Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хари Бош (15)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Drop, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 48 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Майкъл Конъли. Падане

ИК „Бард“, София, 2012

Редактор: Боряна Даракчиева

Коректор: Десислава Господинова

ISBN: 978-954-655-298-3

История

  1. — Добавяне

42

Вечерта Бош стоеше на задната тераса и гледаше към ивицата светлини по магистралата. Още беше облечен с най-добрия си костюм, макар че лявото рамо беше омачкано и изцапано по време на борбата с Пел в автобуса. Искаше му се да пийне нещо, но се въздържаше. Беше оставил плъзгащата се врата отворена, за да чува музиката. Беше избрал музиката, към която винаги се връщаше в сериозни моменти. Франк Морган с тенор саксофон. Най-доброто нещо за оформяне на настроението.

Беше отменил срещата си с Ана Стоун. Събитията от деня елиминираха всяко желание да празнува и дори да говори.

Чилтън Харди се беше отървал от атаката в шерифския автобус почти невредим. Бяха го настанили в затворническото отделение на Окръжния медицински център и щеше да остане там, докато докторите не го изпишат. Повдигането на обвинението срещу него беше отложено дотогава.

Клейтън Пел беше арестуван отново и получи нови обвинения заради нападението. И поради нарушаването на правилата за предсрочно освобождаване беше ясно, че ще се върне в затвора.

При нормални обстоятелства Бош щеше да е доволен, че сериен сексуален престъпник се озовава отново зад решетките, но въпреки това изпитваше съжаление към Пел и се чувстваше донякъде отговорен за положението му. И виновен.

Виновен заради намесата си.

Когато събра две и две, докато стоеше на Първа, можеше да остави нещата да вървят по естествения си път и така светът щеше да се отърве от едно чудовище, от един безвъзвратно развален човек. Но той се беше намесил. С действията си беше спасил чудовището и сега се измъчваше от съжаление. Харди заслужаваше смъртно наказание, но нямаше да го получи или това щеше да стане толкова много години след престъпленията, че почти нямаше да има смисъл. Дотогава щеше да бъде звезда в съда и в затвора и да се превърне в една от онези престъпни знаменитости, за които се говори и пише и които биват дори почитани в някои по-мрачни кръгове.

Бош можеше да спре всичко това, но не го направи. Придържането към принципа „или всеки е от значение, или никой“ едва ли го оправдаваше. Или извиняваше. Знаеше, че дълго време ще носи вината за днешните си действия.

Беше прекарал по-голямата част от деня в писане на доклади и в отговаряне на въпросите на колеги следователи за случилото се в шерифския автобус. Стигна се до заключението, че Пел е знаел как да се добере до Харди, защото е познавал системата. Знаел е методите и обичайната практика. Знаел е, че белите се отделят и превозват отделно и че има добър шанс да се озове в един и същи автобус с човека, когото е искал да убие. Знаел е, че ще бъде окован и че ръцете му ще бъдат заключени за верига на кръста. Знаел е, че може да плъзне тази верига по тесните си бедра и под краката си и да я превърне в оръжие.

Планът му беше великолепен, но Бош го бе съсипал. Инцидентът се разследваше от шерифското управление, тъй като бе станал в техния затворнически автобус. Помощник-шерифът, който разпита Бош, го беше попитал направо защо се е намесил. Бош отговори, че не знае. Беше действал по инстинкт и импулс, без да мисли, че без Харди светът ще е едно по-добро място.

Взираше се към безкрайната река от метал и стъкло, а мъката на Пел го глождеше отвътре. Беше го лишил от единствения му шанс за изкупление, от момента, в който можеше да си отмъсти за всички поражения, които са му били нанесени и, според неговото мислене, за пораженията, които самият той бе нанесъл. Бош не споделяше мисленето му, но го разбираше. Всеки търси изкупление. За нещо.

А той му беше откраднал всичко това и именно по тази причина сега слушаше скръбната музика на Франк Морган и му се искаше да се удави в алкохол. Съжаляваше за един хищник.

Звънецът на входната врата прозвуча над тоновете на саксофона. Бош влезе вътре, но докато прекосяваше дневната, дъщеря му се втурна от спалнята си и го изпревари. Постави ръка на дръжката, но преди да отвори, погледна през шпионката, както я беше учил. Замръзна и после се дръпна от вратата, като се движеше с малки роботски стъпки назад и покрай него.

— Киз е — прошепна тя.

Обърна се и влезе в коридора, където щеше да търси прикритие.

— Добре, няма нужда от паника. Мисля, че ще успеем да се справим с Киз — рече Бош и отвори.

— Здравей, Хари. Как си?

— Бивам. Какво те води насам?

— Ами надявах се да постоя на терасата с теб.

Бош не отговори. Загледа я мълчаливо, докато положението не стана смущаващо.

— Хари? Чук-чук. Има ли някой вкъщи?

— Да, извинявай. Аз просто… така де, влизай.

Отвори широко вратата и я пусна. Тя нямаше нужда от упътване до терасата.

— Аз такова… нямам никакъв алкохол в къщата. Мога да ти предложа вода или нещо газирано.

— Една вода ще ми се отрази чудесно. После трябва да се връщам в центъра.

Мади още беше в коридора към спалните.

— Здрасти, Киз — поздрави тя.

— А, здрасти, Мади. Как я караш, момиче?

— Добре.

— Радвам се да го чуя. Обаждай се, ако има нещо, нали?

— Благодаря.

Бош отиде в кухнята и извади две бутилки вода от хладилника. Излезе на терасата само няколко секунди след Райдър, но тя вече се беше облегнала на парапета и се наслаждаваше на гледката и звуците. Той затвори вратата, за да не може Мади да чуе разговора им.

— Винаги съм се изумявала как не можеш да се отървеш от натовареното движение в града, независимо в коя негова част се намираш — рече тя. — Дори тук.

Бош й подаде бутилката.

— Щом ще се връщаш в центъра да работиш през нощта, това трябва да е официално посещение. Нека позная. Ще бъда наказан за отмъкването на една от колите на шефа.

Райдър махна пренебрежително с ръка, сякаш пъдеше досадна муха.

— Това е нищо, Хари. Дойдох да те предупредя.

— За какво?

— Започва се. С Ървинг. През следващия месец предстои тотална война и ще има жертви. За всеки случай бъди готов.

— Говориш с мен, Киз. Бъди по-конкретна. Какво прави Ървинг? Аз вече жертва ли съм?

— Не си, но като начало той се обърна към полицейската комисия и иска от тях да разследват целия случай с Чилтън Харди. От залавянето му до автобуса. И те ще го направят. Повечето от тях дължат топлите си местенца на него и ще направят каквото им каже.

Бош си помисли за връзката си с Ана Стоун и как Ървинг би могъл да я използва. А също и за прескачането на разрешителното. Ако Ървинг се добереше до това, щеше да дава пресконференции до самите избори.

— Да правят каквото искат — рече той. — Аз съм чист.

— Надявам се да е така, Хари. Не се тревожа толкова за твоята роля в разследването, колкото за двайсетте години преди това, когато Харди се е вихрел на свобода и е нямало разследване. Ще изглеждаме много зле, когато се разчуе.

Сега Бош разбра защо е дошла лично. Висшият пилотаж действаше по този начин. И Ървинг му беше казал, че ще се случи точно това.

Бош си даде сметка, че колкото повече служители на „Неприключени следствия“ работят върху престъпленията и жертвите на Чилтън Харди, толкова по-голям ще бъде общественият гняв, че е действал безнаказано повече от двайсет години. Харди се бе отнасял с такова пренебрежение към полицията, че дори не си беше направил труда да се премести от района.

— И какво искаш, Киз? Да се задоволим само с Лили Прайс, така ли? Да се ограничим с един случай и да настояваме за смъртно наказание? В края на краищата можем да го убием само веднъж, нали? Без да обръщаме внимание на другите жертви, като Манди Филипс, чиято снимка виси в шибаната тъмница на Харди. Предполагам, че тя е една от жертвите, за които говориш.

— Не, Хари, не искам да спираш. Не можем да спрем. Първо, историята придоби международен отзвук. И ние искаме справедливост за всички жертви. Знаеш го.

— Тогава какво искаш да ми кажеш, Киз?

Тя замълча, търсеше начин да не го изрича.

Но такъв начин нямаше. Бош чакаше.

— Само да забавиш малко темпото — рече тя най-сетне.

Бош кимна. Беше разбрал.

— Изборите. Забавяме темпото до изборите и се надяваме Ървинг да бъде изметен. Това ли искаш?

Знаеше, че след като тя го потвърди, отношенията им вече никога няма да са същите.

— Да, това искам — рече тя. — Това искаме всички. За доброто на управлението.

Тези четири думи… „за доброто на управлението“. Никога не вървяха с друго, освен с политика. Бош кимна, обърна се и се загледа в далечината. Вече не искаше да поглежда Киз Райдър.

— Стига, Хари — рече тя. — Успяхме да съборим Ървинг на земята. Не му давай необходимото, за да стане и да ни нарани, да продължи да съсипва управлението.

Хари се наведе над парапета и погледна право надолу, към храстите под терасата.

— Странно — рече той. — Като се замисля за всичко това, Ървин Ървинг се оказва единственият, при когото нещата са точни. Единственият, който може би дори казва истината.

— Не знам за какво говориш.

— Просто не можех да го проумея — защо му е да натиска за разрешаването на случая, щом е знаел, че в края на краищата ще се обърне срещу него и ще стане ясно, че е замесен в цялата мошеническа схема?

— Хари, не е нужно да се занимаваме с това. Случаят е приключен.

— Отговорът е, че е натискал, защото не е бил замесен. Бил е чист.

Бръкна в джоба на изцапаното си сако и извади сгънатото фотокопие на телефонното съобщение, което му бе дал Ървинг. Носеше го със себе си от сутринта. Подаде го на Райдър, без да я поглежда.

— Какво е това? — попита Райдър.

— Доказателството за невинността на Ървинг.

— Това е хвърчаща хартийка, Хари. Може да е било скалъпено по всяко време. Не е никакво доказателство.

— Само дето ти, аз и шефът знаем, че е истина.

— Говори от свое име. Това не струва нищо.

Сгъна листа и му го върна. Бош го прибра в джоба си.

— Ти ме използва, Киз. За да се добереш до Ървинг. Използва смъртта на сина му. Използва нещата, които разкрих. Само и само да пуснеш онази дивотия във вестника с надеждата, че ще го проснеш в нокаут.

Тя дълго не отговори, а когато го направи, думите й прозвучаха делово. Нямаше нито признание, нито каквото и да било.

— Трийсет дни, Хари. Ървинг е трън в задника ни. Ако се отървем от него, ще успеем да изградим по-голямо и по-добро управление. Което означава по-безопасен и по-добър град.

Бош се изправи и се загледа в далечината. Червените оттенъци в небето ставаха пурпурни. Стъмваше се.

— Разбира се, защо не? — рече той. — Но ако трябва да се превърнеш в него, за да го премахнеш, каква е разликата?

Райдър тупна леко парапета, давайки знак, че е казала достатъчно и за нея разговорът е приключен.

— Тръгвам, Хари. Трябва да се връщам.

— Разбира се.

— Благодаря за водата.

— Моля.

Стъпките й прозвучаха по дъските в посока към плъзгащата се врата.

— Значи това е означавала дивотията, която ми каза оня ден, а? — попита той, без да се обръща към нея. — И това ли е било само част от играта?

Стъпките спряха, но тя не каза нищо.

— Когато те извиках и ти казах за Харди, разправяше за благородната работа, която вършим. Каза: „Точно затова го правим.“ И това ли беше просто част от репертоара, Киз?

Мина време, преди тя да отговори. Бош знаеше, че го гледа и чака да се обърне към нея. Не можеше да го направи.

— Не — най-сетне рече Киз. — Не беше част от репертоара, а истината. И някой ден може би ще разбереш, че правя онова, което трябва да се направи, за да можеш ти да правиш онова, което трябва да се направи.

Зачака отговора му, но той не каза нищо.

Бош чу как вратата се плъзга в едната посока и после в другата. Беше си тръгнала. Той погледна към угасващата светлина, помълча още няколко секунди и рече:

— Не мисля така.

Край