Майкъл Конъли
Падане (14)

13

Клейтън Пел се съгласи да се срещне с Бош, но само в присъствието на д-р Стоун. Хари нямаше нищо против — даже смяташе, че тя може да се окаже полезна по време на разговора. Предупреди я само, че Пел може да бъде призован като свидетел при евентуален процес, и затова мисли да проведе разговора с него методично и праволинейно.

Дежурният въведе Пел в стаята, в която имаше три стола — два един до друг и третият срещу тях. Бош се представи и стисна без колебание ръката на Пел. Той беше дребен, висок не повече от метър и петдесет и пет и тежеше около петдесет килограма. Бош знаеше, че жертвите на сексуално насилие в ранна възраст често остават ниски. Разстроеният психологически растеж се отразява и на физическия.

Той посочи на Пел да седне и предразполагащо го попита дали желае нещо.

— Не бих отказал цигара — рече Пел.

Когато седна, той качи краката си на стола и ги кръстоса под себе си. Типично детска поза.

— И аз не бих отказал, но днес няма да нарушаваме правилата — отвърна Бош.

— Е, жалко.

Стоун беше предложила да поставят трите стола около маса, така че обстановката да не изглежда прекалено официална, но Бош отказа. Освен това подреди столовете така, че със Стоун да бъдат отляво и отдясно на линията на погледа на Пел, което щеше да го кара постоянно да поглежда от единия към другия. Движението на очите беше добър начин да се определи достоверността и искреността на казаното. За Стоун Пел се бе превърнал в трагична фигура, но Бош не хранеше подобно съчувствие. Тежкото минало и детските размери нямаха значение. Пел вече беше хищник. Питайте деветгодишното момче, което беше замъкнал в микробуса си. Бош смяташе постоянно да си напомня, че хищниците се крият, лъжат и чакат противниците им да разкрият слабите си места. Нямаше намерение да прави грешки с Пел.

— Какво ще кажете да започваме? — предложи Бош. — Ако нямате нищо против, ще си водя бележки.

— Става — отвърна Пел.

Бош извади бележника си. Върху кожената му подвързия беше щампована емблемата на ЛАПУ. Бележникът беше подарък от дъщеря му, която го бе поръчала по една приятелка от Хонконг, чийто баща беше в бизнеса с кожени изделия. Към щампата вървеше и номерът на значката му — 2997. Мади му беше подарила бележника на Коледа. Това бе една от най-скъпите му вещи, тъй като беше от нея и в същото време вършеше чудесна работа. Всеки път, когато го отвореше да си запише нещо, той показваше значката си на човека пред себе си и му напомняше, че си има работа с властта и закона на щата.

— Е, за какво става дума? — с тънък носов глас попита Пел. — Док нищо не ми каза.

Явно Стоун не му беше казала да не я нарича „док“.

— За едно убийство, Клейтън — отвърна Бош. — От времето, когато си бил на осем години.

— Не знам за никакво убийство, сър.

Гласът му беше писклив и Бош се запита дали винаги е говорил така, или е резултат от кастрацията в затвора.

— Зная. И трябва да ти кажа, че в никакъв случай не си заподозрян по това престъпление.

— Тогава защо ме търсите?

— Добър въпрос, на който ще ти отговоря направо, Клейтън. Тук сме, защото върху тялото на жертвата е открита твоя кръв и ДНК.

Пел веднага скочи от стола.

— Добре, аз бях дотук.

Обърна се и понечи да тръгне към изхода.

— Клей! — спря го Стоун. — Изслушай го! Не си заподозрян! Бил си само на осем. Той просто иска да разбере какво знаеш. Моля те!

Той погледна към нея, сочейки Бош.

— Ти можеш да му се доверяваш, но не и аз. Ченгетата не правят услуги никому. Само на себе си.

Стоун стана, за да изглежда по-авторитетно.

— Клейтън, моля те. Дай му шанс.

Пел се върна с неохота на мястото си. Стоун също седна и той впери поглед в нея, без да поглежда нито за момент към Бош.

— Смятаме, че кръвта ти е била по убиеца — каза Бош. — И че по някакъв начин е била пренесена върху жертвата. Не мислим, че си имал нещо общо с престъплението.

— Давайте направо да приключваме — предложи Пел и протегна ръце напред, сякаш очакваше щракването на белезниците.

— Клей, моля те — обади се Стоун.

Той размаха ръце, сякаш казваше „стига толкова“. Беше толкова дребен, че успя да се извърне настрани в стола и да прехвърли крака през лявата му облегалка, заставайки с рамо към Бош — досущ като дете, което се опитва да игнорира родител. Скръсти ръце на гърдите си и Бош видя горния край на татуировка над яката му.

— Клейтън — строго каза Стоун. — Не помниш ли къде си живял, когато си бил на осем? Не помниш ли какво си ми разказвал неведнъж?

Пел заби брадичка в гърдите си, но накрая се предаде.

— Разбира се, че помня.

— Тогава отговори на въпросите на детектив Бош.

Той мълча десетина секунди и най-сетне кимна.

— Добре. Какво искате?

Бош тъкмо се канеше да зададе въпрос, когато телефонът в джоба му избръмча. Пел го чу.

— Отговорите ли, махам се оттук, да знаете.

— Спокойно. Не понасям мобилни телефони.

Бош изчака бръмченето да престане и продължи:

— Клейтън, кажи ми къде и как си живял, когато си бил на осем години.

Пел се обърна в стола си към Бош.

— Живеех с чудовище. Един тип, който си умираше да ме пребива всеки път, когато майка ми я нямаше.

Замълча. Бош почака и накрая го подкани:

— Какво друго, Клейтън?

— Той реши, че побоят не е достатъчен. Реши, че иска и да му духам. Два пъти седмично. Ето как живях, детектив.

— Името на този мъж Джони ли беше?

— Откъде научихте това?

Пел погледна към Стоун — вероятно си помисли, че е издала тайната му.

— Името е в психологическите доклади — побърза да обясни Бош. — Прочетох ги. Споменаваш някакъв тип на име Джони. За него ли става дума?

— Просто така го наричам. Имам предвид сега. Напомня ми на Джак Никълсън в оня филм по Стивън Кинг. Онзи „Ето го и Джони“, който през цялото време гони момчето с брадва в ръце. Същото беше и за мен, само че без брадва. Не му трябваше брадва.

— А истинското му име? Знаеш ли го?

— Не, никога не съм го знаел.

— Сигурен ли си?

— Разбира се, че съм сигурен. Кучият син ми прееба живота. Ако знаех името му, щях да го помня. Спомням си само прякора, с който го наричаха всички.

— Какъв е той?

На устните на Пел заигра тънка, едва доловима усмивка. Разполагаше с нещо, което всички искаха, и смяташе да го използва в свой интерес. През годините в затвора се беше научил да си изиграва добре картите.

— Какво ще получа срещу това? — попита той.

Бош беше готов.

— Възможност да пратиш зад решетките човека, който те е измъчвал.

— Какво ви кара да мислите, че още е жив?

Бош сви рамене.

— Просто предположение. В докладите се казва, че майка ти те е родила на седемнайсет. Значи е била на около двайсет и пет, когато е тръгнала с него. Предполагам, че той не е бил много по-стар от нея. Преди двайсет и две години… може би сега е около петдесетте и сигурно продължава да прави онова, което е правил и тогава.

Пел заби поглед в пода и Бош се запита дали не си припомня моменти от времето, прекарано с онзи тип.

Стоун се покашля.

— Клей, помниш ли какво си говорихме за злото и дали хората са родени зли, или стават такива по-късно? За това как постъпките могат да бъдат зли, но извършителят да не е такъв?

Пел кимна.

— Този човек е зло. Виж какво ти е причинил. А детектив Бош смята, че е вършил и други злини с други жертви.

Пел отново кимна.

— Онзи шибан колан имаше букви на катарамата. Обичаше да ме удря с нея. Шибаняк. Накрая просто не исках да ме бие повече. Беше по-лесно да му дам онова, което искаше…

Бош зачака. Нямаше нужда да му задава друг въпрос. Стоун сякаш също го беше усетила. След дълго мълчание Пел кимна за трети път и заговори:

— Всички го наричаха Чил^[1]. Включително и майка ми.

Бош си записа.

— Казваш, че по катарамата е имало букви. Инициали ли имаш предвид? Какви бяха?

— Ч. Х.

Бош си записа и това. Адреналинът започваше да се обажда. Може и да не разполагаше с цялото име, но беше близо. За част от секундата в ума му изникна картина. Вдигнал е юмрук и чука на врата. Не, блъска по врата. Врата, която ще бъде отворена от мъжа, известен като Чил.

Пел продължи да говори, без да го подканват.

— Сетих се за Чил миналата година, когато гледах по новините онези неща за Мрачния сънливец. Чил също имаше снимки като него.

Мрачния сънливец беше прозвище, дадено на сериен убиец и на разследването по случая. За множество убийства на жени беше заподозрян един човек, но между смъртните случаи имаше големи периоди от време, сякаш извършителят изпадаше в зимен сън. Когато миналата година той бе идентифициран и заловен, разследващите откриха сред вещите му стотици снимки на жени. Повечето бяха голи и в откровени сексуални пози. Все още се разследваше кои са жените и какво се е случило с тях.

— Имал е снимки на жени? — попита Бош.

— Да, на жените, които е чукал. Голи снимки. Трофеите му. Имаше снимки и на майка ми. Виждал съм ги. Имаше от онези апарати, при които снимката излиза веднага, така че не му се налагаше да се тормози, че ще занесе филма в някое ателие и ще се разчуе. Още преди да се появят цифровите апарати.

— Полароид.

— Да, точно така. Полароид.

— Не е необичайно — обади се Стоун. — За някои мъже, независимо дали тормозят физически жените или не, това е форма на контрол. Собственост. Трофеи по стената, отчитане на бройка. Симптом на много властна личност. В днешния свят на цифрови фотоапарати и интернет порно това се вижда все по-ясно.

— Да. Е, май Чил е бил нещо като пионер — каза Пел. — Нямаше компютър. Държеше снимките си в кутия за обувки. Така се махнахме от него.

— Какво искаш да кажеш? — попита Бош.

Пел стисна устни за момент, преди да отговори:

— Снима ме, докато си беше наврял хуя в устата ми. И прибра снимката в кутията. Един ден аз я отмъкнах и я оставих на място, където майка ми да я намери. Изнесохме се още същия ден.

— В кутията имаше ли снимки и на други момчета или мъже? — попита Бош.

— Помня, че съм виждал една. Беше на хлапе като мен, но не зная кое е.

Бош си записа още няколко неща. Информацията на Пел, че Чил е бил явно пансексуален хищник, беше ключова за оформящия се профил. След това попита Пел дали знае къде са живели, докато майка му е ходила с въпросния Чил. Пел си спомняше само, че били недалеч от Травъл Таун при Грифит Парк, защото майка му често го водела там на влакчетата.

— Пеша ли ходехте, или с превоз?

— Вземахме такси и си спомням, че не беше далеч. Често ходехме там. Обичах да се возя на влакчетата.

Това беше добра следа. Травъл Таун беше в северната част на парка и това вероятно означаваше, че Чил е живял в Северен Холивуд или в Бърбанк. Така районът се стесняваше.

След това попита за външния вид на Чил и Пел го описа само като бял, висок и мускулест.

— Имаше ли постоянна работа?

— Не. Мисля, че беше майстор или нещо такова. Имаше много инструменти, които държеше в пикапа си.

— Какъв пикап?

— Всъщност микробус. Форд „Еконолайн“. Точно там правеше разни неща с мен.

А по-късно и Пел щеше да използва микробус, за да извърши същия вид престъпление. Естествено Бош не спомена това.

— Според теб на колко години е бил тогава?

— Нямам представа — отвърна Пел. — Може би наистина беше около пет години по-възрастен от майка ми.

— Случайно да имаш негова снимка сред вещите си или в някакво хранилище?

Пел се разсмя и изгледа Бош, сякаш го мислеше за малоумен.

— Да не мислите, че си пазя негова снимка? Та аз нямам снимка дори на майка си, човече.

— Съжалявам, трябваше да попитам. Да си го виждал с други жени, освен с майка ти?

— Имате предвид да е правил секс с тях ли?

— Да.

— Не съм.

— Клейтън, какво друго си спомняш за Чил?

— Само това, че се опитвах да стоя по-далеч от него.

— Мислиш ли, че би могъл да го разпознаеш?

— Какво, сега ли? След толкова години?

Бош кимна.

— Не знам. Но никога няма да забравя как изглеждаше навремето.

— Помниш ли нещо друго за мястото, където сте живели с него? Нещо, което би могло да ми помогне да го намеря.

Пел се замисли, но накрая поклати глава.

— Не, човече, само онова, което вече казах.

— Имаше ли домашни любимци?

— Не, но ме пребиваше като куче. Май аз съм му бил домашният любимец.

Бош погледна Стоун с надеждата, че тя ще се сети нещо.

— Ами хоби? — попита Ана.

— Мисля, че хобито му беше да пълни онази кутия за обувки — отвърна Пел.

— Но не си срещал никоя от жените на снимките, така ли? — попита Бош.

— Това не означава нищо. Личеше си, че повечето снимки са правени в микробуса. Вътре имаше един стар дюшек. Никога не ги водеше у дома, нали се сещате?

Това беше добра, информация. Бош си записа всичко.

— Казваш, че си видял снимка на момче. И тя ли беше направена в микробуса?

Отначало Пел не отговори. Самият той беше извършил престъпление в микробус и връзката беше очевидна.

— Не помня — отвърна накрая.

Бош продължи нататък.

— Кажи ми нещо, Клейтън. Ако пипна този тип и се стигне до съд, ще се съгласиш ли да свидетелстваш и да потвърдиш това, които ми каза днес?

Пел обмисли въпроса и попита:

— А какво ще получа в замяна?

— Казах ти — отвърна Бош. — Ще получиш удовлетворение. Ще помогнеш да приберем този тип зад решетките до края на живота му.

— Това е нищо.

— Е, не мога да обещ…

— Виж какво ми стори той! Всичко това е заради него!

Сочеше гърдите си, докато викаше. Това избухване беше изпълнено с животинска ярост, която не съответстваше на дребната му фигура. И Бош си даде сметка какво силно въздействие би имала тя, ако можеше да се прояви по време на процеса. Ако Пел извикаше същото и по същия начин пред съдебните заседатели, със защитата щеше да е свършено.

— Клейтън, ще намеря този тип — каза той. — И ще имаш възможността да му кажеш това в лицето. Това може да ти помогне нататък в живота.

— Нататък в живота? Еха, страхотно. Много благодаря.

Сарказмът беше повече от очевиден. Бош се канеше да отговори по някакъв остроумен начин, но на вратата рязко се почука. Стоун отвори. На прага стоеше служителка, която й прошепна нещо. Стоун забърза към Бош.

— На портала има двама полицаи, които ви търсят.

Бош благодари на Пел за отделеното време и му каза, че ще го държи в течение. Тръгна към портала, като по пътя извади телефона си. Видя, че е пропуснал четири повиквания — едно от партньора му, две от номер, започващ с 213, което нищо не му говореше, и едно от Киз Райдър.

Двете униформени ченгета бяха от участъка във Ван Найс. Казаха, че са изпратени от КНП.

— Не отговаряхте на телефона и на радиостанцията в колата — каза по-възрастният. — Трябва да се свържете с лейтенант Райдър от кабинета на началника. Каза, че е спешно.

Бош им благодари и обясни, че е водил важен разговор, поради което си е изключил телефона. Веднага щом ченгетата си тръгнаха, той се обади на Райдър. Тя вдигна на първото позвъняване.

— Хари, защо не си вдигаш телефона?

— Защото провеждах разпит. Обикновено не прекъсвам, когато ми звънне телефонът. Как успя да ме намериш?

— Благодарение на партньора ти, който отговаря на позвънявания. Какво общо има онзи поправителен център със случая „Ървинг“?

Нямаше как да увърта с отговора.

— Нищо. Свързан е с друг случай.

Последва мълчание, докато Киз се мъчеше да сдържи раздразнението и яростта си.

— Хари, шефът на полицията ти каза, че случаят „Ървинг“ е от първостепенна важност. Защо…

— Виж какво, чакам аутопсията. Нищо не мога да направя по случая „Ървинг“ преди това и смятам да продължа след провеждането й.

— Е, познай какво?

Бош се досети откъде са двете пропуснати позвънявания от номер 213.

— Какво?

— Аутопсията започна преди половин час. Ако тръгнеш сега, може да хванеш края й.

— Чу там ли е?

— Би трябвало.

— Тръгвам веднага.

Смутен, Бош прекъсна връзката без допълнителни обяснения.