили и хулиганите със спрея. Имате проблем със сигурността.

Посочи зеления контейнер за боклук от другата страна.

— Оградата губи смисъла си, ако до нея е поставено нещо подобно. Катерят се по контейнера. Щом аз мога да се справя на тази възраст, за петнайсетгодишни хлапаци това е нищо работа.

Ченето й леко увисна, докато гледаше оградата. Най-накрая видя очевидното. После погледна към Бош.

— Да не би да сте се върнали, за да проверите сигурността на паркинга ни?

— Не, дойдох да се извиня.

— За какво?

— За поведението си. Опитвате се да вършите добри неща тук, а аз се държах така, сякаш сте част от проблема. Съжалявам за това.

Тя беше втрещена.

— Въпреки това не мога да ви кажа нищо повече за Клейтън Пел.

— Знам. Не съм дошъл заради него. Приключих за деня.

Тя посочи мустанга от другата страна на оградата.

— Това ли е колата ви? Сега как ще стигнете до нея?

— Тя е. Ако бях момче от банда, щях да взема стълбата, която така любезно сте оставили до стената. Но катеренето на влизане ми беше достатъчно. Надявам се просто да отключите катинара и да ме пуснете да изляза.

Тя се усмихна обезоръжаващо. Няколко кичура от грижливо прибраната й коса се бяха освободили и се спускаха непокорно покрай лицето й.

— За съжаление нямам ключ за тази врата. Не бих имала нищо против да ви видя как се катерите, но вместо това мога просто да ви закарам през предния изход.

— Звучи добре.

Той седна отпред до нея и излязоха през портала на „Удман“.

— Кой е Рико? — попита Бош.

— Нощният ни пазач — отвърна Стоун. — Работи от шест вечерта до шест сутринта.

— От квартала ли е?

— Да, но е добро момче. Имаме му доверие. Ако се случи нещо или някой реши да се прави на интересен, веднага се обажда на мен или на директорката.

— Добре.

Продължиха по алеята и спряха зад колата му.

— Проблемът е, че контейнерът е на колела — каза тя. — Можем да го избутаме от оградата, но те ще го върнат обратно.

— Не можете ли да направите вратата по-широка и да държите контейнера от другата страна?

— Ако го включим в бюджета, след три години може и да го одобрят.

Бош кимна. Всяка бюрокрация се оправдаваше с кризата.

— Тогава кажете на Рико да махне капака. Така няма да има върху какво да се качват. Може да свърши работа.

Тя кимна.

— Заслужава си да опитаме.

— И продължавайте да карате Рико да ви изпраща.

— О, правя го. Всяка вечер.

Той кимна и сложи ръка на дръжката. Реши да послуша инстинкта си. Не беше видял халка на пръста й.

— Накъде сте, на север или на юг?

— На юг. Живея в Северен Холивуд.

— Аз пък отивам към „Джери Дели“ да взема супа за дъщеря ми. Искате ли да се срещнем там и да хапнем нещо?

Тя се поколеба. Той виждаше очите й на слабата светлина от таблото.

— Детектив…

— Можете да ме наричате Хари.

— Хари, не мисля, че идеята е особено добра.

— Сериозно? Защо? Имам предвид само един бърз сандвич. Трябва да занеса супата у дома.

— Ами защото…

Тя млъкна и се разсмя.

— Какво?

— Не знам. Няма значение. Добре, ще се видим там.

— Разбрано. В такъв случай до скоро.

Слезе от колата й и се качи в своята. През целия път до заведението поглеждаше в огледалото. Тя го следваше и той почти очакваше да я види как променя решението си и рязко завива.

Тя обаче не го направи и не след дълго двамата седяха един срещу друг в едно сепаре. В добре осветеното заведение той за първи път успя да разгледа очите й. В тях имаше тъга, която не бе забелязал досега. Може би от работата. Тя се занимаваше с най-нисшите форми на човешкия живот. Хищниците. Онези, които се възползват от по-малките и по-слабите. Онези, които нормалните хора не можеха да понасят.

— Колко голяма е дъщеря ви?

— На петнайсет с поведение на трийсетгодишна.

Тя се усмихна.

— Болна е и днес не отиде на училище, а аз почти нямах възможност да я проверя. Денят беше натоварен.

— Само двамата ли сте?

— Да. Майка й, бившата ми съпруга, почина преди две години. И изведнъж ми се наложи да сменя самостоятелния живот с опит да се грижа за тринайсетгодишно момиче. Беше… интересно.

— Не се и съмнявам.

Той се усмихна.

— Истината е, че ми харесва всеки един момент. Животът ми се промени към по-добро. Просто не зная дали тя е по-добре.

— Няма друг избор, нали?

— Не, там е работата. Налага й се да остане с мен.

— Сигурна съм, че е щастлива, дори да не го показва. Трудно е да влезеш под кожата на тийнейджърките.

— Така е.

Погледна си часовника. Чувстваше се виновен, че няма да се върне у дома със супата преди осем и половина. Сервитьорът дойде и попита какво ще поръчат за пиене. Бош му каза, че искат да поръчат всичко, за да спестят време. Стоун се спря на половин сандвич с пуйка. Бош си поръча цял и супа за вкъщи.

— Ами вие? — попита той, когато отново останаха сами.

Стоун му разказа, че е разведена от повече от десет години и оттогава е поддържала само една сериозна връзка. Имала пораснал син, който живеел в района на Сан Франциско и рядко го виждала. Била се посветила предимно на работата си в „Буена Виста“, където била от четири години, след кризата на средната възраст. Преди това била терапевт, лекувала професионалисти с нарцисизъм, но се записала за едногодишен курс за работа със сексуални престъпници.

Бош остана с впечатлението, че решението й да промени професията си и да започне да работи с най-мразените членове на обществото е нещо като самоналожено наказание, но не я познаваше достатъчно добре, за да продължи да дълбае в тази посока. Решението на загадката трябваше да почака, стига да му се отвореше възможност.

— Благодаря за онова, което казахте на паркинга — рече тя. — Повечето ченгета са на мнение, че тези хора просто трябва да бъдат изправени до стената и разстреляни.

— Е… след съд и присъда, разбира се.

Той се усмихна, но тя не схвана шегата му.

— Всеки от тези мъже е загадка. И аз съм детектив като вас. Опитвам се да разбера какво се е случило с тях. Хората не се раждат хищници. Само не ми казвайте, че вярвате в подобни неща.

Бош се поколеба.

— Не зная. Аз съм от онези, които идват след стореното, за да почистят. Знам само, че в света има зло. Виждал съм го. Просто не съм сигурен откъде идва то.

— Е, моята работа е да откривам тъкмо това. Да установя какво се случило с тези хора, за да тръгнат по такъв път. Ако успея да го открия, мога да им помогна. Успея ли да им помогна, помагам на обществото. Повечето полицаи не схващат това. Но вие като че ли го разбирате, ако съдя по думите ви тази вечер.

Бош кимна, но се почувства виновен заради онова, което криеше от нея. Тя моментално го хвана.

— Какво не ми казвате?

Той поклати глава. Беше смутен, че толкова лесно са го разкрили.

— Вижте, искам да поговорим открито.

Погледът й стана твърд, сякаш си бе помислила, че поканата за вечеря е просто клопка.

— Чакайте, не е каквото си мислите. Не съм ви излъгал, но не ви казах цялата история за Пел. Знаете ли какъв е случаят, по който работя? С ДНК на Пел върху жертвата? Отпреди двайсет и две години е.

Подозрението на лицето й бързо се смени с объркване.

— Знам — каза той. — Изглежда безсмислено. Но положението е такова. Кръвта му е била открита върху момиче, убито преди двайсет и две години.

— Това означава, че е бил осемгодишен. Невъзможно.

— Знам. Търсим вероятно объркване по веригата — най-вероятно в лабораторията. Утре ще проверя там, но трябваше да погледна и Пел, защото преди да науча от вас, че е хомосексуалист, той беше идеалният заподозрян — стига да си има машина на времето или нещо подобно.

Сервитьорът донесе сандвичите им и супата, а Бош каза, че иска сметката веднага.

— Какво искате от мен? — попита Стоун, когато отново останаха сами.

— Нищо. Какво искате да кажете?

— Да не би да се надявате, че ще разкрия привилегирована информация в замяна на половин сандвич с пуйка?

Бош не можеше да определи дали се шегува, или говори сериозно.

— Не. Просто си помислих… просто във вас има нещо, което ми харесва. Днес ми е шантав ден. Това е.

Тя започна да се храни мълчаливо. Бош не пришпорваше нещата. Разкриването на истината сякаш замрази всичко останало.

— В това има нещо — рече най-сетне тя. — Но не мога да ви кажа повече.

— Вижте, не се компрометирайте. Днес взех папките от Комисията за пробации и предсрочно освобождаване. Всички психологически описания ще бъдат там.

Тя се усмихна подигравателно, като продължаваше да дъвче.

— Говорите за предварително разследване и мнения за освобождаване. Всичките им преценки са повърхностни.

Бош вдигна ръка, за да я спре.

— Вижте, док, не искам от вас да нарушавате принципа на поверителност. Да говорим за нещо друго.

— Не ме наричайте „док“.

— Извинете. Докторе.

— Не, можете да ме наричате просто Ана.

— Добре. Е, Ана, да говорим за нещо друго.

— Добре, за какво?

Бош се умълча, мъчеше се да се сети за тема за разговор. Скоро и двамата се разсмяха неудържимо. Повече не споменаха Клейтън Пел.